Девет дребни дребосъци и джобен дракон, от Евтим Борисов (фантастичен разказ)

8

Девет дребни дребосъци и джобен дракон, от Евтим Борисов (разказ)

Отговорен редактор за публикацията: Джовани Чемишанов.

 

Евтим Борисов

Девет дребни дребосъци и джобен дракон

фантастичен разказ

 

Земята се разпръскваше от експлозиите, сякаш божествени пръсти изстискваха циреите ѝ. Димът, издигнал се високо над полето, се бе сгъстил така, все едно второ небе лежеше под това, първоначалното, синьото, за което поетите пишат, и което бе станало невидимо за умиращите в момента.

Димното одеяло караше всички небеса да изсипват тежък дъжд. Взривовете раздираха земята, навсякъде летяха пръски кал. Отломки, шрапнели и всякакви други парчоляци намираха пътя си през дебели дрехи до плътта и се врязваха в колене, лакти, чупеха кости, раздираха артерии. Кръв, вода, кал, прах, пот и урина се вляха в една тъмна, ужасно миришеща каша, която представляваше прилежно подложения килим, върху който се разиграваха бойните действия.

Нов взрив и нов крайник се стовари в краката на прокрадващата се през плитките, тесни, мъчно изкопани коловози на окопите, млада жена. На гърба си носеше огромна кутия, чиито размери бяха по-големи от тези на торса на свързочничката. През крачола си беше прекарала кабел, стелещ се сега зад нея, проточил се на над километър. Не знаеше дали панталоните по принцип смущават връзката, но знаеше, че бедрото ѝ е протрито от него – на места дори кървеше.

Тя се бе изправила за миг, после пак падна на четири крака. Пътят ѝ лъкатушеше през свличащите се кални стени, по които се бяха натрупали трупове и торби, пълни с боклук и мокър пясък. Спря за секунда, за да навлажни устните и езика си с вода от малка, мътна локва.

Жената се озърна бързо. До нея човек със зееща в гърба дупка стреляше неуморно и псуваше възхитително. Входната рана бе мъничка, едва забележимо обгорена дупчица на корема. Изходната обаче си беше кратер. От нея се изливаха кръв и разпилените парчета от вътрешности. Меса се бяха закачили за дрехата и се подрусваха с всяко движение на мъжа.

Жената успя да се добере до бункера и се просна по корем в него. Намираше се в схлупена колиба, издигната от изгнили дъски, но цялата потопена под дебел пласт кал, пясък и цимент. Вътре се бяха настанили, изглежда удобно, дебел гладко обръснат полковник, който явно носеше хавлия и розови чорапи, доколкото можеше да прецени момичето, докато махаше мръсотията от лицето си с мръсни ръце и в крайна сметка се замазваше още повече, и слаб, висок капитан с изящни мустаци, под чиято спретната и добре изгладена униформа се подаваха краищата на местна народна носия, за която всички бяха единодушни, че е много грозна.

– Сър, писмо, сър… – В ума си тя го каза с патос, в реалността повърна думите, съпроводени с кашлица и малко кръв за цвят.

– Писмо ли? – Капитанът протегна ръка и грабна измачкания плик от пълзящата по пода.

– Тогава този атрибут…? – започна дебелият, сочещ с очи към гърба на жената.

– А, не работи, сър – започна тя, изправяща се бавно на крака. – За престиж е предимно и по-апетитна цел, сър. Но генералът каза, че ще ме разжалва, ако не го нося, сър.

– И смъртта е за предпочитане пред това? – повдигна изписани вежди капитанът.

– Поне според началника, такова, генералът, сър. Каза, че сладкото ми, смъкнато, проядено от целулит дупе няма да понесе срама, който ще стовари разжалващата комисия върху него, сър.

– Излъгал те е… редник?

– Маршалка Клин.

– Маршалка?…

– Това са съюзниците за теб. Ако искаш да спечелиш война ти трябват всякакви утайки – каза непоколебимо дебелият, сякаш чакал цяла вечност да му се предостави възможност да стовари върху крехките рамене на света своето прозрение.

– Маршалка – запъна се пак капитанът, търсещ информация в съзнанието си.

– Не се притеснявайте, сър. Това е само за женските ескадрони. Най-нещастният мъжки редник има по-висок чин от моя. Просто ни ги раздадоха, защото смятаха, че няма да ни харесва, ако повече от десет жени имат еднаква титла пред името си.

