Майкъл Сиско – The Narrator (Владимир Полеганов)

1

"The Narrator", от Micahel CiscoA dream pulling up alongside another dream, each measures the other. The war is up there on the island, where we are going to meet it, but there is no war there, nor could there be. War is dreamlike, but war is a dream… where is the war? In the guns and helmets and uniforms? Is it the rock from which the ore to make the gun was mined, the grass that fed the sheep whose wool went into the uniform, or the sun that lights the battlefield? Not impossible to escape, but it tethers as unsubstantially, as likely, as a dream, the bonds binding me inside. I go on with it; I’m not bound like a prisoner, but like a sleeper. Two men meet, and one will give his life for the other, or they well each try to kill the other, while the day is still blandly unfolding around them. The violence I’ve already seen has been as random and abrupt as a dream, always ending in death that seems only to become more and more impossible. I always know that I am no more than one sharp breath from waking. It’s a breath I can never manage.*

The Narrator, p. 145


Майкъл Сиско е американски писател и преподавател. Майкъл Сиско е нещо като тайна. В последните няколко години, благодарение на все по-лесното движение на информацията и на ренесанса на всички жанрове на странното, капакът на кутията (всъщност един чудовищно голям и необятен свят) с тайните започна да се отваря все повече и повече, а оттам и Сиско става да все по-популярен. Доколко творец като него може да бъде популярен, предстои да видим. Сиско пише като никой друг. Затова многото сравнения с други автори са неадекватни и служат само за успокоение на издателите, сигурен съм. Те губят стойността си на ориентири още на първата страница и ще останат неназовани тук. Жанровете, в които го слагат, също. Сиско не пише като съвременен (американски) автор. Ясно е, че влиянието на европейската проза от началото на 20 в. и на френската от годините на Новия роман върху него е огромно. Но това е причината. Сиско не е подражател, макар че понякога е проводник на отдавна замлъкнали гласове. Ако прочетете интервюта с писатели от двете страни на океана, ще забележите, че на въпроса за писането американците често дават рецепти, формули, правила, а европейците го описват като почти мистично случване, което не е изцяло под техен контрол. (Не всички, разбира се. И от двете страни.) Сиско се чете така, сякаш това случване е малка част от една необяснима, ужасна и недостижима сила. Написаното от автора е като леко повдигане на завесата, никога напълно разкриване, никога дори достатъчно голямо, че да проникне някаква обяснителна светлина. Понеже тази сила я има в писането на Сиско, то е, казано най-просто, силно. Понякога Сиско създава много интересни изречения. Такива, в които нещо се е случило с граматиката. Тези нахлувания на необяснимото или просто любопитното в реда на езика не са от стремеж към експериментиране. Те са от стремеж към възможно най-откровено представяне на световете, вътрешни и външни, които подхранват произведенията на всички писатели. Затова Сиско е писател, без грам претенция. Нищо, че най-лесно е да бъде определен като претенциозен. Сиско е философски писател. Когато го чета, се сещам за едни думи на Тарковски, които при Сиско се усещат като постоянен подтекст: че работа на изкуството е да подготви човека за смъртта.

* Сън, спиращ редом с друг сън – всеки от тях измерва другия. Войната е там на острова, където ще се срещнем, ала там няма война, нито би могло да има. Война като сън, но войната е сън… къде е войната? В оръжията, каските и униформите? Да не би в скалите, от които е изкопана рудата за оръжието, в тревата, нахранила овцата, от чиято вълна е униформата, или в слънцето, огряващо бойното поле? Не е невъзможно да бъде избегнат, но подръпва също толкова невеществено, така вероятно, като сън, веригите, оковали ме вътрешно. Продължавам, не съм окован като затворник, но като насън. Двама мъже се срещат и единият ще даде живота си за другия, или пък и двамата ще опитат да се убият един друг, докато денят невъзмутимо се разкрива край тях. Насилието, което вече съм видял, също като сън, се е случило напосоки и внезапно, неизменно приключващо със смърт, която като че става все по-невъзможна. Всеки път зная, че съм на не повече от едно рязко поемане на дъх от събуждането. Но това е дъх, който никога не успявам да поема. – Бел. ред.

Коментари

коментара

1 коментар

Comments are closed.