Морийн Ф. Макхю – Влакът на Линкълн – фантастичен разказ

0

"Влакът на Линкълн", от Морийн Ф. Макхю (фантастичен разказ)Влакът на Линкълн
от Морийн Ф. Макхю
[награда „Хюго“ 1996, награда „Локус“ 1996, номинация за награда „Небюла“ 1996]

Покрай железопътната линия стоят войници от Великата армия на Републиката. Това са войниците на генерал Додж, пазят релсите за влака „Линкълн“. Ако застана както трябва, краищата на бонето ми са като конски капаци и въобще не ги виждам. Пролетна вечер е. В двора на къщата люляците цъфтят. Майка ми е забола клонче под брошката на роклята си. Усещам го как ухае, дори в тълпата от всички тези хора, чакащи влака. Усещам мириса на люляк и миризмата на твърде много скупчени хора, и лекия привкус на пепел във въздуха. Искам да се прибера вкъщи, но къщата вече не е наша. Приглаждам черната си рокля. Тук, на перона на гарата, всички сме в траур.

Влакът ще ни отведе до Сейнт Луис, откъдето ще заминем за Оклахома. Казват, че ще трябва да вървим пеша, но не знам дали майка ми ще издържи. Не е добре още от зимата на 62-ра. Проверявам чантата с вода и провизиите ни.

– Джулия Аделейд – казва майка, – мисля, че трябва да си отидем у дома.

– Дошли сме да хванем влака – много остро, отвръщам аз.

Казвам се Клара, сестра ми Джулия е с единайсет години по-голяма от мен. Джулия е омъжена и живее в Тенеси. Майка ми примигва и докосва неуверено клончето люляк. Ако не съм рязка с нея, ще продължи да настоява.

Чакам. Когато бях по-малка, се опитвах да приуча непокорството в мен на християнско милосърдие. Бог не ни изпраща нищо, което да не можем да понесем. Сега се опитвам единствено да спазвам благоприличие, да държа външното си аз дисциплинирано. Чувството е вътре в мен – гняв, който не мога да изкажа. Като да си постоянно в напрежение, като лък, който се огъва, огъва и огъва…

– Кога ще си отидем у дома? – пита майка ми.

– Скоро – отговарям, защото така е по-лесно.

Но тя няма да запомни и в един момент ще попита отново. И отново, и отново по време на това дълго, дълго пътуване до Сейнт Луис. Опитвам се да бъда добра дъщеря християнка и си напомням, че вината не е нейна, че войната я превърна в стара жена, или че нейният ум е пълен с дупки и всичко ново изтича през тях. Но вината за това не е и моя. Аз дори не се опитвам да въздържам чувствата си и зная, че се изписват на лицето ми. Единственият начин да си истински е да си истински отвътре, а аз не съм. Аз съм пълна с нехристиянски чувства. Немощта на майка ми е нейно изпитание, а също така и мое.

Иска ми се да бях някоя друга.

Влакът приближава с бавно пуфтене по релсите – стар и зле поддържан, но се вижда, че някога е бил пример за чиста и красива изработка. Под прахта е с цвят на тъмно бордо. Казват, че са го построили за президента Линкълн, но след опита за атентат президентът е твърде слаб, за да пътува. Хората започват да се блъскат на ръба на перона, влачат чантите и покъщнината си. Не знам как ще се справя с нашата пътна чанта. Ако бяха позволили на Зийк да дойде, поне щях да съм сигурна, че е опаковал всичко, но сега негрите са свободни и не могат да помагат. В известието пишеше, че на гарата е забранено за работили в семейства негри, въпреки че виждам лицата им тук-там из тълпата.

Влакът спира преди гарата, за да напълнят вода.

– Баща ти ли е? – обажда се плахо майка ми. – Виждаш ли го във влака?

– Не, мамо – казвам. – Ние ще вземем влака.

– Ще отидем ли да видим баща ти? – пита тя.

Няма значение какво ѝ отговарям – тя ще го забрави до няколко минути, но не мога да ѝ кажа „да”. Не мога да кажа, че ще видим баща ми, дори за да ѝ доставя няколко мига радост.

