„Зелената лампа“ от Александър Грин, разказ

3

Зелената лампа
от Александър Грин

Александър Грин

I.

В Лондон, през зимата на 1920 година, на ъгъла на Пикадили и една напречна уличка, се спряха двама добре облечени мъже на средна възраст. Те току-що бяха напуснали близкия скъп ресторант, където бяха вечеряли, пили вино и се бяха забавлявали с актрисите от кралския театър „Друри Лейн“.

Вниманието им беше привлечено от неподвижно лежащия, зле облечен, около двадесет и пет годишен човек, около когото беше започнала да се събира тълпа.

– Стилтън! – презрително каза пълният джентълмен на по-високия си приятел, виждайки, че той се бе навел и се вглеждаше в лежащия. – Честна дума, не си струва да се занимаваме толкова с тази отрепка. Пиян е или мъртъв.

– Гладен съм… и съм жив – промърмори нещастникът, леко надигайки се, за да погледне към Стилтън, който се беше замислил за нещо. – Бях припаднал.

– Реймер! – каза Стилтън. – Ето случай да се повеселим. Хрумна ми нещо интересно. Омръзнаха ми обичайните развлечения, а добре можеш да се забавляваш само по един начин: като правиш от хората играчки.

Тези думи бяха казани тихо, така че лежащият, сега облегнал се на оградата, човек не можа да чуе нищо.

Реймер, на когото му беше все едно, презрително сви рамене, сбогува се със Стилтън и замина да прекара нощта в своя клуб, а Стилтън с одобрението на тълпата и с помощта на полицая, помогна на бездомния човек да седне във файтона.

Екипажът се отправи към една от механите на Хайстрийт. Беднякът се казваше Джон Ив. Той беше пристигнал в Лондон от Ирландия да търси работа. Ив беше сирак, отгледан от семейството на лесничей. Освен завършено начално училище нямаше никакво друго образование. Когато бил на петнайсет години, неговият благодетел починал, а порасналите му деца заминали – кой в Америка, кой в Южен Уелс, кой в Европа – и Ив известно време работил при един фермер. После му се наложило да работи като миньор, матрос, слуга в механа, а на двадесет и две години се разболял от пневмония и излизайки от болницата, решил да потърси щастието си в Лондон. Но конкуренцията и безработица скоро му показали, че не е хич лесно да си намери работа. Той нощувал в парковете, на пристанищата, гладувал, отслабнал и бил изправен на крака от Стилтън, собственик на складове в Ситито.

На 40 години Стилтън бе опитал всичко, което можеше да си позволи за пари един ерген, незнаещ що е грижа за храна и подслон. Той имаше състояние от около 20 милиона паунда. Това, което беше намислил да направи с Ив, беше пълна глупост, но Стилтън много се гордееше с хрумването си, защото притежаваше слабостта да се смята за човек с голямо въображение и хитра фантазия.

Когато Ив пийна вино, хапна добре и разказа историята си, Стилтън заяви:

– Искам да ви направя предложение, от което очите ви веднага ще заблестят. Слушайте: ще ви дам десет паунда, при условие че утре вие наемете стая на една от централните улици, на втория етаж, с прозорец към улицата. Всяка вечер точно от пет до дванадесет часа на перваза на един от прозорците, но винаги на един и същ, трябва да стои запалена лампа, покрита със зелен абажур. Докато лампата е запалена, вие не трябва да излизате оттам, да не каните никой и с никой да не говорите. Накратко казано, работата не е трудна и ако се съгласите да я вършите, всеки месец ще ви изпращам по десет паунда. Няма да научите името ми.

– Ако не се шегувате – отговори Ив, страшно изумен от предложението, – съм съгласен да забравя даже собственото си име. Но кажете, моля, колко дълго ще трае това мое благоденствие?

– Не се знае. Може би година, може би цял живот.

—Още по-добре. Но ако смея да попитам, за какво ви е необходима тази зелена светлина?

– Тайна! – отвърна Стилтън. – Велика тайна! Лампата ще служи като сигнал за хора и дела, за които вие никога нищо няма да узнаете.

– Разбирам. Тоест нищо не разбирам. Добре, давайте и знайте, че утре на посочения адрес Джон Ив ще осветява прозореца с лампата.

Така се осъществи тази странна сделка, след което бродягата и милионерът се разделиха, напълно доволни един от друг.

На сбогуване се Стилтън каза:

– Напишете до поискване така: „3—33—6“. И още имайте предвид, че неизвестно кога, може би след месец, може би след година, тоест съвсем неочаквано, ще ви посетят хора, които ще ви направят богат човек. Защо и как – нямам право да ви разкривам. Но ще се случи…

– По дяволите! – промърмори Ив, гледайки след файтона на Стилтън, като въртеше замислено десетпаундовата банкнота. – Този човек или се е побъркал, или аз съм абсолютен късметлия. Такава голяма благодат само за това, че ще горя на ден по половин литър керосин.

Вечерта на следващия ден на един прозорец на втория етаж на мрачния дом № 52 на Ривърстрийт сияеше мека зелена светлина. Лампата беше закачена на самата рамка на прозореца.