– Титла?

– Чин.

Мълчание.

– Сър…

Капитанът намираше за трудно да се концентрира върху съобщението. Докато очите му се бореха с дребния шрифт, напечатан върху прозрачна хартия, периферното му размазано зрение наблюдаваше как жената си разкопчава панталона и се бори с нещо много дълго, много черно, много хлъзгаво и много палаво. Всичко това бе съпроводено от стонове, на удоволствие, заключи обемният, ограничаващ се до една и половина дама опит на капитана с жените.

Думите на генерала се отнасяха до настъпването на орки, размахващи най-страшното си оръжие. Тиган. Тиганът представляваше солидна пушка, под чието дуло имаше дебела издатина, посипана обилно с шипове. Бълваше огнени снаряди и толкова нагряваше предната част, че на нея можеше да се пържат яйца. За съжаление птиците бяха еволюирали отново и сега представляваха тритонови раптори, играещи ролята на коне в оркската кавалерия.

– Какви са тези неща? – Капитанът държеше в ръката си дребни фигурки. – Бяха в плика.

– Знам. Мое произведение. С него ще спечелим. Сър.

– Тогава защо те пратиха теб?

– Как ще спечелим? – намеси се дебелият, незаинтересуван от съдбините на модерните гении.

– С това, сър – каза тя и извади от пазвата си неспокойна гадинка.

Малкият дракон бе затворен в прозрачен буркан, неясно от какво направен, тъй като, ако бе от стъкло, щеше да се е счупил. Това направи по-голямо впечатление от всичко останало на дебелия и той искаше да знае какъв е този материал. Щеше да е полезно за компотите на баба.

– Имам нужда от заповед, сър.

– За какво?

– За да отприщя ужаса.

Тя вече гледаше сериозно, умората се бе изцедила от лицето ѝ.

Капитанът само кимна. Тя махна похлупака на буркана. В ръцете на мъжа малките топчици заподскачаха, появиха се очи, засвяткали страхливо, и шипоноси опашки. Малките червени дяволи се пръснаха из стаята, но драконът ги излови набързо. Разкъса ги диво. Започна да расте.

– Да бягаме, господа.

Тримата се втурнаха извън бункера и поеха в противоположната посока, от която идеха орките. Зад тях дъски и цимент се стриваха на прах. Скоро драконът изригна от земята. Триото гледаше как изпепелява оркските редици. Сивите облаци се обгърнаха в червено, земята се превърна в море от кръв, кал и пепел.

Когато свърши с нашествениците, драконът обърна гнева към зрителите си.

– Маминото – каза приветливо тя.


Посетете сайта на Евтим Борисов. Разкази за рубриката ни изпращайте през формата за контакт.

Коментари

коментара

8 КОМЕНТАРИ

  1. Тези циреи продължават ужасно да ми бодат и ми вгорчават и останалото хубаво от първото изречение нататък. Дори божествените пръсти преглъщам по-лесно. Езикът ни хич не е беден, не може да няма поне още няколко също толкова образни сравнения. Труби си е Труби, но това е гнусно, сори – споделих го още преди време.

  2. Редакторът е съвсем в тон с конвейрното книгоиздаване в момента у нас – да му мисли, който чете. :Р

  3. Ееее, това е Тру, няма да го карате да танцува виенски валс, я :P
    На мен пък ми харесва – той обича да дразни с употребата на подобни думички, провокира хората и ги кара да подскачат, а на финала завършва с „Маминото“. Би трябвало вече да сте му свикнали ;)
    Яд ме е само, че не познах разказа му, когато го оценявахме, заблуди ме гадта, а трябваше да се досетя.

  4. Точе, що бе, това с циреите е магически реализъм, мен ме забавлява ;D

  5. За мен единственият по-сериозен недостатък на разказа е, че е попретупан накрая, но като се има предвид обичайния стил на Трубадура, доста се е постарал да се побере във формата на конкурса и е оправдано донякъде.

  6. Пресли, не разбирам от литература, признавам си. И нямам идея защо ми се гади точно от този телесен секрет, а приемам всички останали.
    Зори, аз се радвам пък, че никого не познах тогава и стъпвах на чисто.

    И понеже днес съм бяла и добра (тъй като ми спестиха ежедневното ходене на майната си), няма да споря повече с вас. :)

Comments are closed.