– Отиваме да видим баща ти ли? – пита отново тя.

– Не – отговарям.

– Къде отиваме?

Внимателно ѝ обяснявам всичко и тя плаче всеки път, когато го правя. Хората се блъскат на перона към влака, а аз се опитвам да реша дали да преместя ръчната ни чанта по-напред. Защо така бързат да се качат? Ще ни отведе всичките.

– Къде отиваме? Джулия Аделейд, отговори ми незабавно! – казва майка ми с твърде разтреперан за нея глас.

– Аз съм Клара – произнасям. – Отиваме в Сейнт Луис.

– Сейнт Луис? – повтаря тя. – Няма нужда да ходим в Сейнт Луис. Не можем да минем през линията, Джулия, и аз… не съм в състояние. Да се върнем у дома! Глупаво е…

Не можем да се върнем у дома. Генерал Додж е дал да се разбере, че ако не се появим на гарата тази сутрин и не отбележат имената ни в списъка, ще арестува мъжете от града до един и след това ще разстреля всеки десети. Градът му повярва – когато генералът отговаряше за линията към Вашингтон, постъпи по същия начин: арестува мъжете и бесеше по един всеки път щом стреляха по някой от влаковете.

Чува се вик и единственото, което успявам да видя, е как тълпата прелива като вълна през ръба на перона. Всеки се страхува, че няма да има място. Грабвам пътната чанта и ръката на майка ми, и задърпвам и двете. Куфарът е толкова тежък, че пръстите ме болят. Водата и храната също притискат рамото ми. Майка ми е дребна и когато я слагам в леглото вечер, всичко у нея е така миниатюрно, сякаш е дете. Но сега отказва да помръдне, съпротивлява се и разтваря широко уста, розова и мокра отвътре, в ридание, което едва чувам сред виковете на тълпата. Не съм сигурна дали не трябва да оставя куфара и да я издърпам, и за момент си мисля да оставя нея, да оставя някой друг да я качи на влака и да я потърся по-късно.

Един мъж от тълпата я блъска силно отзад. Лицето му е изкривено от гняв. Защо е толкова ядосан? Майка ми пада върху ми и тълпата ни блъска. Опитвам се да удържа куфара, но ръкавиците ми са хлъзгави, а и мога да го нося само с дясната ръка – с лявата се опитвам да държа майка ми. Тълпата се блъска около нас, опитвайки да ни изтласка през ръба на перона.

Влакът изсвирва сякаш ще потегля. Всички около нас викат. Майка ми е паднала върху мен. Лицето ѝ притиска гърдите ми. Изплашена е. Лицето ѝ се притиска в мен със срамна интимност, сякаш е мое дете. Майка ми сякаш е мое дете. Изпълват ме отвращение и ужас. Натискът върху ни започва да намалява. Все още държа куфара. Ще се справим. Нека другите се бутат наоколо, аз ще изчакам и ще кача куфара по някакъв начин. Няма да ни принудят да пътуваме с празни ръце.

Очите на майка ми се затварят. Набръчканото ѝ лице се обръща нагоре, торбичките под очите ѝ сякаш са втори, слепи клепачи. Всичко е като в гротеска. Изпадам в пристъп. Искам да бъда някъде, където да се скрия, да затворя прозорците. Имам такива пристъпи, откакто ни съобщиха, че баща ми е мъртъв, когато всичко бе ужас и отчуждение.

Човекът зад мен се е прилепил към гърба ми и искам да му кажа да не го прави, но не мога. Хората около нас плачат. Не виждам нищо, блъскат ме отвсякъде. Продължават да ме изблъскват, но вече не към края на перона, а към предната част, откъдето ще ни позволят да се качим във влака. Чакайте, крещя, но не съм сигурна дали наистина съм извикала. Не чувам нищо, докато влакът свири. Дали е потеглил? Дали е спрял на гарата? Не мога да разбера, не и без да оставя майка си и куфара. Майка ми изостава назад сред тълпата. Чувствам как се изплъзва от мен. Очите ѝ са затворени. Тя е огромна кукла, отпусната в ръцете ми. Дори не прави опити да се държи. Предала се е.

