Интервю със Симеон Цанев – Роланд (Ана Хелс)

2

Интервю със Симеон Цанев - Роланд (Ана Хелс)

* Интервюто е публикувано за пръв път в брой 6 на сп. „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

И продължаваме с едно наистина знаково име за жанра и за цялата общност на занимаващите се с книги – а именно това на Симеон Цанев, по-известен на фентъзийните читатели като безкомпромисния ревюист на „Шадоуденс“Роланд, чиито обширни словесни битки във форумна форма с трагично известни онлайн тролове ми спечелиха едно лично уважение и искрена симпатия към личността му. Които от своя страна се повишиха неимоверно, когато се заех да чета и преводите му. За съжаление Симеон от няколко години не е в България и не се занимава с преводаческото изкуство, което, според мен поне, си е в кръвта му и все някой ден ще се завърне при повика на книгите, търсещи своя истински преводител. Но си е запазил искрения и откровено-реалистичен поглед върху ситуацията в България, както можете да проследите и в следващите редове. Дано не съм зазвучала като хайпната бийбър-кифла с помпони…

Ана:

Аз лично знам за ваши превод на „Троя“ на Гемел, „Принцът на нищото“ на Бакър, „Наследството“ на Паолини, „Уоркрафт“ на Кнаак, „Черният отряд“ на Кук – пропускам ли някое заглавие, по което сте работили? Може ли да издадете дали сте правили превод, който още не е видял бял свят в България? Факт е, че преводът на Бакър е правен, мисля, още преди да заминете в САЩ, а чак преди няколко месеца излезе първата част. Нормално и обичайно ли е даден превод да се издаде години след направата му или въобще да не стигне до читателите? Бихте ли предоставили свой такъв неиздаден превод за свободен достъп на читатели, или си има сериозни легални пречки за това?

Симеон:

Ако се изключи първият ми превод, който е „Starcraft: Скоростта на тъмнината“, както и един от романите по Diablo, единствената липсваща книга тук е „Бризингър“ на Кристофър Паолини. Що се отнася до неиздадени преводи, единственият такъв е този на „Пророкът-Войн“ – втората книга от трилогията „Принцът на нищото“ на Скот Бакър. Но въпреки че моят опит е такъв, практиката преводи да не виждат бял свят с години е доста разпространена в България, или поне беше, докато аз бях в тази ниша. Много издателства нямат ясна идея какво точно искат да издават и дават множество заглавия за превод, за да имат готовността да ги издадат, ако се вземе решението. За съжаление го има и вариантът издателството да не може да си позволи да продължи процеса след превода, но предполагам, че този тип издатели ги е застигнал естественият подбор на кризата в последните години.

Превод, който е направен по договор, сключен с издател, принадлежи на издателя. Аз нямам правото да го давам за свободен достъп. Иначе вероятно бих.

Ана:

Как започнахте с преводите и как спряхте с тях – звучи малко като въпрос на сбирка на АА, но за мен книгите са си почти нелечима страст, вид зависимост даже, така че всеки доброволно попаднал и изтеглил се от тяхното въздействие в някаква степен ми е повече от интересен :) Преводачеството кариера ли е, или просто допълнителен начин за изкарване на някакви пари, или може би емоционално призвание на душата да работи с думи?

Симеон:

Началото беше чиста случайност. По това време (около 2004) пишех във форума на списание „Gamers’ Workshop“. Издателят на понастоящем покойното издателство „Серпис“ влезе да задава въпроси за терминологията на играта Starcraft, тъй като неговите преводачи не бяха геймъри и нямаха представа как да преведат определени имена. Някой му зададе въпроса как се става преводач в неговото издателство, той каза, че трябва просто да му пишат лично съобщение и той ще им изпрати текст за пробен превод. Аз се пробвах и оттам нататък нещата тръгнаха от само себе си. По това време вече бях приятел с немалко издатели покрай Панаира на книгата. Спрях преводите, когато заминах за САЩ, защото изгубих директната си връзка с издателствата, а и работата ми тук беше твърде времеотнемаща, за да се занимавам с това.

Преводачеството може да бъде както кариера, така и допълнителен начин за изкарване на пари. За мен беше по-скоро второто, но го правех, защото ми харесваше. Процесът на превръщане на чуждоезичен текст в български е много интересен за мен, но призванието на душата да работи с думи за мен винаги е било свързано с лично творчество.

Ана:

Как се работи по превод на книга, която лично не допада по никакъв начин на преводача? Докъде може да стигне желанието на преводача да пресъздаде текста – мислите ли, че преводачите имат право да редактират оригиналния текст, като премахват пасажи или вмъкват нови, дори и ако това би постигнало един доста по-добър резултат, отколкото ако се превежда буквално и дословно? Колко авторство е допустимо да се вложи в една чужда книга от страна на преводача, редактора, че даже и коректора?

