Интервю на Ник Гевърс с Дейвид Зиндел – Бури от числа, бокали от светлина (Калин Ненов)

0

Интервю на Ник Гевърс с Дейвид Зиндел - Бури от числа, бокали от светлина (Калин Ненов)

Бури от числа, бокали от светлина

Интервю на Ник Гевърс с Дейвид Зиндел

пълен текст: http://www.infinityplus.co.uk/nonfiction/intdz.htm

Дейвид Зиндел е един от най-амбициозните американски писатели на научна фантастика и фентъзи. Неговата въздействаща поетика и космическите му търсения са въплътени в дълги, екстравагантно фантазийни и философски проникновени романи; въображаемите му вселени са величествено сътворени арени на мащабни духовни и интелектуални битки между Мрака и Светлината. Научен в мистиката и мистичен в науката, Зиндел пише за външни търсения с усложнени вътрешни отгласи и разклонения; неговите приключенски истории засягат някои от най-значимите теми в съвременната умозрителна проза (speculative fiction – б. пр.).

Първият голям епос на Зиндел води началото си от ранния разказ „Шанидар“ (1985). Град Нивгия от този разказ, събирателна точка за културите от пищно пресъздадения, екзотично многолюден и владян от хората Млечен път от далечното бъдеще, служи за сцена на „Нивгия“ (Neverness, 1988), впечатляващ дебютен роман. Разказвачът Малъри Рингес израства от пилот до бог, в буквалния смисъл на думата, и, уединен в божествеността си, продължава да разказва историята на скромния си, но месиански син Данло в обемистата трилогия „Реквием за Хомо сапиенс“, включваща „Пречупеният бог“ (The Broken God, 19931), „Дивото“ (The Wild, 1995) и „Война в Рая“ (War in Heaven, 1998). Данло е образец за духовна еволюция и чрез сблъсъка си с вречения си побратим и страховит враг Хануман ли Тош отвежда със себе си в изпълнена с надежда, макар и само загатната трансценденталност не само Бардо, похотливия приятел на Малъри, но и установения в Нивгия Орден на мистичните математици и други търсачи на неизразимия пламък, а вероятно и цялата човешка вселена.

Със „Светликамъкът“ (The Lightstone) – първи фентъзи роман – Зиндел подхваща втори цикъл, който се развива върху континента Еа на един от многото подобни на Земята светове в космоса, наречен Елуру. Древни войни между добри и зли фракции ангели намират продължение в привидно прозаичните конфликти на феодална Еа. Морджин, един от Мрачните властелини, се стреми да овладее Светликамъка, нещо като архетипен Граал, и бива предизвикан от паладина Валашу Елахад и предопределените му шестима спътници. Историята, която поема оттам, е изключително наситена.

Взех интервю (Ник Гевърс – б. пр.) от Дейвид Зиндел по електронна поща през юни 2001 г., малко преди HarperCollins Voyager да издадат „Светликамъкът“ във Великобритания.

 

НГ: Всичките ви книги са без съмнение епоси – дълги, героични по сюжет и звучене, наситени с величави противопоставяния и още по-величави стремежи. Новият ви роман „Светликамъкът“, макар и огромна сага сам по себе си, представлява едва първият том от тетралогия. Защо предпочитате епическата форма?

ДЗ: Опитвам се да побера възможно най-много от света в творбите си, да го разгледам в подробности и да го изследвам при изключителни обстоятелства – за тези цели епическата форма е идеална. И, както загатвате, епосът позволява, дори изисква героични дела, величави противопоставяния и още по-величави стремежи – все теми, които залягат в основата на главните ми житейски и литературни търсения. За мен животът, живян правилно, е по същност героичен. Днес живеем в епоха, в която дори спортните суперзвезди са наричани „герои“, ала това е принизяване на думата. Такива хора действително бележат изключителни постижения при крайно неблагоприятни шансове, но те го правят най-вече за слава, пари и от тщеславие, и понякога – най-добрият мотив, мисля – за да удовлетворят вътрешното си усещане за постижение. Те правят саможертви, да, но в крайна сметка заради себе си. Истинските герои са склонни да пожертват много – дори живота си – от любов към нещо по-голямо от самите тях: било майката, която буквално дава от тялото и скъпоценните часове от живота си на своята рожба, било воинът, който умира, защитавайки родината си.

