Обичате ли да се страхувате? (колонката на Ана Хелс)

3

Хората сме странни животни — сигурността и липсата на промяна са ни на върха на ценностната стълбичка, а най-четените книги и най-гледаните филми са точно с главни герои, предимно осакатени от съдбата (и безлицеви изроди) нещастници, които биват разчленявани, смазвани, смилани, разкъсвани, сварявани, стъпквани или са обект на каквото се сетите хомицидно посегателство срещу биологичния ни вид. Хомо сапиенсите обичаме да се страхуваме, но само като сме на сигурно, чисто и проветриво място. Иначе не е забавно и не ни се играе. Обичаме да четем за чуждите нещастия, но се молим и си плащаме да не ни случва на нас. Харесваме тайно неприличния адреналин, който се надига при някое по-детайлно описание на мъчения, но не дай си боже да си порежем пръстчето на хартия – тогава настава личен ад и кървав спектакъл под чешмата. Гледаме със зеници колкото топки за пинг-понг сцени на разфасоване на човешки трупове, а едва обезкостяваме сурово пиле. И винаги се чудим и маем как има такива изроди на този свят, докато не открием, че сме живели до/със/при такъв . Странна работа сме ние хората, честно ви казвам. И на всичкото отгоре не само обичаме да се плашим, но предпочитаме различен вид страх според морфологията и топологията на родината, семейството или кастата, към която принадлежим.

Различните писатели си заприличват много, когато заговорим за страховита литература – англичаните треперят благоприлично пред призраци; французите еротомански се пулят задъхани при сцени на отявлена човешка жестокост; а американците просто секат наред и заливат с кръв екрана/страниците, дори и без някакъв по-конкретен смисъл в историята, и най-много се смотолява бързинко, докато текат финалните надписи, за някое родово проклятие или психична болест като уж съвсем основателната причина за касапницата. Англичаните приемат ужаса като нещо, което само свръхсетивно същество може да създаде; французите вярват в енергичната социопатия и съществуването на диви необуздани животни в човешка форма; а американците, доколкото може да се обединят тези представители на доста различни раси в едно, почти винаги набеждават обикновените хорица, поблазнени от власт, пари или банална лъст, които в името на интереса просто трябва да попрегазят неколцина трупове. Макар че точно изключенията от тези правила са ми любими.

Ето и малко примери – кой знае, може да намерите своя най-любим безопасен страхоправител между тях:

Англичани

"Граф Магнус" от М. Р. Джеймс"Кошмарната стая" от Артър Конан Дойл"Владетелят на Черния замък" от Артър Конан Дойл

М. Р. Джеймс – благопристоен англичанин, вярващ изрично в злите призраци, които си разчистват сметките с не винаги съвсем виновни люде, привърженик на идеята, че ако видиш нещо особено, странно или интересно е по-добре веднага да се отдалечиш от него, щото незнайно какъв ужас ще те сполети. Съвсем благонравно обаче жали главните си герои, които след порицателно потупване по главичката или най-много някой призрачен ритник отзад , си сядат на английското четирибуквие и си живеят мирно и безадреналинно до края на скучния си животец. Между другото според една публикация Джеймс е имал интересни сексуални проблеми, като е олицетворявал призраците с женското съсловие – един вид контактът с тях не е точно смъртоносен, но трябва да бъде избягван обезателно и силно да се порицава всеки опит да бъде ползван женския пол по предназначение. На български има великолепна сбирка от разкази „Граф Магнус“, като има участие и в сборника „Желязната девственица“ – наистина много добра, макар и простодушно елегична на моменти компилация от класически готически разкази. И двете, разбира се, са апокрифно трудни за откриване.

С английската страхотийна школа може би ще се запознаете по-лесно с помощта на Сър Артър Конан Дойл, който освен баща на най- великия несъществувал наркоман г-н Холмс е и чудесен автор на мистични истории, попили в огромна степен приключенския дух на криминалните романи, съчетан с така английския страх от привидно необяснимото, което все някой прибързано се опитва да разкрие. Дойл е бил доста голям почитател на окултното и месмеризма, така че повечето му неща са посветени точно на тази област, но поднася историите си на ръба на английското приличие, с доза премерен черен хумор и усещането, че Шерлок ще изскочи на следващата страница и ще покаже на горките привидения откъде духа луличката му. За окултен не-холмизъм препоръчвам сборниците „Господарят на Черния замък“, „Призрак по избор“ и „Кошмарната стая“ – някои разкази се повтарят, но пак има достатъчно материал, за да не се чувствате прецакани от колекционирането на Дойл.

