Макрешан, от Ивайло Шонов, фантастичен разказ (конкурс 2012, 2-ра награда)

23

Макрешан
от Ивайло Шонов

Разказът е отличен на 2-ро място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012 от журито на екипа на сп. „Сборище на трубадури“.

 

Зимата на 1912-та. Бурята свирепо ревеше и бе навяла големи преспи сняг.

На ЖП-спирка Гулянци, от раздрънкания конски вагон, слезе новият учител Пейо Граматиков. Беше куц с единия крак, затова си помагаше с бастун в дясната ръка. В другата пък, почервеняла от студа, стискаше малък картонен куфар. Бе нахлупил вехтото бомбе чак до края на носа си, за да не му го отнесе вятърът.

Локомотивът изсвири сигнално и бавно, сред облак пара, потегли по заскрежените релси към гара Сомовит.

Пейо вече оглеждаше с тревога околността през дебелите си, като лупи, очила. Никой не го чакаше тук. А кметът на Черчелан бе му обещал, ако времето е лошо, че ще изпрати човек с коне и шейна да го посрещне.

Навел глава срещу вятъра, който блъскаше снежинки в очилата му, Пейо тръгна към стрелочника. Оня тъкмо се канеше да се прибира на топло в кантона.

– Ей, далеко ли е оттук Черчелан? – куцият учител се опита да надвика стихията.

Стрелочникът му показа със знаци, че нищо не чува и му замята да влязат в кантона.

Вътре беше топло. Гореше чугунена печка на дърва и въглища. Имаше нар, маса и два стола. На стената в това тясно помещение висеше огромен портрет на Фердинанд I Български. По фотографиите си Кобурга винаги изглеждаше доволен.

Пейо остави куфара си на земята и сега, по-спокойно, пак зададе същия въпрос. Само че стрелочникът не побърза да му отговаря, ами на свои ред го запита:

– Ти откъде си бе, момче?

– От София – отвърна с някакво градско достойнство Пейо.

– Ааа, значи шопче? – Стрелочникът дръпна един от столовете и се настани до масата. – И какво дири твоя милост по този див влашки край? – посочи на учителя другия стол и му кимна да сяда.

Но Пейо остана прав. Бързаше да стигне до Черчелан, преди да е паднала нощта.

– Ами учител съм… – Пейо отвърна някак вяло, сякаш въобще не се гордееше с това. – Старият учител на Черчелан нали го мобилизираха, че мен пратиха да го замествам.

– А защо и ти не си на фронта бе? – Стрелочникът го мереше от главата до петите преценяващо. В сърцето му като змия пак се събуждаше онази стара злоба, която никога не го беше напускала.

Пейо само вдигна бастуна си да го покаже – демек, виж, инвалид съм. Стрелочникът повече нищо не пита. Беше му чоглаво, че това гражданче се правеше на просветител. Щеше да учи на българско четмо и писмо онези мръсни власи от Черчелан, сякаш това беше най-важното нещо на света, а пък неговото момче Матей сега гниеше в калните окопи край Одрин. Някой ден можеше да му го върнат в ковчег, пак с този влак, който всеки ден посрещаше и изпращаше. Затова го излъга тоя кьопав даскал:

– Черчелан е близо. Като минеш по дървения мост над Вит, ще влезеш в Гулянци. От края на селото имаш още два километра по пътя и ще си в Черчелан по светло…

Не, не бяха два километра, както му каза, а цели дванадесет и кусур!

 

Нощта бе дошла и бурята ставаше все по-зла. Нищо вече не се виждаше. Пейо затъваше в преспите сняг и трудно излизаше от тях. Май беше объркал пътя, защото доста вървя, но не стигна Черчелан, както му беше казал стрелочникът.

 

Някъде в далечината се чуваше как вият вълци и Пейо спря. Само това му липсваше сега. Чудеше се какво да прави. Уплашено се заоглежда в мрака. Наоколо нямаше ни път, ни село… Там вдясно обаче нещо блещукаше и Пейо тръгна към него.