Всички ние сме егоистични създания, разбира се, и е твърде лесно да хлътнем в злото на войната на всеки срещу всеки. Ала ние сме и много повече и най-дълбокият ни стремеж е да осъществим тази по-дълбока същност, това по-велико добро. Затова вярвам, че литературата, която ни вълнува най-дълбоко, е героичната, тъй като тя ни показва най-добрите ни възможности и същевременно подклажда трепета да изкараме навън тъмнината, която също се таи в нас. Тя ни кара да осъзнаем колосалната цел и смисъл на живота – както и че той всъщност се живее заради велики залози. Дори хората, впримчени в екзистенциална криза, цинизъм, смазваща бедност и отчаяние, навярно усещат в сърцата си, че всички ние сме участници във велика драма за съдбата на Земята.

Сблъсъците в епичното фентъзи са само отражения на мащабните и съвършено реални сблъсъци навсякъде около нас. Ще ни сполети ли най-сетне ядрената война, която ни плаши от почти шестдесет години? Ще се предадем ли пред тиранията на корпоративните ни господари, които харчат огромни суми за купуване на политици и унищожаване на демокрацията – унищожавайки по този начин стремежа на хората да действат задружно и да се изправят срещу големите кризи на епохата си? Джордж Буш наскоро заяви, че всяко действие, целящо да предотврати глобалното затопляне, е нереалистично. Нереалистично? Все едно Саурон и орките му да са пред портите, а търговците-властници вътре да пресмятат как да изцедят повече печалба от робите си за още няколко часа. Нека сме наясно, ето кое е истинското зло в съвременната му форма. И то трябва да бъде разгромено, точно както са били разгромени Хитлер и неговите убийци. Ако ли не, ще призовем кошмар на този свят, вместо да осъществим най-съкровените си мечти. Но да открием в себе си героизма да се опълчим на такова зло, е ужасяваща задача, поне за мен. Ето защо, в крайна сметка, пиша тези героични епоси: за да си вдъхна смелост и надежда и да си припомня, че ние наистина сме създатели както на ада си, така и на рая си. И, разбира се, с надеждата да предам факела на друг, точно както той ми бе предаден при прочита на „Одисея“, „Парсифал“ и „Махабхарата“, да не говорим за „Властелинът на пръстените“.

 

НГ: Прозата ви е неизменно поетична, с подчертано романтично и визионерско звучене. Как възникна характерният ви стил?

ДЗ: Мисля, че стилът на всеки автор се развива като решение на основния литературен проблем: как да кажем онова, което искаме да кажем, по най-истинския и въздействащ начин? Голяма част от онова, което искам да кажа, засяга най-съкровените ни копнежи и стремежа към едно по-дълбоко потапяне в живота. Това изисква да погледнем под повърхността на осезаемия свят към по-дълбоката действителност, залегнала отдолу. Ала как да го сторим през лещата на обикновените думи? Често съм си мислил, че литературата е изкуството, с което е най-трудно да се предаде усещането за трансцендентално. И музиката, и живописта например директно ни разтварят към по-непосредствено възприемане на Доброто, Красивото и Истинското. Всичко, което аз като писател имам обаче, са думи. Кои да избера? Ако прозата ми клони към поетика, то е, защото непрестанно се опитвам да свържа този свят със селенията, които лежат под и отвъд него; в крайна сметка, надявам се да предам усещането за взаимосвързаността и дори тъждествеността на всички неща. Езикът на поезията, с метафорите и сравненията си, е тъкмо онова, което свързва: идеи и предмети, образи и чувства, и, донякъде, външни събития и огромни пламтящи вътрешни откровения.

