Едгар Лорънс Доктороу – Хомър и Лангли

2

Хомър и Лангли - Едгар Лорънс ДоктороуМоята фея на книгите ми я предложи. Аз се метнах на новата на Сири Хуствет, но имаше и още няколко интересни заглавия. Та седя си пред рафта с последните издадени, колебая си се, едно от любимите ми същества се гаври с мен, че няма да си тръгнем само с две книги (сега се сетих, че пропуснах да си върна – тая събота се обзаведе с „Изобретяването на еврейския народ“ и нищо друго не го интересуваше, а аз даже не вдигнах вежди – губя тренинг явно, записвам си да го питам дали вече го е пуснала манията по изобретяването). Сериозно се отплеснах, да се върнем към случката с моята фея на книгите. Седя си предишната събота в любимия ми Хеликон и се разкъсвам от желания и тя изведнъж ми носи „Хомър и Лангли“ на Едгар Лорънс Доктороу. Вече бях чела за книгата от тук, но се наежих поради смесените си спомени от предишното му творение, които още ме караха да съм леко резервирана. Не, че „Рагтайм“ не е добър, просто не беше моето четиво. Вероятно ми е проличало, че не съм много възторжена. Тя (моята книжна фея) само се усмихна и каза „Тази прилича на добър джаз“. Оказа се права.

Оставих „Хомър и Лангли“ за финал на неделните ми читателски подвизи – мммммм, даааааа. Чудя се дали изобщо да ви обяснявам колко е добра или да си я пазя само за себе си ;)

Това е роман, който започва леко, върви бързо и не се оставя лесно. Разказ от името на слепия Хомър, който пише спомените си за една французойка, спасила го преди години, повествование, започващо от времето на неговото ослепяване и завършващо с края на собствения му живот. Води се от първо лице, нещоq което рядко съм понасяла, а сега се усетих, че формата е такава едва на 50-та страница. Това е поглед върху промените, настъпващи не само в света на един човек, лишен от зрение, в края на дните си барикадиран в една огромна къща, пълна с вехтории и капани, но и уникална панорама на основните събития, белязали развитието на американското общество през миналия век. Любовта, смъртта, войната са само първоначалните теми, които се вплитат една в друга, за да пресъздадат спокойното и относително безгрижно начало на века, което рязко се променя, изпълвайки се с машини, страх, самота и несигурност. Войната нахлува в света на Хомър и отнема брат му, а когато му го връща, той е пострадал от иприта и с болезнена настойчивост преследва натрапчивата си идея да опише „повторенията“ в човешкия свят. Американската действителност в едно единствено издание – това е фикс-идеята на Лангли, трупащ вестници и търсещ отговори. И чудото става – светът, който той мечтае да разбере, класифицира и опише, постепенно открива очертанията си пред нас, обрисуван чрез думите на един сляп наблюдател. Обърнали гръб на света, двамата братя рядко имат контакт с околните, само банкови чиновници, съдии и гангстери се натрапват в огромната къща на доброволното им изгнаничество, през която минава векът.

Какво – абсурдно ли ви звучи!? Да, вероятно. Защото нищо не казах за самия Доктороу, който до виртуозност си играе с гледните точки, описва събития, които познаваме, но го прави по странен начин, реди пъзел, чиито части са непонятни, а картината сякаш е неимоверно ясна и разбираема. И всичко това е направено с такова спокойствие, пестеливост и баланс, че не ви остава нищо друго освен да потънете в този роман, разпознавайки контурите на едно или друго събитие, образът на една или друга личност.

Е, има и още доста неща, които обаче няма да ви кажа, защото и така ви разказах прекалено много. Ще кажа само, че това беше третата ми книга за два дни, вече едвам четях, очите ми отказваха да следят редовете, но нямах воля да я оставя.

Добра е, преводът е на Иглика Василева, а я издават от Алтера – разбирайте, специфично оформление, което си е тяхната запазена марка. Корицата също е в тяхната стилистика, а цялото книжно тяло е в любимия ми формат – писнало ми е от книги-гири или от книги в стилистиката на тарикат-студент, гонещ обем с какви ли не врътки. Аман от романи по 700 страници, които са с шрифт за първолаци и са дебели като енциклопедии, а в оригинал са 1/3 от това.

Иначе казано – за „Хомър и Лангли“ нямам забележки, ама съвсем никакви, което (както ви е известно) рядко се случва.

Не ми остава друго, освен да пожелая приятно четене на смелчаците ;)

И да знаете, че ви спестих доста неща, почти всичко.

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Е, ама как може да не харесваш „аз“-формата? Така зачеркваш почти цялото творчество на автори като Чандлър, Чейс, Хамет, че и „Били Батгейт“, която май е единствената на Доктороу, която съм чел, въпреки че имам съмнения за „Рагтайм“, макар и нищо да не помня от нея.

    Та горната книжка я видях в Хеликон и се замислих дали да не си я взема, но… абе имам да чета много други. :D

    Иначе стилът на Доктороу е невероятен. Бих го чел и само заради начина, по който пише.

    • Ностро, спипа ме – като доста по-млада много харесвах Чандлър. После напипах още няколко прекалено добри неща, писани в първо лице. Оказа се, че летвата е вдигната много високо – малко автори успяват да я прескочат. Когато това се случва, с радост си признавам, но уви – не е много често. А като някой почне да ми се лиготи „аз това, аз онова“… става забавно. Мураками ми е любимец и добре се справя, но Картареско също ми е от любимците и на едни места е добър, а на други ми къса нервите. Та така ;)

Comments are closed.