С „Гласът на острието“ Джо Абъркромби дебютира в литературата и се присъединява към плеядата писатели на многотомно фентъзи. Той обаче не пише безлично-бозави вариации на „Землемория“ или „Властелинът на пръстените“ и веднага привлича вниманието на читателите (номинация за дебютен роман на сп. „Локус“). Успява напук на това, че по същество книгата няма обособен сюжет, а просто представя сетинга и героите на трилогията „Първият закон“.
Това, което превръща Абъркромби в едно от най-спряганите имена в жанра напоследък, е способността му да пише реалистично. Под „реализъм във фентъзито“ разбирайте — в традицията на Джордж Р. Р. Мартин. Сетингът на романа не е кой знае колко оригинален — имаме си типичната карта от няколко държави, на ръба на война. Факелът на цивилизацията, Съюза, в момента има сериозни политически проблеми предвид сенилния монарх и интригите във властта. За да е още по-весело — на север дивашките племена за пръв път са обединени от амбициозен вожд, който избира войната срещу външен враг като средство за консолидация. На юг от Съюза пък императорът на гурките Утман-ул-Дощ събира войски на границата. Научно-техническото развитие на нациите е типично за средновековното фентъзи — магията бавно си отива от света и все по-малко хора вярват в нея, но огнестрелни оръжия и индустриализация липсват. Всички все още се избиват взаимно по стария начин — с масовка, от интимно близко разстояние и с остри предмети.
До тук ви говорех защо „Гласът на острието“ попада в жанра на фентъзито и кои са му недостатъците — липса на самостоятелен сюжет и оригинален сетинг и някакъв, пък бил той и малък, обособен завършек.
Сега да ви кажа защо давам на книгата оценка 4/5. Защото, както споменах, Абъркромби пише реалистично. Целият гореспоменат средновековен свят е грозен, мръсен, пълен с болни, бедни и алчни хора. Съюзът се разлага като прокажен, защото търговците са забогатели и не ги кефи, че въпреки това аристократите продължават да имат повече власт. Градовете държави също си имат различни икономически интереси и всеки дърпа чергата към себе си.
За да направи нещата още по-брутални, писателят е създал една група от реалистични герои с всичките им положителни и отрицателни черти. Имаме си сакатия инквизитор Санд дан Глокта, който мрази себе си и света. Имаме си плешивия не особено благ магьосник Биаз, който без особен свян убива неудобните хора. Вкарайте в цялата картинка северняка ветеран Логън Деветопръстия, който от време на време получава шизофренични берсеркски пристъпи. Добавете южнячката мизантроп Феро, която живее заради сляпа мъст. Към компанията можете да включите и разглезен аристократ с фехтувачески умения Джизал дан Лутар. Към това — купчина епизодични герои, които се появяват, за да бъдат изклани по най-зверски начин. В смисъл… по логичен за сюжета начин, а не за да има какво да се описва.
И така — „Гласът на острието“ е прекрасен увод към фентъзи трилогия (и две допълнения в същия свят), която няма как да не довърша, просто защото ми е любопитно за какво точно иде реч в цялата история. Добрата новина е, че трилогията е изцяло публикувана на български от „Колибри“, а „Бард“ са издали „Отмъщението на Монца“, което е спин-оф към оригиналната трилогия. Препоръчвам за феновете на Мартин.
Поредица „Първият закон“:
1. The Blade Itself / Гласът на острието
2. Before They Are Hanged / Преди да увиснат на въжето
3. Last Argument of Kings / Последният довод на кралете
– Best Served Cold / Отмъщението на Монца
– The Heroes
Това е гостуващ пост. Първа публикация:
"Джо Абъркромби – Гласът на острието", Приумици
Коментари (0)