Деград – Васил Георгиев

0

„От задимените барове на новата българска литература до ароматизираните възглавници на стотици млади дами с добър вкус – Деград е задължителната книга на 2011.”

Споко, това не го казвам аз, а Богдан Русев. Цитираното по-горе почти щеше да ме откаже от новия сборник с разкази на Васил Георгиев. Преди време бях чела „Френска връзка”, преди много повече време – сборникът „Будистки плаж” (него няма да ви го търся в нета – в книжарниците може и да се намери някоя бройка, купете си го), та някак естествено любопитството ми беше раздразнено. Книжката изглежда добре и e дело на Сиела, което е достатъчна препоръка, обачеее „дами с добър вкус” … И к`во сега, простачките, при това поодъртелите да си го спестим. Беше аха-аха да се откажа. Добре де – отказах се. Върнах книгата на купчинката и запраших да си търся нещо от по-старите и пропуснати, обаче ме глождеше, завъртях се из книжарницата два пъти и си казах, че е идиотско да се връзвам на рекламни послания.

По план трябваше да чета Деград на части, обаче и това не се получи. Свърши твърде бързо. Тук определено съм леко разочарована – можеше още малко от това същото, а така…

Ми, май това са негативните моменти.

Следва готината част.

13 броя пипнати разкази. (бройката може да е фатална, но на мен ми се видя фатално малка).

„Смъртта е разврат” ми вдигна едната вежда, но като стигнах до финалното послание на Васил Георгиев, в което обясняваше защо е написал тази книга, веждата ми падна. Казах си, че добре се е получил още първият разказ, но това се случи чак на финала, а когато четях втория – веждата ми все още беше леко скептично повдигната и се опитваше да надделее над усмивката, която се появяваше, въпреки откровения цинизъм в свалката на Киряк във Фейсбук. Не си мислете, че ще ви разказвам повече, просто в този разказ злободневието и палавия хумор бяха в превъзходен баланс и таман веждата ми се кротна – последва „Деград”.

В „Будистки плаж” бях очарована от „Синдромът на Шурли”. „Деград” е в тази тоналност, но носи едно много по-ошлайфано, по-страстно, по гневно послание. Великолепен разказ – по думите на Богдан Русев „градоустройствена есхатология”, аз лично предпочитам да го определя като „обикновено човешко негодувание срещу вавилонското безочие в ламтежа за печалба и изгода”, но… може и да не съм разбрала. Като го прочетете – ще решите за себе си, истината е, че градоустройствената есхатология си я бива.

„Етика на насилието” се оказа значително по дълга история. Изглеждаше непретенциозна, после героят се повлече към банята, сражавайки се със своя котарак, а аз препрочетох началото и си казах, че е много мръсен номер да сложиш този разказ след предишния (измамно късичък), защото уж си се понапрегнал да следиш частите, но разбираш, че се заиграват с доста по-сериозни теми от очакваните, едва след „Гладен ли си, бе, прасе?”

Последва „Златния октопод” – вероятно предишните два ми попречиха да го възприема свръх позитивно, но някак … породи желание пак да вдигна вежда, но само желанието, не самото действие.

„Възможности” ме разсмя, но си беше и сладка гавра, „Френска връзка” вече я бях чела, но пак си я прочетох, защото е завъртян добре, „Европейската конституция” явно се е родила в пристъп на гняв, а Стивън Бъргалия ме светна и за „Легитимното българско дупе”, така че…злободневно, но с майсторство казано – хареса ми, същата е тематиката на „Трите истории за провала” и „Храната…”

Да си призная, като стигнах до тук и пак се присетих за кратките определения на Богдан Русев – добре де, няма как да представиш нещо без да го разкажеш поне малко, а той хитро бе тракнал по две думи на разказ и хем беше честно, хем не издаваше информация – „Не човек, а желязо”, но продължавам да гледам мръсно паради категоризацията (литературните салони не са само задимени, често са пълни и с въздух под налягане, а дамите днес рядко са дами и още по-рядко проявяват добър литературен вкус, но нейсе – книгата, за която беше писано се оказа прекалено добра- само това са и косурите).

Останаха „След бурята ще бъдем пак със тебе” и „Изглед от Созопол”.

Първият е претенциозен, вторият – звучи като летен спомен, но претенцията, дори заиграването със заглавието са много добро попадение за тематиката, точно толкова добри, както и замаскирането на сарказма зад лежерното безгрижие на един къмпингарски монолог във втория разказ.

Е – нека ви е зле. Нищо, което да развали кефа от незапознатото с фабулата или посланието на автора четене, не беше предоставено в поредното ми „отмятане на книга”. Лично за мен тя се оказа едно много, много добро попадение, ако ви стиска… пробвайте ;)

Коментари

коментара