 

НГ: В духа на казаното, от „Нивгия“ насам пресъздавате, с огромни и изключително ярки подробности, съзерцателни състояния на ума – медитативни дисциплини, разтваряния на портали към безкрая отвън и вътре. От кои конкретни традиции сте черпили за това? Протагонистите ви, в частност Данло Миромъдри и Валашу Елахад, въплъщават ли личните ви философски и духовни вярвания?

ДЗ: Рамана Махариши, в качеството си на великата съвременна светлина на Адваита Веданта, ми е повлиял много. Странното е, че той обикновено избягва по-традиционните медитативни традиции, които заемат видно място в романите ми, за сметка на по-простото и изчистено практикуване на онова, което нарича „себеизследване“. Това в основата си е процесът на питане „Кой съм аз?“ и последващото откритие, че „аз“-ът, задаващ този въпрос, е в крайна сметка една по-дълбока същност, която е чисто съзнание – онова съзнание, което е източникът и същината на всички неща и тяхната истинска действителност. Странно е и че бях насочен към Рамана Махариши и източните традиции като цяло от двама определено западни писатели: Съмърсет Моъм и Херман Хесе. „Острието на бръснача“ на Моъм е силно вдъхновен от Рамана Махариши; Хесе, мисля, гледа към изтока толкова, колкото и към географски близките му съзерцателни традиции, например тези на Майстер Екхарт и Света Тереза от Авиля. Той обаче съумява да синтезира всичко, което знае, в изключително оригиналната и удивителна „Игра на стъклени перли“. Орденът от нивгийския цикъл определено заимства много повече от Хесевата Касталия, отколкото от горските академии и ашрамите на Индия.

Що се отнася до обща теория, подплатяваща книгите ми – които в същността си изследват връзката между мистицизъм и еволюция: Великата верига на битието на Плотиний и съвременните й разработки от Ауробиндо и Кен Уилбър играят ключова роля. Заимствал съм и от такива бунтари като Тимъти Лиъри: какво, в края на краищата, е опиатът на спомнителите от „Реквиема“, ако не много мощно и специфично психеделично вещество? Всичко това, разбира се, е повлияло по някакъв начин върху Данло и Валашу. Те въплъщават собствените ми духовни вярвания дотолкова, доколкото и двамата поемат на героични пътешествия, за да постигнат едно по-висше и дълбоко ниво на съществуване в името на световете, в които живеят. Освен това те споделят моите най-значими и формиращи преживявания. В крайна сметка, не вярванията ми са онова, което бих искал да дам на читателите си, а просто неимоверните възможности на живота, живян до бездънните си дълбини, в цялото си страшно и прекрасно великолепие.

 

НГ: В цикъла за Нивгия пресъздавате, дори за хора, неизкушени от математиката, екстаза на числата – „числената буря“, радостта от чистата теорема. Каква роля изиграва образованието ви като математик за творческото ви развитие и техника?

ДЗ: Заниманията ми с математиката, в същата степен както мистичните, бяха онова, което отвори сетивата ми за съществуването на един друг свят. Е, не бих твърдял, че математиката притежава същата наситена действителност като света, възприеман през окото на медитацията или „себеизследването“, но тя е своето собствено фантастично творение, съществуващо в Платоновия свят на Идеалното. За да разберем много от нея или дори да я възприемем, трябва постоянно да държим отворено окото на Разума, което всички притежаваме. Малко хора обаче проявяват желание да завършат този разтварящ процес, тъй като изучаването на математика изисква изключително много труд. Затова за повечето хора е почти невъзможно да осъзнаят, че математиката може да бъде красива по странен и секващ дъха начин. Когато започнах да пиша „Нивгия“, осъзнах, че за да обрисувам пилотите от Ордена като хора, чиито същности са пропити с необичайността на този другосвят, трябва да призова и да се опитам да пресъздам тази тайна красота. Беше меко казано страховита задача. За първи път усилено използвах поетичен език, с всичките му метафори, за да опиша нещо, което е почти неописуемо. Това, разбира се, ме наведе на мисълта, че евентуално бих могъл да пробвам да опиша по-трансценденталните мистични възприятия, които мнозина смятат за наистина неописуеми.