Докато вървеше натам, бурята неусетно беше спряла и той усещаше, че вече краката му затъват не в хрупкав сняг, ами в зелена трева. Ставаше му все по-топло, сякаш бе дошла пролетта, и Пейо разкопча дебелото си палто. Не знаеше защо, но вече не чувстваше страх. Усещаше само спокойствие и радост.

Светлината идеше от някаква голяма, вкопана в земята, къща. Вътре се чуваше музика. Весело свиреше цигулка и пияни мъжки гласове ѝ припяваха. Пейо разбра, че това насреща му е селска кръчма. Огледа се. Наоколо също имаше други подобни къщи землянки. Да, бе пристигнал в някакво село. Черчелан ли беше?

Пейо влезе в кръчмата. Тя беше ниско помещение, осветено само от кандила по стените. Около масите бяха насядали много мъже, които пиеха, смееха се и разговаряха на неразбираем за него език. Приличаше му на румънски. До тях прав стоеше сляп цигулар, който чевръсто движеше лъка по цигулката си. Пияните мъже дигаха чашите си и все го подканяха – „Орбу, хай флоричика! Хай…“ А веселата и игрива мелодия се лееше като река на изобилието.

Пейо отиде да пита кръчмаря кое е това село. Бе предположил, че този от всичките може да знае български. И се оказа истина. Дебелият мъж зад тезгяха се смееше широко:

– Не, не друже!… Това е Макрешан!… Черчелан е оттатък блатото!… Объркал си пътя!

После този голям човек, облечен в дълга бяла риза, изпъстрена с винени петна, пристегната в кръста с тесен червен пояс, излезе и го настани на една празна маса в кръчмата. Занарежда му:

– Ти стой тука! Де ще ходиш в тази нощ? Чакай да съмне! Сега в тъмницата ще затънеш някъде в блатата, че няма излизане. Чакай малко да свърши нощта!…

– Ама… – опита се да възрази нещо Пейо, но кръчмарят го остави сам. После се върна и сложи отпреде му голяма кана.

– Не съм искал нищо! – Учителят се опитваше да му върне виното.

– Ти пий и не мисли! – пак му се усмихна кръчмарят и мечешката го потупа по рамото. – Гика Жияну те черпи. Днес му се е родил син…

– Ама той не ме познава! – запротестира Пейо.

– Познава те – отвърна кръчмарят. – Като влезе одеве, Гика веднага разбра, че си добър човек…

Нощта все не свършваше. Пейо често излизаше навън и гледаше към небето, а то си оставаше все така черно, изпъстрено със звезди. Орбу, слепият цигулар, все свиреше – веднъж „флоричика“, после „калуш“, след него „драгайка“ и пак ги захващаше отново. Мъжете пиеха, смееха се, пееха. А утрото не идеше и не идеше…

 

След няколко дена бурята стихна и бездомните кучета почнаха да влачат някакви странни вещи в центъра на Гулянци. Бастун, очила, ризи, наполеонки… Хората тръгнаха по кучешките следи в снега и те ги отведоха до местността Мокришан, на два километра северно от Гулянци. Намериха, заровен под една преспа, новия учител Пейо Граматиков.

Не беше умрял, но не изглеждаше и много като жив. Топлиха го три дена в кметството и Пейо започна да идва на себе си. Селският доктор Сталийски се дивеше как човек може да остане толкова много време под снега и да не умре. Такова чудо не беше имал досега в практиката си. Пейо само отвръщаше – „Бях в село Макрешан…“

Хората около него само клатеха глави – даскалът не е с ума си! Такова село нямаше наоколо. Но по-старите от тях отвръщаха, че е имало отдавна, още под турско. Било малко село на брега на Дунава. Но една нощ, по време на „черешовите води“, Дунав придошъл и издавил всички хора от селото. Дори мъжете, които оная нощ празнували нещо в кръчмата, не успели да се спасят…

 

Утре в сайта: „Милвай своето лице“ от Герасим Симеонов, отличен на 1-во място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012.

