Талант. Консуматорство. (Емануил Томов)

2

"there is no art!" by dev nullКогато чета, не слушам музиката на сферите. Когато чета, ям.

Не знам колко често хората се замислят за съдържанието на десетките метафори и афоризми, с които е маскиран (мистифициран) погледът към четенето/писането. То не са божествени осенения, 99% пот и 1% вдъхновение, дисекция на текста, мистична връзка между творец и публика, „владеене“ на „занаята“, храна за душата и така нататък.

Поставих последното на преден план в по-горния абзац, за да се опитам да го поразчопля, а не защото съм решил, че ми е Истината. Поставих две от думите в предпоследното в кавички, защото това са две от преобладаващите „теми“ в дискурса четене/писане. Поставям „теми“ в кавички, защото това, което всъщност са, е идеологизирана реторика, която ражда единствено клишета и елементарен подход към литературата – и от творческа, и от читателска страна. Ражда търпимост към посредствеността, ражда представа за писателя като за уличен свирач, който ще ти пейне каквото му поискаш, ако му пуснеш няколко стотинки в шапката.

„Овладяването“ на „занаята“ на писането няма нищо общо с таланта. Добрият читател/писател консумира литературата. „Консумирането“, разбира се, е поредната мистификация, поредната визуализация на това, което се случва, еднозначно приета като литературен еквивалент на бухането на бургери; от хора, които не си правят труда да помислят какво още би могла да значи тази дума, но за компенсация я крещят с капс лок в лицата на останалите. Подобна думичка е и „дисекция“ – сякаш единствената ти цел, когато режеш нещо, е да го разпънеш след това с карфици върху плочка дърво и да обходиш с поглед червата и клоаката му.

Аз режа, за да ям. И предпочитам да вярвам, че добрият вкус и маниери на масата са знаци на културния човек.

За какво въобще говоря?

Литературният талант не е „владеене“ и „майсторлък“. Той е „подчинение“. (Пиша и това в кавички, защото не искам да поставям тази „тема“ над останалите. Бих приветствал нейното разопаковане.) Ще опитам да стигна до обяснение, като първо обърна още един камък с мухъла нагоре. Човек не пише с подсъзнанието си, а най-вече със съзнанието си. Да ти хрумне какво да пишеш, е основно задача на първото, да – но е относително малка част от процеса на писане. Всъщност големият принос на подсъзнанието към процеса е неписането. То произвежда страха и несигурността от един или друг аспект на творчеството, които в крайна сметка може да го убият. Съзнанието ги контролира. Който е опитвал да пише, знае, че задачата му е тежка. На първо място, налага му се да ти повтаря непрестанно, че трябва да пишеш. Удоволствието от писането и пристрастяването към него се случват съвсем наистина. Но това е зависимост, от която човек много лесно може да се откъсне, понякога дори неволно (всеки ден неписане увеличава риска да не пишеш и на следващия).

Съзнанието не се чувства удобно, когато плющи с бича. Пò му приляга да храни онова ръмжище под себе си, за да го опитоми (поне донякъде). Три думи – „възприемане на модели“. (Други три – „Хранене с литература“, но ще използвам първите, за да не плесеняса и тая метафора.) Възприемането има две страни – способността да забележиш и способността да усвоиш. Какво забелязваш и усвояваш? Естетически модели. На всяко едно ниво – от подредбата на думи в изречение, през подредбата на изреченията в сцени, на сцените – в глави на роман, до моралните и социални измерения на творбата.

Забелязването и усвояването не се случват механично. Някои забелязват, но така и не усвояват. Всеки може да разпознае лицето на свой приятел, включително и на хартия, но не всеки може да го нарисува. Забелязването води със себе си друго осъзнаване: че има стандарти, по които творецът трябва да съди себе си. Някои просто нямат нужния характер, за да са си сами първи и може би най-сурови съдници. А как се случва усвояването? Чрез нещо, което немските романтици са нарекли Begeisterung. Грубо казано – творчески ентусиазъм. Иначе казано – несекващо желание да проследиш движението на словесната четката на твореца, да опиташ на вкус боята, да изпиеш модела в ума си, а той да се просмуче там така, че да забрави(ш) думите, с които е пристигнал; готов да сграбчи(ш) нови, с които да се появи на страниците ти.

Това е по-важно от всяка гора, която творецът е готов да погуби с драсканиците си. Липсата му е равносилно на липса на талант. На това е равносилно и да дадеш на съзнанието си бича, след като вече си усвоил нужните модели – да откажеш да се подчиниш, уплашен от „липса на оригиналност“, уплашен, че ще загубиш нещо от „себе си“, че „крадеш“. Писането не е губене на „себе си“. То е доброволно отказване от „себе си“.

Не знам друг път към самопознанието. Това е писането.

Бележка: Голяма част от горното повтаря позицията на Самюъл Дилейни в есето му Some Notes for the Intermediate and Advanced Creative Writing Student. Много по-систематизирано и подробно развито от настоящия опит, разбира се, то даде думи на инстинктивната ми дотогава позиция по този въпрос. Тази публикация може да се приема като импресионистично маркиране на основните тези в есето на Дилейни. Целѝ да повдига въпроси, а не да дава насоки и отговори.

 

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. „Съзнанието не се чувства удобно, когато плющи с бича. П? му приляга да храни онова ръмжище под себе си, за да го опитоми (поне донякъде). “

    Какво е туй „ръмжище“, бре, списователю?

  2. Словотворчество? Или само Вазов и Ботев имат право? И баща и син Славейкови, разбира се.

Comments are closed.