Не мога да нося едновременно майка си и куфара. Така че пускам куфара.

Милостиви Боже.

Как ще преживея този момент.

Тълпата ме притиска, блъска, дърпа ме назад. Не успявам да си поема дъх. Пред очите ми има петна, бели искри, прекалено ярки, като метал и като светлина. Краката ми не са под мен. Тълпата ме понася, а краката са някъде зад гърба ми. Не мога да се изправя, не мога да падна. Мисля, че майка ми е до мен, но не мога да я различа и не знам дали тя може да диша в блъсканицата.

Мисля, че ще умра.

Шумът около мен вече не е шум. Нещо друго е, елемент, като вода, заобикаля ме и ме залива.

Всичко това продължава дълго, докато най-накрая усещам краката си под мен и се облягам на хората. Чувствам, че потъвам, но не мога да спра. Перонът е непоклатим. Чувствам цялото си тяло насинено и грубо употребено.

Майка ми не е с мен. Майка ми е черна купчина на земята, а аз пропълзявам до нея. Иска ми се да кажа, че като пълзя към нея, чувствам загриженост за състоянието ѝ, но в този момент в мен няма нищо повече от примитивен животински инстинкт и пълзя към нея, защото тя е моя и на света няма нищо друго, което мога да нарека свое. Полата ѝ се е набрала, така че глезените и прасците ѝ се виждат. Лицето ѝ е черно. В началото мисля, че е част от дрехите ѝ, но е лицето, така налято с кръв, че е черно.

Хората все още се качват на влака, но има и хора на площадката около нас, останали по-назад. И други неща. Изненадващо голям брой обувки, всичките в лошо състояние. Връхни дрехи. Чанти. Вързопи и хора.

Опитвам се да повдигна ръцете ѝ над главата, да вкарам въздух в белите ѝ дробове. Ръцете ѝ са тънки, но не се движат по начина, по който аз искам. Прочетох във вестника, че когато президентът Линкълн бил прострелян, спрял да диша и личният му лекар успял да го накара отново да си поеме дъх. Но може би вестникът греши или работата е по-трудна, отколкото аз си мисля, или не винаги се получава. Не диша.

Сядам на перона и опитвам да измисля как да постъпя сега. В главата ми няма и една полезна мисъл. Няма молитви.

– Госпожо?

Войник на Великата армия.

– Да, сър? – казвам аз. Трудно ми е да гледам към него, да гледам към слънцето.

Той коленичи, но не я докосва. Поне не я докосва.

– Имате ли познати, които остават тук?

Например братовчеди или нещо такова? Някой от „своеволните” в държанието си към негрите?

– Не и в града – казвам аз.

– Вярваща ли беше тя? – пита той по неговия северен маниер.

– Да, сър – казвам аз, – беше. Бе методистка и трябва да потърсите пастора. Преподобният Робърт Иуолд, сър.

– Ще се погрижа, госпожо. Сега ще трябва да се качите във влака.

– И да я оставя? – казвам аз.

– Да, госпожо, влакът ще тръгне. Съжалявам, госпожо.

– Но аз не мога – казвам.

Той ме хваща за лакътя и ми помага да стана. А аз му позволявам.

– Не сме своеволни – казвам аз. – Къде щяха да идат Зийк и Рейчъл? Трябваше да ги изхвърлим ли?

Той ми помага да се кача във влака. Хората ме гледат и осъзнавам, че сигурно всичко по мен е в безпорядък. Стоя пред погледите им и се старая да оправя бонето си и да си пригладя роклята. Не знам какво да правя с очите или ръцете си.

Няма свободни места. Чак до Сейнт Луис ли ще трябва да стоя права? Сграбчвам облегалката, за да се задържа права. Изведнъж става топло и всичко е далечно, и мисля, че ще припадна. Стомахът ми се обръща. Дишам през устата, дори не съм сигурна, че държа облегалката.

Но не падам, слава Богу.

– Не е Линкълн – произнася нечий мъжки глас, плътен баритон, а аз се улавям за думите като за спасително въже, изтеглям се обратно към вагона, към света. – Сюард е. Линкълн вече не може да се справи с управлението.

