Вотив на витек, от Васил Попов, фантастичен разказ (конкурс 2012, 3-та награда)

3

Вотив на витек
от Васил Попов

Разказът е отличен на 3-то място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012 от журито на екипа на сп. „Сборище на трубадури“.

 

В старата елова гора над селото по него време живеела самодива заедно с двете си деца. Тия деца (а те били момчета и близнаци) не били нейни, ама тя ги била намерила в гората, когато били бебета, та сама ги отгледала и откърмила. Такива деца, кърмени от самодива, людете наричали витеци. Те растели три пъти по-бързо. Ставали много красиви и силни.

Юдата никога не изпитала майчина любов към тях, но когато пораснали, та се превърнали в здрави момци, ги заобичала така, както една жена обича един мъж. Само че самодивата обичала двама. И тия двамата след време също я залюбили и един ден ѝ казали тя да избере един от тях. Пък оная им рекла:

– Не мога. Защото ми се иска и двамата да ви взема.

В същия ден хора от селото, водени от стара баба, навлезли в еловата гора и стигнали самодивата и витеците. Оставили дарове в краката им.

Сетне заговорила бабата:

– Дошли сме да ви молим за помощ. Щото страшна болест мори селото, та децата ни измират.

Замълчала бабата.

Заговорил един от витеците:

– Кажи, бабо, що трябва да сторим ние. Да видим дали ще ни стигнат силите…

– И аз не зная, сине, ама горе, навръх планината, казват, живее дърт змей. Тоя всичко знае! Ще идете него да питате. Пътят до бърлогата му минава през една пещера, от която човек не е излизал жив. Ама вие сте витеци, та може и да успеете…

Е, съгласили се близнаците. И тръгнали да търсят змея.

А самодивата останала в гората със селяните. Последните тръгнали да си ходят и тогава пак се чул гласът на старицата:

– Юдо, ти разделяла ли си съдбата на тези близнаци?

Отговор не получила и отново тя заговорила:

– Близнаците, юдо, се раждат с една съдба, та ако единият умре, то скоро и другият ще погине. За да не става така, трябва да им разделиш съдбата. Аз ще ти кажа как…

* * *

А витеците се върнали след седем дни при самодивата, на която единият разказал ето какво:

– Дълго време търсехме пещерата, но преди нея заварихме змея на една поляна да бере билки. И тоя беше добър – веднага ни каза що да правим. Извади от джоба си едно сребърно човече. Рече: „На това му викат вотив. То е изображение на болен човек, за когото хората се молят на светците да оздравее. Затова трябва да направиш хубав вотив, да го поставиш пред иконата на светеца, на когото се молиш, та да може същият този светец, като дойде, да вземе вотива и по него да разпознае човека, когото трябва да спаси…“ Благодарихме на змея и бързо се върнахме в селото, където заедно със селяните денем правехме сребърни фигурки на болните, а нощем се молехме за тях. И наистина много хора спасихме. Но тогава и брат ми се разболя от страшната болест. И то се знае, аз му направих най-хубавия вотив. Щото то беше като да правя изображение на мене си. Сложих го тоя вотив в църквата, молих се на всички светци. Но брат ми не оздравяваше… Или не заслужаваше да оздравее, или вотивът му не бе добър. Като не вярвах да е първото, а по-скоро второто, тръгнах отново да търся змея. Брат ми и той дойде с мене – не можех да го спра. Тоя път не открихме първо змея, та се намерихме пред пещерата, дето води до бърлогата му. Пръв аз влязох в нея. В него миг видях как десницата ми почва да изчезва. Спрях да я усещам. После същото стана с левицата ми. Разбрах, че така скоро ще изчезна целият, та ще се стопя в нищото. И излязох от пещерата. Ръцете ми отново се появиха. И видях над входа на пещерата надпис, който гласеше: „Досега един човек не е влизал в тая пещера.“ И брат ми каза: „Това е гатанка. „Един“ в смисъл на „сам“. Сам човек не е влизал в пещерата. Но двама могат да влязат…“ И аз, като хванах ръката му, влязох заедно с него в тъмната дупка. Не го пусках. И тоя път нищо не се случи! Двамата минахме цялата пещера. И когато излязохме от нея, се намерихме пред бърлогата на змея. То не бе бърлога, а една къщичка. Не влязохме в нея, понеже на вратата ѝ видяхме една табела. На нея пишеше: „Ако сте стигнали дотук, вече знаете отговора, който сте дошли да дирите.“ И аз разбрах, че само когато с брат ми сме заедно, можем да минем през всяка пещера, през всяка опасност. Когато сме заедно, сме цели. Защото той е аз и аз съм той. Та затова и вотивът ни, за да е цял, трябва да е с двама ни, а не само с един от нас… После отново се върнахме в селото. Там направих нов вотив – двама сребърни близнаци, хванати за ръце. Тоя вече наистина подейства, та спаси брат ми.“

