Михал Айваз: Няколко думи за един поет на видимите и невидимите градове (Владимир Полеганов)

2

Михал АйвазС последната си книга, „Люксембургската градина“, чието действие се развива в Париж, Михал Айваз казва, че иска да разбие основния стереотип за него: че е автор, който пише за Прага. Този стереотип, както всички други стереотипи, се е наложил от мързел. Мързел всеки път да се говори за Айваз като за автор, който пише за Града. Не за Града-Който-Наричаме-Прага/Париж/Бостън. А за града като сбор от паметите и копнежите на онези, които се движат из улиците му и издигат сградите му. На града Айваз отделя страници както в прозата и поезията си, така и в есеистиката си. „Петдесет и пет града“, последната негова книга, преведена на български, е чудесен щрих от големия портрет, който Авайз рисува на любимия си герой още от 1989 г. – годината на първата му публикация. (Наистина прекрасно: Айваз, който пише за разкази, разбиващи, разпукващи и трансофрмиращи други разкази, започва да публикува в годината на рухване на Стени и разпад на Разкази.) „Петдесет и пет града“ е колекция от есета и коментари върху всеки един от невидимите градове на Калвино. Другото, освен образът на Града, което прави впечатление в книгите на Айваз, е изобилието от разкази. Те се раждат непрекъснато на страниците. И се развиват, растат, променят се, умират. Романът се превръща в град, с население, с гласове. Разказите идват отвсякъде. Не спират, докато Айваз не е разкрил най-важното: че книгата, която държим в ръцете си, която и да е тя, не е единственото нещо, което може да бъде прочетено. Всичко може да бъде прочетено. Всеки наш жест е жест на писане. В романите на Айваз може да се видят такива ексцентрични (и weird) елементи като: балет по „Критика на чистия разум“ на Кант (в „Пътуване на юг“ – от лятото на български); часовник като машина за мъчения; език от случайни петна – по стени, по покривки (в „Златният век“). Както и умело използвани клишета като: богове и роботи; утопични острови; Книги-реалности; Книги-лабиринти. Не мога да кажа дали Айваз е най-доброто, което в момента идва от Чехия, защото нямам читателския опит, за да поставя автора в контекст и да направя оценката. Но мога да кажа, че Айваз определено е един от най-интересните и предизвикателни гласове в съвременната европейска проза и със сигурност е от онази порода писатели, които наистина имат усет към странното и фантастичното. Точно заради това и четящите фантастични истории ще се сблъскват тепърва с творчеството на този изключителен писател. Предстоят негови участия в няколко антологии, редактирани от Джеф Вандермиър.

Предстоят още издания на български – първото, „Другият град“, съвсем скоро. Да се надяваме, че и шедьовърът „Златният век“ няма да ни подмине.

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Имат, но много малко. Във всеки случай много по-малко, отколкото очаквах, защото и аз първо за Павич се сетих, докато четях за Айваз. Павич е много по-изненадващ като сравнения, метафори. Айваз е по-интересен в историите. А и колкото и странен да е на моменти, си е класически философски писател. Има някакво немско/австрийско влияние, сигурен съм :). Може би е по-близо до Кафка.

Comments are closed.