Влакът мирише на тела и топла запотена вълна. От миризмата съм на път да изгубя самообладание, така че трябва да се концентрирам върху дишането през устата. Дишам на малки пресекулки като куче. Топлината облива кожата ми. Въздухът не достига.

– Разбира се, че Линкълн не може да се справи с управлението, но като стреля по него, онзи проклет актьор го направи светец – обажда се втори глас. – И сега никой не смее да му се противопостави. Няма значение дали политиката му има смисъл, или не.

– Грешиш – казва първият. – Сюард управлява чрез него. Линкълн е имбецил. Не може да управлява, виж само как водеше войната.

Вторият изсумтява:

– Той спечели.

– Не – казва първият, – ние изгубихме, има разлика, мистър. Изгубихме, въпреки че Севера така и не намери способен генерал.

Познавам и други като първия. И той е от онези, които се мислят за непогрешими, които още от началото са си знаели как трябва да постъпи президентът Дейвис. Ако някой търси своеволен южняк, това е човекът, който му трябва.

– Грант беше способен. Но не и гениален. В сравнение с генерал Лий всеки друг освен Александър Велики би изглеждал зле.

– Грант беше пияница – казва първият. – Добре, че бяха подчинените му. Воюваха от години. Знаеха какво правят.

Толкова е горещо във влака. Чудя се колко ли остава, докато влакът потегли.

Чудя се дали преподобният ще пише на сестра ми в Тенеси, и ще ѝ разкаже ли за майка ни. Пожелавам си влакът да тръгне на изток към Тенеси, вместо на север и на запад към Сейнт Луис.

Куфарът ми. Всичко, което имам. На перона е. Обръщам се и отивам до вратата. Затворена е, опитвам дръжката, но ми е трудно да я помръдна. Оглеждам се наоколо за помощ.

– Заключена е – казва една жена в сиво. Не изглежда нелюбезна.

– Нещата ми, оставих ги на перона – казвам.

– О, миличка – отговаря тя, – няма да те пуснат да излезеш там. Не позволяват на никого да слиза от влака.

Поглеждам навън, но не мога да видя куфара. Виждам неколцина войници и започвам да удрям по прозореца. Един от тях поглежда нагоре към мен, намръщва се, но след това се прави, че не ме забелязва.

Влакът изсвирва за тръгване и аз започвам да блъскам по-силно по стъклото. Ако можех да разбия това стъкло. Те не разбират, щяха да ми помогнат, ако разбираха. Влакът се раздвижва и залитам. Някъде навън на перона е. Дрехи за майка ми и за мен, одеяла, неща, от които имаме нужда. Неща, от които аз имам нужда.

Влакът напуска гарата, а аз се чувствам толкова ужасно, че сядам на пода в цялата мръсотия от краката на хората и плача сподавено.

В началото влакът се плъзва бавно, но след това набира скорост. Трака-трак, трака-трак, олюлява ме. Не е много пристойно, но си го позволявам??. Вече съм в ръцете на другите и не ми остава нищо, освен да бъда търпелива. В това ме бива. Така е било през целия ми живот. Опитвах се да бъда послушна, но нещо в мен не беше както трябва. Никога не съм имала способността да поддържам християнско разположение на духа, но, като пиле на двора, вниманието ми винаги се задържа върху малките неща. Насочвах се към онова, което беше пред очите ми, първо къщата, след това майка ми. Когато вече не се намираше захар, се научих да готвя с меласа и мед. Сега седя и оставям съзнанието ми се изпразни и влакът да ме люлее??.

– Дете – казва някой. – Дете…

От известно време жената в сиво се опитва да привлече вниманието ми, но аз просто седя и се оставям да бъда люляна.

– Дете – повтаря тя, – искаш ли вода?

Да, осъзнавам, искам. Тя държи буркан и ми го подава да отпия.

– Благодаря ви – казвам. – Взехме вода, но я загубихме в суматохата на перона.

– Има ли някой с теб? – пита тя.

– Майка ми – отвръщам и отново започвам да плача. – Тя е стара и имаше такава блъсканица на перона, и падна, и я стъпкаха.

