Кормак Маккарти – Пътят – Топография на надеждата (Jen Starry Night)

0

"Пътят", от Кормак Маккарти | Новелон…жесток бе жребият ни: скапа се плътта
(а беше ни до вчера скъпа тя!),
на пепел всеки скелет се разпада…
С насмешка не ровете пепелта –
молете за душите ни пощада!

Франсоа Вийон, „Балада на обесените“

* * *

Journeyers with their own sublime old age of manhood. The universe itself as a road—as many roads—as roads for traveling souls

Walt Whitman, „Song of the Open Road“

* * *

Страшно е това състрадание, което хората не губят. Страшно, защото, когато най-после останем голи в мрака и студа, само него имаме. Ние, които сме толкова богати, толкова пълни със сили, накрая оставаме само с тая дребна монета. Нямаме какво друго да дадем.

Урсула Ле Гуин „Лявата ръка на мрака“

 

* * *

Пътят

„Пътят“ започва от някъде в изтърбушеното, оплячкосано тяло на една вече бивша Америка, от която катастрофата тъкмо се е надигнала. Траекторията му преминава като оголен скелет през нея и свършва дълбоко на юг. Но югът вече е изгубил старото си значение, както са го изгубили и всички други места в монотонния пепелен пейзаж. Само изключителният „топографски“ наратив на Кормак Макарти е останал да припомня смътно за старите контури на картата, разчертавайки новия скръбен и дивачески атлас на прясно обгорелия свят. Начинът, по който думите се свързват в пейзажи, е сред най-важните елементи на романа. От една страна тая посипана със сгур земя е разказана толкова живо, че изследователите успяват да локализират почти всяко безименно географско понятие, всяко хълмче по маршрута на героите – от Тенеси, където самият Макарти е отрасъл, през Смоуки Маунтинс и централна Америка към океана и Южна Калифорния. Същевременно обаче всичко по пътя е напълно безпризорно – нито хората принадлежат на местата, които подминават, нито отминатите места принадлежат на познатата география, нито земята принадлежи на хората. „The landscape turns to deathscape“, беше казал един от ревюиращите книгата. Светът е нов и пътят е единствената работеща артерия в тялото му. Движението, макар че всяка поредна стъпка виси на косъм, е единствената възможност за оцеляване. А оцеляването, както изглежда, е възможно единствено „by any means necessary“ – кражби, мародерства, робски кервани, убийства на деца, убийства на жени, убийства на всеки срещнат, човекоядство… Какво му остава на този полудял свят, в който човечеството се е изродило във враг на човечеството?

 

Героите

Останали са му един безименен баща, едно безименно дете и техният огън. Романът е изграден изцяло от стъпките на двамата герои. Точно като в популярния таглайн на „Волният ездач“ и основна идея на повечето road movies: „Човекът тръгва в търсене на Америка, но не я намира никъде“. С парцалени дрехи, с парцалени маски на лицата против пепелта, те вървят по пътя като изтерзани поклонници на дълбоко компрометирана вяра. Целите на това пилигримство са почти въображаеми – някакъв митологичен юг; среща с поне един оцелял представител от митологичната група на „добрите“ („the good guys“); може би някаква митологична цивилизация, сред тоталното варварство на страната; може би някакво митологично спасение. Или просто пътят е последното им убежище. Преносимото съкровище на бащата и сина се състои от пистолет и раздрънкана количка, пълна с храна, вода и една шепа окаяни вещи. Освен това всеки от тях притежава присъствието, остатъчните сили и топлината на другия. Опазването на всяко от тези притежания е въпрос на оцеляване. Together we stand, divided we fall.