Така свършил разказът на единия витек.

А като го чула и си помислила, че смъртта на единия може да доведе до гибелта на другия, самодивата се уплашила. И решена да раздели съдбата им, завела витеците до една река в гората. Тя застанала по средата на течението, единият близнак – на левия бряг, а другият – на десния. И между тях – самодивата, дето държала в ръцете си голямо яйце с два жълтъка.

Тя казала:

Близнаците се раждате с една съдба. И ако единият умре, другият ще го последва. Ако искате да разделите съдбата си, елате и яжте от това яйце. Ако не – останете си на брега.

Близнаците не помръднали от мястото си.

* * *

То е ясно, че те останали завинаги заедно. И всичко делели. Даже взели самодивата за жена – и тя им била обща.

…И от тия витеци и тая самодива тръгнал родът ми. Та и мъжете са ни все такива – когато дойде време за умирачка, гледат да са заедно, да посрещнат смъртта рамо до рамо с братята си. Пък жените – те са като юди; когато обичат двама мъже, искат ги и двамата. А когато почувстват, че може да останат сами, гледат да ги разделят, та да запазят поне единия при себе си. И те такива…

 

Утре в сайта: „Макрешан“ от Ивайло Шонов, отличен на 2-ро място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012.

Прочетете и разказа от вчера, отличен на 4-то място (поощрителна награда) от журито на сп. „Сборище на трубадури“: „С аромат на ванилия“ от Иглика Николова – Ступак.

В края на седмицата – неделя, 17 март 2012 г. – ще бъде отворена анкета, в която читателите ще могат да гласуват за любим разказ от първата десятка в класацията.

Васил ПоповВасил Попов от съвсем скоро е на 22 години. В момента учи Екология в Софийския университет. Пише разкази (предимно) от няколко години насам. По неговите думи: „Първият ми публикуван разказ беше в едно австрийско издание през 2007 г., след което реших, че нещата, които пиша, са просто преразкази на вече познати сюжети. Затова спрях да пиша за няколко години, та да мога през това време да поживея малко и да посъбера истории, които да бъдат нови и само мои.“ През 2010 г. отново се захваща с писане. През 2011 г. два негови разказа са отличени в три конкурса: Първо място от конкурса на НБУ за разказа „Земя като решето“ ; второ място от конкурса „Таласъмия“ за разказа „Земя като решето”; второ място от конкурса на „ShadowDance“ за разказа „Куцулан“. Най-голямо вдъхновение черпи от книгите на Антон Дончев, Петър Делчев, Николай Хайтов, Иво Андрич. Обича българската природа, българските митология и история, за които много често пише. Често прекарва свободното си време, скитайки по планините.

Прочетете и друг разказ от Васил Попов: Вотив на витек

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Поздравления, хареса ми!
    Само авторът много произволно бърка самодиви, самовили и юди. Има разлика.

  2. Този разказ ще ме накара да прочета малко повече за т.н.“близначни митове“.А такива има доста-Кастор и Палукс,Ромул и Рем,др.Даже сега се сещам за едно поверие от нашия край,как по време на чума може да се спаси село.Двама братя близнаци трябва да впрегнат в рало два вола,също близнаци,и да изорат бразда около селото.

  3. Каква е разликата между самодива и юда? Наистина не зная и ме интересува. И ако има такава, ще си взема бележка:) Според мен са родствени.

Comments are closed.