– Как се казваш? – пита жената.

– Клара Корбет – отговарям.

– Аз съм Елизабет Лаудън – казва жената. – И си добре дошла да пътуваш с мен. – Има нещо в нея, някаква естествена благост, която ме кара да ѝ вярвам. Тя е дребна жена, с малък нос и с очи, сиви като роклята ѝ. По-млада е, отколкото мислех първоначално, може би около тридесетте?

– На колко години си? Имаш ли семейство? – пита тя.

– На седемнайсет. Имам сестра, Джулия. Но тя вече не живее в Мисисипи.

– Къде живее? – пита жената.

– В Бийм Блъф, близо до Джаксън, Тенеси.

Тя поклаща глава.

– Не го зная. Добро място ли е?

– Мисля, че да – отвръщам аз. – В писмата ѝ звучи като добро. Но не съм я виждала от седем години.

Разбира се, никой не може да пътува по време на войната. Тя има три деца в Тенеси. Сестра ми е на двадесет и осем, почти на толкова, на колкото е тази жена. Трудно ми е да си го представя.

– Бяхте ли близки? – пита тя.

Не знам дали сме били близки. Но тя ми е сестра. Всичко, което ми е останало сега. Надявам се, че преподобният ще ѝ пише за майка ни, но не съм сигурна дали има адреса ѝ. Ще трябва аз да ѝ пиша. Ще си помисли, че не съм се справила достатъчно добре.

– Сама ли пътувате?

– Моят другар е по-напред. Не можахме да си намерим места заедно.

Нейният спътник е мъж? Не ѝ е съпруг, може би брат? Но тя щеше да каже, че ѝ е брат, ако беше така. Жена, пътуваща с мъж. Авантюристка? Чувала съм истории за жени, които пътуват с надеждата да намерят самотни момичета като мен. Сприятеляват се с тях и след това ги предлагат на публичните домове в Ню Орлиънс.

За момент ми се струва, че около Елизабет има заплашителен ореол. Но съм във влак, пълен със своенравни южняци, не може да отвлече когото и да било. Елизабет е като мен – жена, загубила дома си.

Пътуването до Сейнт Луис отнема останалата част от деня и нощта, а Елизабет и аз разговаряме. Все едно разговаряме с гатанки: вместо за дома, говорим за градинарство и почти успявам да си представя натежалата от пчели градина у дома. Тя бродира юргани. Не съм се занимавала с това, но умея да бродирам на petit pointe1, така че можем да говорим за шиене и за това как трудно се съчетават цветове. Говорим за кърпене и за свързване на двата края – от толкова дълго време всички свързваме двата края.

Когато става тъмно, тъй като нямам място, сядам там, където стоя, до вратата на влака. Толкова съм изморена, но в тъмнината всичко, за което мога да мисля, е лицето на майка ми в тълпата и безнадеждно отворената ѝ уста. Не искам да мисля за майка ми, но съм в несвяст от изтощение, заобиколена от мрака, тракането на влака и далечните, шепнещи гласове. Седнала до вратата на влака, спя на пресекулки и често се сепвам. Сънищата ми са трескави. В съня си съм в някаква странна къща. Това трябва да е моят собствен дом, но нищо не е където трябва да бъде, и вече започвам да вярвам, че всъщност съм в чужда къща и че собствениците ще се върнат и ще ме заварят тук. Когато се събуждам и заспивам отново, се връщам в тази странна къща и разглеждам вещите в нея.

Отварям очи преди зазоряване, съвсем малко отпочинала. Раменете, бедрата и гърба – всичко ме боли от начина, по който съм се сгънала, и нямам сили да стана. Нямам сила да направя каквото и да било, но се държа. Елизабет клюма, понякога будна, понякога заспала, но нито една от нас не казва и дума.

Накрая влакът забавя ход. Минаваме през някакво градче, но градчето ни подминава ли, подминава. Това би трябвало да е Сейнт Луис. Спираме и не помръдваме. Слънцето се показва и нагрява влака като фурна. Въздухът е неподвижен. Има толкова много сгради в Сейнт Луис и толкова много от тях са високи, двуетажни, и се чудя дали те не спират вятъра. Накрая влакът се разклаща и допълзяваме до гарата.