„Пътят“ не е много населен роман и това засилва създаденото с пейзажа усещане за пустота и изоставеност. Ако търсиш истински герои по страниците, ще приключиш, преди да си преброил до пет и не всички ще са хора. Както не са Смъртта и Страхът. Но царството им на пътя е безапелационно. Страхът тук е много по-често очакване за ужас, отколкото реални събития. Читателят може буквално да чуе блъскащите сърца в гърдите на двамата герои, изправени пред зловещите тайни на поредния завой по пътя. Смъртта от своя страна е навсякъде, но в повечето сцени тя е свършен факт, минало време, и на живите им остава само да преживяват срещите с нея. Страхът и Смъртта са двамата най-постоянни, най-устойчиви пътници на Макарти. Те крачат сред разрухата, редом до мародери, детеубийци и всевъзможни пройдохи. Начинът, по който малкото неизгубили разума си хора успяват, изпод тяхната сянка, да съхраняват ценности, които дори вече не помнят, е почти непоносимо тъжен: „There were times when he sat watching the boy sleep that he would begin to sob uncontrollably but it wasnt about death. He wasn’t sure what it was about but he thought it was about beauty or about goodness. Things that he had no longer any way to think.“ Успяват, защото носят огъня. Две важни неща останаха за споменаване тук, при населяващите романа: Илай – лудият старец, или предрешеният пророк (за него малко по-надолу) и огънят.

 

Огънят

Огънят – унищожителят и спасителят, е може би най-силното присъствие в романа. Пожарите на катастрофата са оставили само угари след себе си. И сега, от пепелта, бащата трябва да отгледа у детето искрица. Искрица желание за живот, която после да опази от злокобните капани на постапокалиптичната земя. Дали ще успее е въпрос на надежда, както за съхраняването на детето, така и на света като цяло. Това, че няма да се предадат, няма да станат част от околния ужас, „защото са носители на огъня“, се превръща в основен пътеводител на героите. Мъжът измисля тази проста метафора и обръща наопаки значението на разрушителната стихия, за да има някаква вяра момчето, за да му бъде движеща сила, а то успява да вярва в нея през цялото време. Така с всяка следващата стъпка мисията на огъня става все по-значима – превръща се в мисия за продължаването на човешкия род, какъвто е бил преди пожарите, защото момчето носи всички добродетели на стария свят, макар никога да не е живяло в него. Пътят на огъня много ми прилича и на спомен за времето, когато първите хора са правили началните си стъпки към бъдещата човешка цивилизация, носейки във факли съвсем буквалния и истински огън, който тъкмо са изобретили.

Огънят има и своята стилистична роля в романа – той донася в него минимално усещане за цвят и му отнема напълно усещането за време.

 

Цветовете и времето
„Ever is no time at all“

Светът в „The Road“ е картина, която може би е била пасторална преди пожарите, но сега е апокалиптична графика. Единствените цветове, които се прокрадват между черно-сивото, са в гамите на червеното – от непотушения огън и от кръвта. Денят вече не притежава основната си характеристика – светлината, и всичко се примесва и губи очертания – „cold autistic dark“. Дори снегът е сив. Все по-невъзможно изглежда придвижването на героите в сумрачното безвремие, където всяко действие изглежда ненавременно, освен смъртта: „The day providential to itself. The hour. There is no later. This is later…“, „When the time comes there will be no time. Now is the time. Curse God and die…“ Съвсем малко цвят има и в мислите/сънищата на бащата за миналото. Но призрачното присъствие на стария свят и на майката, която е предала надеждата, не му носи никаква утеха и усилието за прогонване на спомена в немалко сцени прераства в открито противопоставяне на минало и настояще.

 

Творецът

Мога с една дума да определя прозата на Кормак Макарти като отличима, независимо дали е изчистена от излишества (The Road), или натоварена и трудна (Blood Meridian). „Пътят“ е написана тихо, почти шепнешком, без ексцесии на емоциите, без излишни намеси на авторовия глас (нещо много характерно за Макарти), все едно някой излишен стон може да пропука пласт лед, под който ще се отвори бездна под героите. Дори препинателните знаци са сведени до минимум. Болезнеността на постапокалиптичния свят просто се случва, протича през книгата заедно с движението на бащата и детето – никой не я превръща в нравоучение, никой не рови в нея за обяснения и причини, никой не търси от нея развръзка.