Двама минувачи бяха застанали от другата страна на улицата и от известно време наблюдаваха зеления прозорец; после Стилтън каза:

– Ето, скъпи ми Реймер, когато ви стане скучно, идвайте тук и се усмихвайте. Там зад прозореца стои един глупак. Глупак, купен евтино, на вноски, за дълго време. Той ще се пропие от скука или ще полудее… Но ще чака, сам не знаейки какво. Ето го и него!

И наистина, една тъмна фигура облегна чело на стъклото, гледайки полутъмната улица, сякаш питаща: „Кой е там? Какво чакам? Кой ще дойде?“

– Вие също сте глупак, скъпи – каза Реймер, хващайки приятеля си под ръка и повличайки го към колата. – Какво весело има тук?

– Играчка… играчка от жив човек – каза Стилтън, – най-сладкото ястие!

II.

През 1928 година една болница за бедни, намираща се някъде в покрайнините на Лондон, се огласяше от диви викове: викаше от страшна болка един току-що докаран старец, мръсен, зле облечен човек с изтощено лице. Той бе счупил крака си, падайки по стълбите в тъмното си мизерно жилище.

Пострадалият беше закаран в хирургичното отделение. Случаят се оказа сериозен, тъй като сложното счупване на костите бе предизвикало разкъсване на кръвоносните съдове.

По започващия вече възпалителен процес на тъканите хирургът, преглеждащ бедняка, бе заключил, че е необходима операция. Тя бе извършена веднага, след което положиха отпадналия старец на леглото и той скоро заспа, а събуждайки се, видя, че пред него стои същият хирург, който го бе лишил от десен крак.

– Ето как се случи да се срещнем! – каза докторът, сериозен, висок човек с тъжен поглед. – Познахте ли ме, мистър Стилтън? Аз съм Джон Ив, на когото вие поръчахте да дежури всеки ден до горящата зелена лампа. Аз веднага ви познах.

– Хиляди дяволи! – промърмори, вглеждайки се, Стилтън. – Какво е станало? Възможно ли е това?

– Да. Разкажете ми какво така рязко е променило живота ви?

– Разорих се… няколко големи загуби… паника на борсата… Ето вече три години, откакто съм бедняк. А вие? Вие?

– Аз няколко години палих лампата – усмихна се Ив – и в началото от скука, а после вече с увлечение започнах да чета каквото ми попаднеше под ръка. Веднъж попаднах на една стара анатомия, лежаща на етажерката в същата стая, в която живеех, и бях поразен. Пред мен се откри очарователната страна на тайните на човешкото тяло. Като пиян прекарах цялата нощ над тази книга, а сутринта отидох в библиотеката и попитах: „Какво трябва да уча, за да стана доктор?“ Отговорът беше ироничен: „Трябва да учите математика, геометрия, ботаника, зоология, морфология, биология, фармакология, латински и т.н.“ Но аз упорито разпитвах и всичко запомних.

По това време вече две години палех зелената лампа и веднъж, когато се прибирах вечерта (не считах, че е нужно, както в началото, да стоя вкъщи цели седем часа), видях човек с цилиндър, който гледаше към моя зелен прозорец с досада и презрение. „Ив – истински глупак! – промърмори този човек, без да ме забележи. – Чака обещаните прекрасни неща… да, той поне има надежда, а аз… аз съм почти разорен!“ Това бяхте вие и прибавихте: „Глупава шега. Не си струваше да си троша парите.“

Имах купени достатъчно книги, за да уча, уча и уча, без да обръщам внимание на нищо друго. Аз едва не ви ударих, тогава на улицата, но си спомних, че благодарение на вашата издевателска щедрост мога да стана образован човек…

– А после? – тихо попита Стилтън.

– После? Всичко беше наред. Ако желанието е силно, успехът не закъснява. До моята квартира живееше един студент, който ме прие и ми помогна след година и половина да се явя на изпит за постъпване в медицинския колеж. Както виждате, оказах се способен човек…

Настъпи мълчание.

– Аз отдавна не съм минавал под вашия прозорец – произнесе потресеният от разказа на Ив Стилтън – отдавна… много отдавна. Но сега ми се струва, че там все още гори зелената лампа, озаряваща тъмната нощ. Простете ми.

Ив извади часовника си.

– Десет часа. Трябва да поспите – каза той. – Вероятно след три седмици ще можете да напуснете болницата. Тогава ми се обадете. Може би ще мога да ви намеря работа в нашата амбулатория: да записвате имената на постъпващите болни. А слизайки по тъмната стълба, запалвайте поне… клечка кибрит.

11 юли 1930 г.

превод от руски: Преслава Кирова

Александър ГринБележка:

Александър Грин (1880-1932) е изтъкнат руски писател, известен със своята романтична проза. Творчеството му е близко както до утопията, така и до жанра фентъзи, готическия роман и литературата за свръхестественото.

Научете повече за Александър Грин в Уикипедия.

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Добър вечер,
    Много хубав разказ. Силни запомнящи се образи. Чудесна история.
    Благодаря, че го сподели.

  2. Преслава винаги ме изненадва с нещо. Особено като й преглеждам блога за енти път и установявам, че е писала преди една година по тема, по която си въобразявам, че съм на гребена на вълната :)))

  3. Много благодаря за хубавите думи!
    Стискайте палци да имам време за още. :)

Comments are closed.