Аз съм една от първите, които слизат от влака, заради предимството на мястото ми до вратата. Един войник я отключва и ни крясва да слизаме, но не трябва много да си прави труда – пътуващите се втурват навън. Поемат ме напред в самото начало и успявам да спра едва на дъното на перона. Страхувам се, че съм изгубила Елизабет, но после я виждам в тълпата. Тя е под ръка с един млад мъж с бомбе. Има нещо в него, нещо различно – той е весел и очевидно отпочинал, дори след дългото пътуване.

На косъм съм да ги изпусна, но изгледите да се окажа сама ме карат да ги догоня и да докосна рамото ѝ.

– Ето те и теб – казва тя.

Нареждаме се на опашката за клозетите. Миризмата е ужасяваща, амонякът пари и насълзява очите. Има стена, която разделя мъжете от жените, но жените са заедно. Клякам се, опитвайки се да не гледам към никого и също така да запазя полите си от мръсотията. Ужасно е. По-лошо от всичко друго. Чувствам се ужасно.

Ами ако майка ми беше тук? Какво щях да правя? Мисля си, че беше за добро, че се намеси Бог. Но и това е ужасна мисъл.

– Дете – казва Елизабет, когато приближавам, – какво има?

– Ужасно е – казвам аз. Не трябва да плача, но просто искам да съм в къщи и да съм чиста. Искам да съм в леглото и да спя.

Тя ми предлага бисквита.

– Трябва да пестите храната си.

– Не се тревожи – отвръща Елизабет. – Имаме достатъчно.

Не бива да приемам, но съм толкова гладна. И когато хапвам, се чувствам малко по-добре.

Опитвам да си представя как ли ще изглежда фортът, където отиваме. Ще има ли къде да спим, или ще бъдем в казармени помещения? Или още по-лошо – в палатки? Въпреки че след нощта във влака не мога да си представим нещо по-лошо. Представям си, че ако се наложи известно време да живея на палатка, ще я направя възможно най-уютна.

– Мисля, че това предверие на Ада вероятно е по-лошо от всичко, което можем да очакваме накрая – казвам на Елизабет. Тя се усмихва.

Представя ми спътника си, Майкъл. Приличат на брат и сестра, но според мен не са. Решила съм да не питам – ако искат да ми кажат, ще го направят.

Стоим мълчаливо заедно, когато нататък по перона настава суматоха. Някаква жена. Черната ѝ рокля е като дим. Тича по перона срещу нас. Има ги всички тези хора и въпреки това като че ли не са пречка за нея.

– НЕ НЕ НЕ НЕ, НЕ МЕ ДОКОСВАЙТЕ! МРЪСНИ РЪЦЕ! НЕ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ ДА ВИ ПИПАТ! НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ НА ВЛАКОВЕТЕ!

Хората се отдръпват от пътя ѝ. Къде са войниците? Платът на роклята ѝ е така изтъркан, че е изгнил и роклята е скъсана по шевовете. Полата ѝ е мазно-черна, смачкана и цялата на петна. Лицето ѝ е съвсем изпито.

– ЖИВОТНИ! ТАМ НАВЪН НЯМА НИЩО! ХОРАТА НЯМАТ ХРАНА! НЯМА НИЩО ДРУГО ОСВЕН ИНДИАНЦИ! ИЗПРАЩАТ НИ ДА ЖИВЕЕМ ТАМ, А ТАМ НЯМА НИЩО!

Очаквам да притича край мен, но тя сграбчва ръката ми, спира и ме поглежда в лицето. Има светли очи, бледи очи на тъмното си лице. Луда е.

– ВСИЧКИ УМИРАХМЕ ОТ ГЛАД, ЗАТОВА ОТИДОХМЕ ВЪВ ФОРТА, НО ТАМ НЯМА НИЩО. ЩЕ УМРЕТЕ ОТ ГЛАД ТАКА, КАКТО УМОРИХА ОТ ГЛАД ИНДИАНЦИТЕ! ЩЕ ВИ ОСТАВЯТ ВСИЧКИ ДА УМРЕТЕ! НЕ ГИ Е ГРИЖА!”