„The Road“ е по-дълга от обичайното притча, в която библейските символи, митологичните мотиви и прерпатките към класици са осезаеми, но не се натрапват. Образът на момчето е едновременно прометеев и много близък до християнската представата за Спасителя. Светлината и състраданието, които то носи, изглеждат буквално свръхестествени насред безогледната борба за оцеляване, все едно е дошло от друг свят със специална мисия. Непринадлежащ към апокалиптичния свят изглежда и още един герой и за мен неговата поява е ключов момент в романа. След като бащата произнася „…оn this road there are no godspoke men“, двамата с детето срещат Илай, който отговоря „There is no God and we are his prophets.“, и може би е живото опровержение на присъдата на бащата. Дали сходното име на скитника с това на пророка Илия е просто съвпадение (Илай е единственият назован герой в романа)? Дали той е само един оцелял по чудо, сляп старец? Има ли единственият известен факт за апокалиписа – че се е случил в 1:17 часа, нещо общо с глава 1:17 от Откровението на Йоан, известна също и като „Апокалипсис“ и съответно има ли общо с някой от образите в романа? (гл. 1:17 – „…той тури десницата си върху мене и каза: Не бой се; Аз съм първият и последният и живеещият;“) Или пък има общо общо с факта, че първата поява на пророк Илия в Библията е в 1 Kings, Chapter 17? Всичко е въпрос на интерпретация, която може да е вярна, може и да не е. По-важното е, че книгата те кара да усещаш невидим живот под повърхността, кара те да искаш да знаеш повече от това, което е написано.

Още една важна част от стила на Макарти са референциите към други автори, които се налагат, съзнателно или не. Ревюиралите „The Road“ често споменават Хемингуей. А на мен ми се струва доста очевидна и тенденциозна връзката със Самюел Бекет – заради драматургичния и много бекетов минимализъм на декорите, събитията и диалога; заради приликата на героите в „Пътят“, чиято единствена цел е да не спират да вървят, с героя на Бекет от „How it is“, който цял роман мъчително се придвижва напред в калта, както и с героя без име от „The Unnamable“, който на всяка цена трябва да продължи да говори. Най-много от всичко заради двойнствеността – едно от известните определения за Самюел Бекет е „шампион на двусмислието“, защото той повечето пъти успява необяснимо как да съхрани живота и надеждата в наглед напълно безнадеждните си и силно песимистични истории. Нещо много подобно на това, което прави и Макарти в „Пътят“. Припомням ви знаменитите последни думи от иначе ужасно мрачната „The Unnamable“: „You must go on. I can’t go on. I will go on.“

 

Надеждата

„Не ме интересуват книги, които не боравят с въпросите за живота и смъртта“, казва в едно от много редките си и много често цитирани интревюта Кормак Макарти. Очевидно е така. Сам в романите си той се занимава основно с тези въпроси и често напълно безучастно оставя смъртта да надвие. До голяма степен това се случва и в „Пътят“ – цял свят от души е оставен да изтлее върху огнището на апокалипсиса. Но фениксовата символика по страниците на романа запазва надеждата, че е възможно от кладата на разрухата да поникне ново човечество, след като правото на живот на старото е напълно победено. „The Road“ завършва с един от най-великолепните финални пасажи, които аз съм срещала в литературата. Първата дума на този безкрайно двусмислен завършек е „някога“. Който иска – би могъл да види в него обреченост, защото описаната красота принадлежи на миналото. На мен обаче ми изглежда като карта на нещо, което предстои. Защото светът в своята хармония е по-стар от човека.

 

"The Road", by Cormac McCarthy | Vintage

* * *

Ако някой не е прочел ревюто на Armydreamer в Starlighter, да поправи пропуска си.

 

* * *

Няколко уточнения:

Първоначално замислях този пост като общ за The Road и Blood Merirdian. Като почнах да пиша, реших, че все пак двете книги са много по-драматично различни, отколкото сходни. С риск да наруша благозвучието на заглавието, което току що ми беше хрумнало – „Топография на надеждата, тавтология на насилието“, реших да разделя двата романа в два отделни поста.

„Together we stand, devided we fall“ някъде из текста e от „Hey You“ на Пинк Флойд, която слушах към 2 хил. пъти, докато писах. Ето я. Любими са ми „Hey you, dont help them to bury the light“ и в края „Isn’t it unsafe to travel at night? It’ll be a lot less safe to stay here…“ Въобще…слушайте внимателно.

Преводът на Франсоа Вийон е на Васил Сотиров.

 


Коментари

коментара