Прочетете и разказа от вчера, отличен на 3-то място от журито на сп. „Сборище на трубадури“: „Вотив на витек“ от Васил Попов.

В края на седмицата – неделя, 17 март 2012 г. – ще бъде отворена анкета, в която читателите ще могат да гласуват за любим разказ от първата десятка в класацията.

Ивайло ШоновОт БГ-Фантастика: Ивайло Шонов е роден на 24 септември 1971 г. в Русе. По професия е стоматолог. Във фантастиката дебютира през 1993 г. с разказа „Пясъчни сънища“ под името Ивайло Иванов (сп. „Фантастични истории“, бр. 2/1993 г.) Носител на редица награди за къса проза. Пълен списък и хронология на публикациите на автора в БГ-Фантастика.

Прочетете и друг разказ от Ивайло Шонов в „Сборище на трубадури“ – Аз съм само огън.

Коментари

коментара

23 КОМЕНТАРИ

  1. Я, този вече ми харесва (да не се засягат предишните два). Изненадан съм от действията на кучетата, които като мравки са занесли в селото всички вещи на затрупания под снега човек… и са успяли да му събуят наполеонките…
    И все пак, разказът ми хареса. Пипна ме. Хареса ми че имаше конфликт, хареса ми че имаше атмосфера.
    Поздравления!

  2. Логиката логична, дело на всеки. Къде пише, че кучетата са му събули наполеонките, анонимни ценителю? :D

  3. Много увлекателен разказа! Много ми хареса, потопих се в атмосферата, дори студено ми стана и истинско, и вълшебно, и усмихнато. Изхвърли ме от ежедневието за глътка въздух, благодаря!

  4. Не забравяйте, че в събота излиза и специалният брой с цели 20 + 3 разказа, заели позиции по местата от първата десятка или избрани от сем. Мелконян и приятели. Тези разкази читателите ще могат да оценяват директно в съответната анкета, а от „Сборище на трубадури“ обещаваме да не се съмняваме в крайния ви избор с лични пристрастия :)

    И още веднъж поздравления на Ивайло Шонов!

  5. Както писах и във Фейса, преди Ради да ми изтрие постигна – много човешки разказ.
    Дяволът е в подробностите обаче, ако искаш чети надолу.
    Първо – промени го на „зимата на 1913 г“. Край Одрин реално се копаят окопи чак февруари 1913, когато след провала на зимните преговори започва подготовка за щурм.
    Второ – разстоянието е много за преход през зимната нощ от куц човек, той надали е успявал да мине повече от 3 км на час, а както описваш бурята най-късно на втория час е замръзнал.
    Но всичко това са дреболии, които не се забелязват. Успял си да вложиш човещина в разказа и затова прилича много на разказите на Агоп.
    Поздравления.

  6. Едно уточнение за пристигащите от групата „Научна фантастика“ във Facebook: „Петьо и Пресли“ не раздават първите награди. Журито се състои от десет човека, пишещи активно за „Сборище на трубадури“, с равно право на глас, с дългогодишни наблюдения в техните сфери на интереси, а оценката за всеки от разказите е сумирана.

  7. @Иван Богданов Благодаря за забележките!Ще проуча по-подробно как точно са стояли нещата около Одрин.По това време на юг със сигурност е било по-топло.Вероятно войниците са били на палатки преди да започнат обсадата на крепостта.Пейо наистина замръзва-не мога да кажа на кой час,но местността Мокришан/Макрешан/ и сега я има на 2 км,северно от гр.Гулянци.Мога да дам точни координати като географска ширина и дължина.Не мога да го променя „Зимата на 1913 г.“Тогава вече много хора ще са измрели.Ще се изгуби конфликта в разказа.