Крещи в лицето ми и слюнката ѝ ме пръска, още топла от дъха ѝ. Ръката ѝ е само сухожилия и вени, но е толкова силна, че не мога да избягам.

Войниците я сграбчват и я издърпват далеч от мен. Ръката ме боли на мястото, където ме е държала. Не мога да се задържа на крака.

Елизабет ме улавя, преди да падна.

– Стой близо до мен – казва тя и тръгваме по перона в обратната посока. Хората вдигат глави и проследяват викащата жена.

Елизабет ме води след себе си. Не спирам да мисля за ръката и китката на жената – почернели от мръсотия. Спомням си, че лицето на майка ми, лежаща на перона, беше черно. Черно като нещо загнило.

– Тук – казва Елизабет до една стара, боядисана в зелено, обветрена от времето врата. Тя се отваря и влизаме.

– Какво? – питам аз. Очите ми са навикнали на ярката слънчева светлина и тук не виждам.

– Казва се Клара – произнася Елизабет. – Има роднини в Тенеси.

– Ела с мен – казва ми друга жена. Звучи като по-възрастна. – Насам. Къде са нещата ѝ?

Отвличат ме. Милостиви Боже, ще умра. На път съм да извикам.

– Изгубени са, майка ѝ е бил убита в тълпата на перона.

В тъмното жената цъка съчувствено

– Бедната. Майкъл взел ли е неговия човек?

– Още не – отвръща Елизабет. – Имахме късмет със суматохата.

Започвам да виждам подробности. Намирам се в склад, пълен с изоставени неща. Жената, която държи ръката ми, е по-стара. Наоколо има няколко счупени столове и табуретки. Тя ме слага да седна на един стол. Авантюристка ли е Елизабет?

– Кои сте вие? – питам аз.

– Приятели – отвръща Елизабет. – Ще ти помогнем да отидеш при сестра си.

Не им вярвам. Ще свърша в Ню Орлиънс. Елизабет е някаква авантюристка.

След миг вратата се отваря и този път влиза Майкъл с още един млад мъж.

– Това е Андрю – казва той.

Мъж? Какво искат от този мъж? Ето какво ме спира да кажа: „Бягай!” Андрю е заслепен от промяната в светлината и виждам как учудването променя лицето му така, както е променило моето.

– Какво е това? – пита той.

– Сред приятели си – казва Майкъл и може би го е казал по-различно от Елизабет, или може би просто този път аз съм с ума си, за да го чуя наистина.

– Квакери? – пита Андрю. – Аболиционисти?

Майкъл се усмихва. Виждам белите му зъби в тъмнина.

– Просто приятели – казва той.

Аболиционисти. Луди хора, които крадат роби, за да ги освобождават. Нима са тук да ни отвлекат? Ние сме своенравни южняци, никога не съм чувала за квакери, търсещи отмъщение, но всеки знае, че аболиционистите са луди и способни на всичко.

– Ще трябва да изчакаме тук, докато хората се разотидат. Ще мръкне, преди да можем да тръгнем – казва възрастната жена.

Толкова съм уплашена. Просто искам да съм си у дома. Може би трябва да опитам да се освободя и да избягам по перона. Войниците на Севера са отвън. Дали ще ме защитят? А после какво, фортът в Оклахома?

По-възрастната жена пита Майкъл как са успели да минат покрай охраната толкова рано и той ѝ разказва за лудата жена. Нарича я „бежанка”.

– Просто ще я върнат обратно – казва Елизабет с въздишка.

Ще я върнат обратно – искат да кажат, че е дошла чак от Оклахома? Говорят за това колко зле ще е през тази зима. Майкъл казва, че там има изселени индианци от Уисконсин, но са без храна и от две години гладуват на подаяния от правителството. Хората ще се увеличат. Не са подготвени за зимата.

По време на войната едва ли са им изпращали достатъчно припаси. Провизиите едва са стигали и за войските.

