Мирча Елиаде – Гадателят (Преслава Кирова)

0

"Гадателят" от Мирча Елиаде | Захарий СтояновФантастична проза от Мирча Елиаде в „Гадателят“. Книгата включва новелата „Госпожица Кристина” (1936) и девет разказа, написани в периода 1936-1982 г. Има много добър предговор от преводача Огнян Стамболиев, който си струва да се прочете и в който има цитирана част от дневника на самия Елиаде:

„…Искам да подчертая, че днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории. Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния.“

Новелата „Госпожица Кристина“ бих нарекла класическа страстна, мистериозна и ужасяваща, с доста еротични нотки, вампирска история. Госпожица Кристина, една истинска пленяваща сукуба, тормозила хората от околността и роднините си приживе, го прави още по-успешно след смъртта си, използвайки за свой най-добър проводник към реалността деветгодишната си племенница Симина. Разбира се, има любов, драма и смърт и макар историята да е почти позната, е написана с изключително картинен, увличащ и дълбок замах, а любимото ми, краят, хич не е… „и заживели щастливо“. Равновесието се запазва, винаги има цена – убиваш нещо, но и то убива малко или повече в теб.

„Желанието го заслепяваше – безумно, дяволско. Тялото на Кристина затрепера под нервните му пръсти. Но въпреки това той не успяваше да улови диханието й. Този път водеше свой живот, затворена в себе си, непроницаема безмълвна. „Кой те научи да целуваш, мили мой? – зазвуча в главата му. – Защо ме изгарят пръстите ти и защо ме убива целувката ти?“ Егор разкопча корсета &#1117 и спусна ръката си надолу, по притихналия &#1117 гръб. И изведнъж замря от ужас: сякаш бе стигнал до брега на вонящо блато и едвам се удържаше да не падне в него. Кристина го изгледа дълго, въпросително, но Егор не вдигна очи. Пръстите му бяха попаднали в дълбока, топла и влажна рана, единственото топло място по неестественото тяло на Кристина. Раната беше още прясна и жива и Егор реши, че трябва да се е отворила преди броени минути. Как обилно кървеше. Но тогава защо кръвта не потече по корсета, защо не изцапа роклята?!“

От разказите най-много ми харесаха „При циганките“, „Снимка от преди четиринадесет години“ и „Дъщерята на капитана“. Някои от останалите разкази прочетох трудно, на доста места ми се сториха излишно многословни, макар че и в тях има ценни неща, ако изтърпиш останалото и стигнеш до тях. В новелата тези излишни, според мен, думи ги няма. Като цяло фантастичното в разказите е на ниво личностно преживяване като част от общата картина – символи, спомени, копнежи, някои от тях приличат на сънища, а не конкретен, така да се каже материализиран, фантастичен елемент, който ми е един от любимите похвати. Какво по-фантастично от това, което се случва в главата и душата на човек? Дори „истинските“ фантастични истории са част от нечие въображение, т.е. пак излезли от нечия глава и сърце. Това, което ни представя Елиаде, са едни „модерни“ легенди, истории съчетаващи нещо древно, необяснимо, мистично и начинът, по който съвременния човек се докосва до него, чрез неизказаните си и несъзнавани страхове, желания, утаени надежди.

Из „Дъщерята на капитана“:

„– Пусни ме –- ядоса се Бръндуш. Рязко се отскубна от ръката &#1117 и скочи. – Говориш от един час. Говориш както говорят момичетата, много излишни приказки и неразбрани, женски думи. Напразно ми ги каза и ги повтори. Не искам да ги науча. Нямам нужда от тях! Знам какво ми трябва: нямам нужда от друго… Мислеше, че ме е страх и затова гледам към планината. А аз гледах, защото се стъмни и имам да вървя още три часа. Нощем оставам в планината. След полунощ ще изгрее луната и искам да остана там и да я видя как се появява. Каза, че ме било страх! – въздъхна наскърбен и плю встрани. – Ако ме беше страх, нямаше да оставя Валентин да ме разкървави. Щях да го сваля само с един удар. Но исках да му докажа и на него, че не ме е страх от болката, че мога да изтърпя всичко, дори и боя с колана и пак нямаше дори да скръцна със зъби. Така се закалявам, свиквам със злото, подготвям се. Защото аз не съм като другите, аз съм намерено дете. Няма да стана обикновен човек, а ще стана голям, много голям, като Александър Македонски. Един ден ще завладея света… Напразно ми се подиграваш. Аз не се обиждам. Свикнал съм с подигравките и със злото, не се обиждам, нито пък ми е смешно…“

С удоволствие бих прочела и другите две фантастични книги на Елиаде „В двора на Дионис“ и „Младост без младост“, която през 2007 г. е била филмирана от Френсис Форд Копола в Балчик.

Коментари

коментара