Французи

"11 000 камшика" от Гийом Аполинер"Човекът вълк" от Борис Виан"Златната секира" от Гастон Льору

Ако смятате за ужасно да ви онождат стада разгонени френски разбойници, всеки снабден с неприятно големи атрибути и притежаващ изключително детайлна еротична фантазия, на която и най-изфирясалия ментално японец канибал би завидял – то тогава вашият страхоправител е маркиз Дьо Сад. Иначе ще го възприемете като чисто хардкор порно, с малко кръв, но пък за сметка на това с обилни други телесни течности от почти всякакъв вид. Ако вашият страх е повече филм на Ардженто, където разпорват главния герой като сурова патица, вадят му пресните чревца и допълнително го задушават с тях, а след това използват новооткритите отвори за алтернативни източници на сексуално удовлетворение – тогава господин Аполинер е за вас. „11 000 камшика“ е едно от най-гнусните неща, които съм чела. Не смея да го препоръчам на който и да е, но ако не потръпнете от него, не знам точно колко амортизирани трябва да сте емоционално.

Ако за вас страхът е да бъдете съвсем непредизвикано пребит и прегазени, потрошени или разчленени от рандъм уж човешко същество, изпълнено с интересен вид позитивна мизантропия – е, тогава Борис Виан е вашият французин и сборникът „Човекът вълк“ е идеален начин да попиете малко асоциативен страх. Почти ведрата жестокост, струяща от думите му, внася толкова ужас от необяснимите възможности на античовещината, че всеки опит за размисъл върху етичните и морални възможности пред човечеството ви оставят най-малкото свръхподозрителни и обсебени от чувство за необяснима опасност при срещата дори и с най-жалката бабичка от блока.

Има и по-смилаеми автори, разбира се – например Гастон Льору. Попаднах на негова много симпатична книжка „Златната секира“, която, макар че предлага на всяка своя страница по някоя отсечена глава, крак или ръка, плюс вариации на нарочен канибализъм, готически мъчения или просто обикновено избиване на ограничени маси хора, си е даже доста леко приятна на фона на останалите представители на френския страх.

Американци

"Спускане в Маелстрьом" по Адгар Алан По"Възкресителят" от Х. Ф. Лъвкрафт"Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт

Едгар Алън По не е точно това, което наричам американски хорър-автор, по-скоро в него има една особена северняшка поетичност, каквато съм срещала само при някои скандинавски автори, където очакването за ужас заема по-голямата част от прозаичните, че и поетични текстове, а реалната свръхестествена опасност или необяснимата магия рядко се намесват сред безкрайните описания почти в стихотворна ритмика на природни явления, вътрешни противоречия или прекомерни лични страхове от не съвсем логично обяснимото. Не бих нарекла По лесен автор, по-скоро е поет, пробващ се в немерената реч с тъмни елементи. За заинтригуваните препоръчвам силно компилацията „Избрано“ на издателство „Фама“ или по-старичкия сборник на галактиките – „Спускане в Маелстрьом“.

Един от по-особените американци е и абсолютният майстор на страха Лъвкрафт, за който каквото и да се каже ще е много малко. Всяка негова дума е толкова чист, рафиниран страх, че опасността от предозиране е налична във всяка една секунда надникване в света на Ктхулу и приятели. Космически, притискащ те към ронливата земя, ужас, приличен на най-голямото наказание в света на галактическите стопаджии, а именно – да осъзнаем колко малки сме в сравнение с Вселената. Не подлежи на описание, а само на откровено обожание. На български е превеждан от тъмния принц на българския хорър Адриан Лазаровски, който за съжаление се занимава напоследък с комични книжки и радио пиески, но всеки трябва да яде нещо, предполагам. Все пак ни е оставил две страхотни книги – „Зовът на Ктхулу“ и „Възкресителят“, за които всеки себеуважаващ се книжар на Славейков ще ви одере по 100 кожи, тъй като са вече в зона апокрифна, но си заслужават всеки лев, ако питате мен.

Типично американските представители на ужаса като Ф. Пол Уилсън, Стивън Кинг, Дийн Кунц и прочие модерни хоръристи не представляват никакъв интерес за мен, точно заради гореспоменатата рамка. Не, никога не съм била лесен читател, ако се питате случайно, ама лесно се плаша. И почти ми харесва. Но само наужким.

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Най-много харесвам разказите на Кинг, в които залита по фантастиката. Там е най-плашещ и има повече разнообразие. Влюбените серийни убийци с чукове в букети и гигантските плъхове в заводски мазета пак плашат, но по конвенционален начин в сравнение.

  2. М.Р. Джеймс и Лъвкрафт са уникални автори, въпреки че първият е доста подценяван, а на втория трудно може да не намери нещо на български. :(

  3. Странно защо е така с Лъвкрафт, при положение че е с изтекли авторски права… или аз недовиждам нещо?

Comments are closed.