    • Г-н Шонов, баща ми е от село Гиген, т.е. съседното на Вашето Загражден, тъй че съм запознат чудесно с атмосферата, която описвате в „Макрешан“. Чудесен разказ, много детайлно описан, пренасящ те напълно към мястото на събитията ставайки очевидец. А като знам и как звучат мелодиите, които цигуларят Орбу е свирил си представям веселото настроние в кръчмата. Поздравявам Ви от все сърце за наградата и както се вика по наше му: „Tineti-o tot asa!“. Жалко е обаче, че малкото останали млади от този край не взимат инициативата за това да запазят традициите и обичаите му. За Загражден не знам, ама в нашето село ако не се лъжа отдавна май няма танцов състав при положение, че има към 2000 души (поне така съм чел някъде), което за село мисля че не е много малко. Между другото Вие ходите ли си към Загражден?
      Успех в професионален и личен план и Ви очаквам с нетърпение с още истории за нашия край!

      • Благодаря за отценката! В Загражден не към ходил от 2010-а. Там никой не остана-нито дядо, нито баба. И баща ми почина. Не ми се ходи в Загражден. Натъжавам се. Искам това село да остане такова, каквото е в спомените ми, а не може! Но ще продължа да пиша за полетото Карабоаз. Имам още много истории за разказване.

        • Благодаря Ви за отговора! Очаквам новите Ви истории с нетърпение!

  8. Значи зимата на 1912/1913 г. наистина ще да е била много люта.Не знам как е било през декември 1912-та,но на 3 февруари 1913 г. ,край Одрин,температурите са били -18 градуса по Целзий и сняг от 1.8 м височина.Това е причината много хора да измръзнат и да им бъдат ампутирани крайници.Твърди се,че 17 000 войници са извън строя.Според мен няма начин да не е имало и епидемия от холера.При такава зима „окопите“,а не палатките са по-резонни.Тази зима наподобява тази при битката за Сталинград.От зор немските войници са копаели и сняг и земя,за да се спасят от студа.

  9. Поздравления за този разказ, наистина създаа атмосфера и изобщо не се замисляш в зимата на коя година е и т.н. Все пак ще отбележа, че най-вероятно кучетата са довлекли „…ризи, наполеонки…“ не съблечени от човека (ама че абсурд!), а от разкъсания му картонен куфар – нали все пак носи някакъв багаж заради назначението си.

  10. Почнаха вече подробности, аз само исках да вмъкна, че до края на януари Одрин е блокиран, но реално няма окопи, защото не смятаме да го превземаме. Основната войска е на Чадалджа и да от холера губим повече хора отколкото от рани.
    В края на януари пропадат мирните преговори и тогава започваме реално да се готвим да превземаме Одрин. Но това са дреболии, просто ги имай „изпонапредвид“ ако подготвяш разказа за публикуване другаде.

  11. И променете „Куборга“ на „Кобурга“ :-)

    • :)) Благодаря, поправено. Не е съгласувано с Ивайло обаче, дано не го изписват така във вселената на разказа…

    • И по същата логика бихме желали да се разграничим от препоръките на г-н Богданов, за нас разказът е достоверен, със собствени глас и уникална атмосфера, съвсем малко не му достигна до първото място :)

  12. Разказът е много хубав. Хареса ми:)

  13. Браво! Поздравления! Най-после нещо, което ми пасна на ЕГН-то!
    Желая творчески успехи!
    Димитър

  14. Разказът е великолепен. Очаквах да видя сравнения с Елин Пелин сред мненията. Аз лично смятам, че Ивайло влиза в голямата българска литература с този разказ. Много се надявам да продължи да пише и да издаде сборник. Поздравления!

  15. Страхотен разказ! Браво! Впечатлена съм :)

  16. Наистима , много хубав разказ … Поздрави!

Comments are closed.