 

НГ: Какво ви подтикна да се прехвърлите от Малъри Рингес към неговия син Данло като главен герой в нивгийската тетралогия (въпреки че Малъри остава разказвачът)? Защо беше нужен преходът от сложен, раздиран от противоречия герой към един светец, свръхчовешки модел за подражание?

ДЗ: На финала на „Нивгия“ Малъри Рингес преживява апотеоз, затова почувствах, че неговото развитие и полезност като герой, особено като главен герой, се изчерпват. Просто не може да се направи кой знае какво с човек, който е превъзмогнал твърде човешките си слабости, отърсил се е от бремето на този тленен свят2, тъй да се каже. И, да си призная, когато започвах „Нивгия“, а и известно време след това, нямах намерение да пиша продължение. Но после ми хрумна, че съществува друга история – много мащабна, при това – за онова, което се случва с Нивгия, след като Малъри достига божествения си статус. Никъде не съм описал директно естеството на неговото въздигане, но е пределно ясно, че с всичките тези нанокомпютри, подменящи части от мозъка му, той се превръща в нещо повече от човек по форма и вероятно по функции. Само че аз никога не съм се чувствал уютно с такъв модел за човешките възможности; истината е, че той ме отблъсква – както ме отблъскват някои страни от Малъри. И един ден внезапно ми хрумна, че мога да разкажа историята на неговия син, който преживява още по-значимо въздигане – най-значимото, което можех да си представя, – като през цялото време съхранява човешката си природа в съвършената иманентност на човешката форма. Затова беше съвсем естествено Данло да се окаже много различен от баща си. Елементарно казано, Малъри просто не е достоен за удивителната съдба на Данло; мисля, че наистина бе необходимо Данло да е донякъде светец, за да постигне стореното.

 

НГ: Докато четях „Война в Рая“, имах чувството, че сякаш сте изгубили интереса си към мащабния космически сблъсък; например не доведохте сюжетната линия за Бертрам Джаспари и геноцидно настроените Ивиомили до внушителен или подробен завършек. Вместо това съсредоточихте вниманието си върху съзряването на Данло в ледените изпитания в и около Нивгия. Това е предпочитаната ви гледна точка, нали – не външни подробности (въпреки че и с тях работите много добре), а наситеността и съкровеността във вътрешното израстване на образа?

ДЗ: Значи, със смущение признавам, че сте открили един съществен недостатък в структурата на „Реквием за Хомо сапиенс“. В трилогията се опитах да постигна поне две много амбициозни цели, които, доколкото знаех, никой друг не бе пробвал. Първата беше да напиша три романа, различни по вид и усещане. „Пречупеният бог“ трябваше да бъде нещо като Билдунгсроман („възпитателен роман“ – б. пр.): историята на израстването и обучението на Данло. „Дивото“ щеше да бъде роман за поход в търсене, а „Война в Рая“ – разказ за велика война. Второто, което сторих, бе да ползвам като разказвач на цялата история полубога Малъри; с това се надявах да придам нов смисъл на понятието „ограничена всевиждаща гледна точка“. Въпреки че Малъри, като бог, притежава изключителни знания за събитията във вселената, той има цялостен поглед единствено върху ума и душата на Данло. Затова когато гласът на Малъри се изгубва на заден план, цялото повествование, с изключение на няколко изключително ключови момента, в същината си преминава в разказ в трето лице, представен от позицията на Данло. Този похват е много по-удачен в първите две книги, отколкото в третата. В нея Данло, като посланик на мира, който е дал обет за ахимса, до голяма степен остава извън големите сражения. Следователно аз бях ограничен да опиша тези сражения един вид зад кулисите. Тоест не толкова бях загубил интерес към тези сблъсъци в стил космическа опера, колкото ми бе невъзможно да ги предам директно чрез сблъсъците вътре в Данло. В идеалния случай, вътрешните конфликти и откровения на един герой трябва да се отразяват в и решават чрез външни действия възможно най-драматично. За да постигна това във „Война в Рая“, трябваше да подбера тази част от войната – най-вече битката между Данло и Хануман, – която се случва в и около Нивгия. Това, до известна степен, изискваше да изоставя Бертрам Джаспари и умопомрачените му Ивиомили.

