Гордън Диксън – Драконови истории (Колонката на Ана Хелс)

1

"Драконът и джорджът" от Гордън Диксън"The Dragon and the Fair Maid of Kent", от Gordon R. Dickson"The Dragon and the Gnarly King", от Gordon R. Dickson"The Dragon in Lyonesse", от Gordon R. Dickson"The Dragon Knight", от Gordon R. Dickson"The Dragon on the Border", от Gordon R. Dickson"The Dragon at War", от Gordon R. Dickson"The Dragon, the Earl, and the Troll", от Gordon R. Dickson"The Dragonand the Djinn", от Gordon R. Dickson

Драконовата поредица на Гордън Диксън е една от най-видните жертви на интересния хаотичен подход на издателите – на български са издадени първата и …мхм, шестата. И не вярвах, че ще го кажа – но това е било едно разумно решение. Да, сериозно, има съвсем реален, логичен, обективен смисъл да издадеш първа и n-та книга и да направиш услуга на читателите си. Но трябваше да го разбера по сложния читателски пробо-грешков начин, резултатиращ в леко ритуално скубене на коси и пазене от остри потенциални оче-избождащи предмети в продължение на няколко предълги седмици.

Къде е целият проблем, ще попитате вие? В комерсиализма и жаждата да се изтиска още от нещо, дето го няма, отговарям аз. Ако си мислите, че разтакаванията в „Колелото на времето“ от 5-6-та до 11-та книга са сътворени от адската смес на щипка идеи, кофа женска алчност и тонове лайна, то тук г-н Диксън ще ви демонстрира какво значи висш пилотаж в изцъцкването на горките верни фенове.

Първата му книжка „Драконът и джорджът“ е писана в далечната 76 година, а втората – един тийнейджър по-късно, като последната неиздадена десета е писана почти като заковават ковчега му (препратката към пророчеството на Джордан за собствения му край не е случайна). И книгите се влошават почти непрекъснато.

Първо оригиналът е наистина добре изпипана, силно зарибяваща книжка, с интересен сюжет, лека ирония, рицари, змейове, вълци, магьосници, чудовища, дамсели – от всичко по малко в чудесна пропорция. Краят е симпатично отворен – от тоя тип, дето главните герои гледат замечтано в залеза и си мислят колко хубав ще трябва да е утрешния ден. Но някои приказки трябва да свършват тогава. Не ми трябва да знам как Спящата красавица прави туршия през зимата или как Снежанка плете шушони за любимия си, още по-малко как мъжът на Пепеляшка се забавлява с кухненската прислуга поради фетишизиране на мръсотията.

За съжаление Диксън ни отвежда точно зад хепи-енда, където реалността управлява в несвойствени владения, и спорадичните „вълнуващи приключения от вълшебен тип“ не могат да компенсират тъпото реалистичене. Книгите след 90-та са поне три пъти по-големи от оригинала като обем, но носят същото съдържание, ако не и по-малко, плюс много, много, ебаси-колко-много пълнеж. Първо се отделя чудовищно място на това да се преразкаже за мястото на всеки герой, слуга, жаба или розово листенце, паднало в нежна лятна утрин от всяка от предишните книги, явно за да може да не стои читателят като уж в небрано лозе, после се отделя още повече хартиено място на размисли на двамата главни герои, пренесени с магия от седемдесетарска Америка в средновековна Англия, посветени на това колко въшливи, кирливи, алкохолизирани, малоумни, химично разстроени, варварски келеши са това, средновековната гмеж, като се почне от краля и се стигне до последния разбойник на пътя. И ако първите петдесет пъти може да се счете за някак интересно и даже с малка обучителна стойност, след това досадата надделява и ти се иска да им изкрещиш в немитите уши, че и те, смотаните съвременни типове, ако бяха много читави и успели, нямаше да се набият в скалъпен надве-натри замък на майна си райна в орешака на разбито англиканско графство, ами щяха да си се радват на канализация, антибиотици и джънк фууд как си требе за средностатистически хамерикански гражданин.

И не само това, ами и в допълнение имаме доста тегава рамка на действие – първо винаги се изтрещява някакъв проблем върху главите на главните герои, който по елементарна логика, дори адаптирана за правилата на света им, може да се реши за около 3 страници време, но вместо това отнема около 600 страници плътно разтакаване. Събират се купчината юнаци, обсебени от проблема, мислят какво да правят, говорят си какво да правят, после ходят да обсъдят с някой друг какво ще правят, после го правят туй, обсъждайки в прогрес, и в крайна сметка отиват да разказват на някой друг как, какво, кога и с кого са направили.

Магията, когато я има, е сравнително интересна, но пък трябва да се пести, щото магическите счетоводители, като всички подобни техни аналози, са страшно заядливи кисели нетленни форми, които само скапват удоволствието от това да си някакъв вид вълшебно над-човешко същество. Естествено, лошите чародеи си гледат кефа без досадни счетоводители, като порядъчни престъпници, както си е и в реалността. Останалото е някаква псевдоистория с минимално присъствие на някой тъпоумен дракон или социопатичен вълк плюс няколко наистина свежи идеи и герои, които се борят за въздух в цялата сволоч и гнилоч на изтисканата до повърхностен епител поредица за Драконовия рицар Джими.

Ако бях спряла на първата, щях наистина да остана само и единствено с хубави впечатления, тъй като там всички гореописани негативи практически липсват или са в минимално приятни количества. Ама не.

„Драконът и джинът“, поне от шестте продължения, които издеяних да изчета (предадох се преди осма и девета), е наистина най-странночитавото приключение, което има чувствително понамалени дози активно разтакаване и надменно отношение към селячеството. А и екзотичният привкус на източен сетинг, излизащ далеч от зелените английски поля, си казва думата и определя различното като по-хубаво на фона на останалите словоизлияния. Но като конкретно произведение по-скоро е леко бледо и повърхностно. Признавам, че в останалите книги прескачах доста параграфи, даже почти цели глави в опит да стигна до нещо сравнително важно или освежително интересно, което да оправдае очеизвадното губене на време, което така успешно реализирах. Но отегчението, както казах, надделя.

И това ми е най-голямото обвинение към Диксън – ами досаден е в повечето време. Пишел е твърде вероятно за обем, и история, достойна за великолепен разказ, е разтеглил в скучновати, твърде много на брой, романи. И ме накара да си мечтая за полудели дракони, избиващи хиляди вонливи селяци, и натруфени рицари с 5,5 промила алкохол в кръвта. Ако ви стиска – потопете се в талазите дразнещи словоизлияния на Дракона. И не, не се и съмнявам, че може би има и хубави, сай-фай най-вероятно, книги, с които сте израснали в обожание и дълбоко преклонение пред дядо Гордън. Просто тази поредица не става за четене за претенциозен свръхзадоволен читател като мене, и туй-то.

 

Илюстрации на кориците: sfbg.us, fantasticfiction.co.uk, chitanka.info.

Коментари

коментара

1 коментар

  1. „Не ми трябва да знам как Спящата красавица прави туршия през зимата или как Снежанка плете шушони за любимия си, още по-малко как мъжът на Пепеляшка се забавлява с кухненската прислуга поради фетишизиране на мръсотията.“

    На това се изсмях на глас! :D Страхотно е ревюто :)

Comments are closed.