Пламен Тушков – Караманци (Зори)

0

"Караманци", от Пламен Тушков (Сиела)Знаете ли какво е „Караманци“?

Ровете си колкото щете в Уики-то, може да понаучите това-онова, но аз питам за друго. За Караманците на Пламен Тушков.

Неееее. Няма да ви кажа. Страдайте!

Книгата е разкошна и си заслужава да я прочетете. Само от нея може да разберете. Аз лично даже я препрочетох, а такова нещо рядко се случва (поне 3-4 месеца след първото четене). Реших да ви я представя, взех я в парка уж, за да я прегледам и… след два часа, едно голямо лате и няколко подслушани разговора, бях я минала.

Как стана ли?

Приблизително така:

Седя си на любимата пейка, предварително съм врътнала магия за освобождаването ѝ. Магията е сработила (точно като по поръчка) и Пламен Тушков ми разказва. Първо с него сме на цирк, а после обръщам страницата и попадам в една привечер край гората над Железница:

Смрачило се е наистина към Черни връх горе, над хижа „Академика“, но долу, над селото, на изток така, дето сега лаят кучета глухо и тихо, е едно небе – дето само Левитан може да хване с четчицата си ,– едни бели, със злато облаци, едни разхвърляни така белеят из синьото небе като детски пелени прани…

И щурец се обажда из тревата, и мушица обикаля носа ми, и я пъдя с ръка…

Леко захлажда. Слънцето се е скрило, зад облаците ли, зад Черни връх ли? Сигурно зад облаците, щото щурецът свири, като пръска в ухото ми стъкълца равни, чисти, малки и кръгли като топченца на мъниста все еднакви. Сега пък чучулигата пърха из въздуха, овца или коза със звънеца си медно и бавно се обажда.

Муха едра избръмчава край ухото ми. Как хапят тия комари и пак се чешам с палец по врата.

Пляаааас.

Не комар. Тая година не са ме хапали много. Досадници. Сяда една двойка на съседната пейка. Викам си „дано са прясно влюбени – ще се натискат, а аз ще си чета“.

Да, ама не.

Младежът обяснява за някакъв си сладък боб. Много е заблуден горкият, а мацката така внимателно му слуша глупостите, айдееее – минахме на мазето. Разказва колко врати трябва да отвориш, за да се добереш до своето, а мацката продължава да му слуша глупостите. Смяна на темата: от откраднатите инструменти, забравени в колата, преминаваме на хлебарки и гризачи и тяхното премахване. Боже, не вижда ли тоя глупак, че момичето му слуша дрънканиците с ей такива огромни очи, седи си кротко до него на пейката и не е избягала със писъци, толкова ли е тъп и не осъзнава, че го харесва?!

А точно сега Пламен Тушков ми разказва за писмата на Моцарт. Неееее, не разбирате. Добре де, айде от мен да мине, ще ви разкажа малко, ама съвсем малко.

Зима е, а тя ще мине край пейката в паркчето, където той продава книги, за да говорят. Получил е писмата на Моцарт (на немски) и има идея да се преведат. Смята, че тя най-добре би се справила. Това е претекст, а останалото е … любов. Зверски студ, тя измръзва с всяка минута, прекарана на пейката му, а той гори и говори, говори, говори. А тя стои, стои и го слуша, също като момичето от моята двойка и цялата история, всичко, което е на душите им, е там в разказа на Тушков. Зверски студ и страшна жега и … после тя ще си тръгне, с писмата.

Не. Не е същото и да ви разказвам, няма как да усетите това писане. Премислено, ярко, лично.

Двойката си тръгва и на тяхно място сядат две лели, малко по-стари от мен, и веднага почват да бистрят някаква турска сапунка, но аз вече почти не отчитам кой идва и кой си заминава, сега ловя риба в мътните води и Тушков ми намига дяволито. Не, не е само дяволито, вижда той, такива очи има и така ще ти го разкаже, че ще те хване за гърлото. Стигам до „Ба-ба“ и спирам. Тоя разказ го помня. Даже леко гузно ще го прехвърля. Ама как гадно само извъртя финала, как изплющя като шамар това „ба-ба“.

Не разбирате, нали? Това е целта. Много красиво разказва тоя човек. Не е леко, (винаги) но е красиво, заслужава си да го четете непредубедено. Няма смисъл да ви разказвам или да квалифицирам. Какво, като ви кажа, че е майстор на късия разказ!? Че ме е подразнило малкото по обем издадено от него, че смятам това за грях, грях към собствения му талант и радостта, която не е дарил другиму с уникалното си умение да владее думите.

Разказите му са като неговите Караманци, прекрасни, сладостни, каращи те да искаш още и още, и то сега, днес. И много силно се надявам, че там някъде (на тавана ли, в плановете му ли) има още, а ако няма, добре ще е да набере нови, че да се намира някой и друг за радост на душата.

Вече е почти сумрачно, много рано започна да се стъмва май, но ми остават още два разказа. Ще ги дочета – последният е пак за онова място над Железница, но в него вече е зима, снежинките се топят по тетрадката на Пламен Тушков, а страниците на книгата му аха-аха да свършат и аз въздъхвам доволно:

-Дааааааа

Прочете я! ;)

P.S. Забравих да кажа, че този път от „Сиела“ са се постарали до най-малката подробности. Обложката на Дамян Дамянов е перфектна, Калин Терзийски завижда честно на корицата (и това е само за хора, които са попадали на книгата), а за капак и хартията не е каква и да е ;)

Коментари

коментара