 

НГ: Точно ли ще е да се каже, че голяма част от тематичния заряд на нивгийските романи, особено „Дивото“ и „Война в Рая“, е свързана с необходимостта да предпочетем нашата действителна, физическа среда пред виртуалните реалности, без значение колко примамливи са те?

ДЗ: Бих казал, че това е съвършено вярно. И дори повече, бих казал, че на така наречените „виртуални реалности“ е дадено грешно име: те би трябвало да се наричат нещо от сорта на „симулирания изживявания“. Защото те не са реални и никога няма да бъдат, точно както една карта не може да се превърне в изобразяваната местност. Така, както картата неизбежно съдържа по-малко подробности от местността, една виртуална реалност може да бъде не повече от бледа сянка на истинската реалност. Такива системи може да се окажат забавни или дори полезни и поучителни, ала как биха могли някога да заемат мястото на фундаменталната действителност, която изобразяват?

 

НГ: След дълго потапяне във визионерска космическа опера се прехвърлихте към обширно приключенско фентъзи. „Светликамъкът“ съдържа очевидни сходства с по-ранното ви творчество, но има и съществени различия; как се съпоставят двете преживявания – писане на НФ и писане на фентъзи?

ДЗ: В много отношения типът НФ, който съм писал, е много близък до фентъзито: в далечното бъдеще, със звучене на космическа опера, героична, епическа, насочена към търсения и изискваща голяма доза светостроене и измисляне с фантастичен привкус. При все това, трябва да призная, че в едно отношение научната фантастика ми е била много по-трудна за писане. В най-добрите си проявления НФ изисква най-доброто от литературата по отношение на образи, сцена на действието, сюжет, теми и т.н. – и в допълнение борави с науката и научните идеи прецизно и безупречно. Освен това в произведенията, които се развиват в бъдещето, съществува необходимостта от екстраполация и създаване на правдоподобни общества и науки и, разбира се, от огромно количество проучвания, за да се сглоби всичко това. Беше най-трудното нещо, с което някога съм се заемал.

Писането на фентъзи, напротив, бе за мен много по-естествено и органическо преживяване. Чувствах се сякаш съм докоснал нещо много дълбоко и древно в човешката душа, сякаш бях отнесен във владенията на чистия Разказ. Беше, простичко казано, много по-весело. И, в едно особено отношение, беше дори по-трудно: бях толкова изстискан от „Светликамъкът“, така погълнат от повествованието, че всеки от периодите ми на писане беше изключително интензивен, почти като атлетическо или музикално изпълнение, за което трябва специално да се надъхвам. Понякога, например след бойна сцена, съм се улавял да печатам яростно, с разтуптяно сърце и облян в пот. Тъй като „Светликамъкът“ е много дълга книга, с много подобни сцени и периоди, целият процес беше изтощителен. Случвало се е да пиша без спиране в продължение на два месеца, без да си взимам почивен ден. Ето защо трябваше да си създам по-сериозна дисциплина от когато и да било и да уредя външния си живот възможно най-стриктно, за да отговаря на нуждите на писането.

 

Преведе Калин Ненов. Редактира Дилян Благов.

 

1 Издаден под името „Падналите богове“ от ИК „Бард“ (1998).
2 По превода на „Хамлет“ на ИК „Лик“ (2000): http://books.bg/books/119/64056.html.

 

* Очаквайте първа глава от романа „Дивото“ в превода на Калин Ненов в брой 1, год. II на електронно списание „Сборище на трубадури“!

Коментари

коментара