Обясняват на Андрю и на мен, че ще се промъкнем извън гарата тази вечер, след залез слънце. Ще прекараме деня с едно квакерско семейство в Сейнт Луис, а после ще ни препратят на следващото семейство. И така, от ръка на ръка, като кофа с вода, докато се доберем до роднините си.

Наричат го ??подземна железница.

Само че сме собственици на роби.

– Неправилното си е неправилно – казва Елизабет. – Не можем просто да си стоим и да гледаме как хората гладуват.

– Но само двама души от цял влак – казва Андрю.

Майкъл въздиша.

Старата жена кима:

– Да, не е правилно.

Елизабет ме избра, защото майка ми почина. Ако майка ми не беше умряла, сега щях да съм някъде там и да гладувам с останалите.

Не успявам да се сдържа и започвам да плача. Не трябва да се възползвам от смъртта на майка си. Трябваше да я пазя.

– Тихо – казва Елизабет. – Тихо, ще се оправиш.

– Не е честно – шепна. Опитвам се да не говоря силно, не бива да ни откриват.

– Кое не е честно, дете?

– Не трябваше да избираш мен – казвам. Но плача толкова силно, че едва ли ме разбират. Елизабет приглажда косата и бърше лицето ми. Вероятно това е последният път, когато някой прави нещо подобно за мен. Сестра ми си има три деца – не ѝ трябва още едно. Ще се наложи да работя здраво, за да си изкарвам прехраната.

Има одеяла, така че лягаме на твърдия под – всички с изключение на Майкъл, който спи седнал на стола. Този път заспивам и сънувам по-малко. Ала когато се събуждам, макар да не помня сънищата си, имам чувството, че не са били спокойни.

Когато най-накрая се промъкваме, за да напуснем гарата, звездите се ярки. Пълнозвездна нощ. Звездите ще са същите и в Тенеси. Перонът е празен – влакът и хората ги няма??. Докато сме спали, влакът на Линкълн се е върнал обратно на юг, за да вземе още хора от Мисисипи.

– Ще се върнете ли да спасите още хора? – питам Елизабет.

Звездите са като знаме зад притихналото ѝ лице.

– Ще спасим колкото можем – произнася тя.

Не е честно, че избраха мен.

– Искам да помогна – казвам ѝ.

За момент тя не отговаря.

– Работим само с нашите – казва. Има нещо в гласа ѝ, което не е било там преди. Острота.

– Какво искаш да кажеш? – питам аз.

– Сред нас няма робовладелци – казва студено тя.

Чувствам се така, сякаш съм прекарала треска: уморена, но с бистър ум. Никога не съм ходила толкова много или отвъд града. Улиците на Сейнт Луис са празни. Почти няма светлини. Надалеч пее жена и гласът ѝ е ясен и се носи леко в нощта. Красив глас.

– Елизабет – обажда се Майкъл, – тя е само едно момиче.

– Трябва да го знае – отвръща Елизабет.

– Защо ме спаси тогава?

– Злото не се побеждава със зло.

– Не съм зло! – казвам аз.

Но никой не отговаря.

превод от английски: Преслава Николова

 

1 (Фр.) гобленов бод – Бел. ред.

 

Морийн Ф. Макхю | WikipediaМорийн Ф. Макхю (родена 1959 г.) е писателка на научна фантастика и фентъзи.

Първият ѝ публикуван разказ излиза през 1989 г. в Isaac Asimov’s Science Fiction Magazine. Написала е четири романа и над двайсет разказа. Нейният първи роман, China Mountain Zhang (1992), е номиниран за наградите „Хюго“ и „Небюла“ и печели наградата „Джон Типтрий – младши“. През 1996 г. разказът „Влакът на Линкълн“ (The Lincoln Train, 1995) печели наградата „Хюго“ и е включен в сборника Mothers & Other Monsters (2005), издаван от Small Beer Press.

Разказът „Влакът на Линкълн“ от Морийн Ф. Макхю, в превод на български от Преслава Кирова, ползва условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България. Излиза за пръв път на 29 декември 2011 г. в сп. „Сборище на трубадури“, брой 2, год. I.

Коментари

коментара