Симеон:

Това винаги е сложен въпрос. Преводачът неизбежно е в някаква степен съавтор. Много малко езици са достатъчно близки, за да може текстът да се запази идентичен като звучене, и дори тогава тонът неизбежно ще се промени. За мен лично обаче тази промяна може да бъде само дотам – на ниво езикова разлика. Пренаписването на текст, добавянето му и рязането му под каквато и да е форма за мен е недопустимо при превод. Ако книгата е слаба, максимумът, който преводачът може да си позволи, единствено е да изглади стила на български. Никой от нас не може да знае предварително дали резултатът от „съавторството“ би бил подобряване или влошаване. Ако един преводач толкова го сърби да пише собствено творчество, може би преводите не са най-подходящата кариера за него, нали?

Ана:

Преводачите изкушават ли се да станат автори, или това са два противоположни свята? Правили ли сте опити да пишете свои неща – в САЩ пазарът е голям, има ли там място един български автор? Има ли български автор, който бихте искали да преведете на английски – някой, който смятате, че заслужава да бъде прочетен извън пределите на страната ни? Чели ли сте преведен български автор, и ако да – какво ви е мнението за преводите от български на друг език като качество, които сте срещали?

Симеон:

Отзад напред. Ако трябва да съм честен, аз не съм особен почитател на българската литература. Наблюденията ми са основно в сферата на фантастиката и фентъзито, но в тях масово липсва професионализмът, който дори най-посредствените западни автори притежават. Имаме безспорно големи таланти, но в голямата си част те считат, че талантът е достатъчен и няма нужда от други умения, от реално разбиране на процеса на писане. В България преобладава схващането, че ако си наясно със структурната и техническа страна на писателския процес, това някак си ще ти убие творческия пламък.

Що се отнася до писане на собствени неща, в миналото съм писал, както на български, така и на английски, но не достатъчно сериозно. Не бих казал, че авторството и преводачеството са два противоположни свята, но и не мисля, че са непременно особено близки. Разбира се, има хора, които вършат и двете. В крайна сметка все става дума за литература.

Ана:

Имало ли е превод, който сте правили за лично удоволствие? Има ли практика преводач да отиде с готов текст при издател с препоръка да издаде книгата, над която е работил?

Симеон:

Честно казано не съм имал подобна ситуация. Преводът на „Троя“ и „Принцът на нищото“ определено ми достави огромно удоволствие, но и в двата случая беше по договор. Що се отнася до това преводач да отиде с готов текст при издател, знам за няколко такива случая, но не мисля, че може да се нарече „практика“. Подобно явление има и положителни, и отрицателни страни. Често личният интерес към произведението води до голямо внимание към детайла, но ако това внимание не е подплатено с достатъчно голямо умение, редакторът се вижда в чудо, принуден да спори за буквално всяка дребна промяна, която се опитва да направи.

Ана:

Кои автори според вас незаслужено биват подминавани от българските издатели? Имат ли място по-старите автори от рода на Муркок, Ан Макафри или Андре Нортън днес на българския пазар? Имате ли автор, който с удоволствие бихте превели на български, ако можете да избирате?

Симеон:

Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Пазарът за фентъзи и фантастика в България е много тесен, а издателите нямат добре структурирана система за проучването му. „Бард“ например издават/ха наградените с „Хюго“ и „Небюла“ книги напълно на сляпо и в миналото това е водело до ужасно смешни ситуации от типа на това да издадат трета книга от поредица, защото не са знаели, че е имало две преди нея.

Дали по-старите автори имат място, е спорно и зависи от читателя. Докато някой не направи реално платено проучване какво искат да четат феновете на фантастика и фентъзи в България, всичко е спекулация и стреляне на сляпо. Ако аз можех да избера, бих видял преведен на български Джийн Улф. За съжаление ми липсват уменията, професионализмът и колосалната обща култура, необходими за подобен превод и не мисля, че има издател, който ще е готов да плати сумата и да даде времето, които той би изисквал.

Ана:

До каква степен добрият превод зависи от работата на редактора и коректора – знаете ли за случаи, в които добър текст бива превърнат в лош краен продукт поради грешки в процеса на обработката му след превод? Ако дадена преводна книга не ни хареса – кой е най-уместно да подгоним с вилите и факлите? :)

Симеон:

В общия случай вината си е на преводача. Ако той е дал добър текст на редактора, то редакторът не би имал твърде много работа по него. Разбира се, случват се и разни амбициозни редактори, които считат, че знаят по-добре и от преводача, и от автора как трябва да изглежда книгата. Рязане на пасажи, страници и цели глави е нещо, което мисля, че вече не се случва, но беше масова практика преди години. Тогава вината очевидно е на редактора.

Ана:

Какво е мнението ви за подбора на заглавия в жанровете фантастика и фентъзи в България – какви са впечатленията ви за мотивите, които водят издателите до един или друг автор? Имат ли място професионалните читатели рецензенти в българското книгоиздаване, или това е доста млада идея? Може ли всеки активен читател, поназнайващ чужд език, да се превърне в преводач – в този смисъл попадали ли сте на наистина добри фенски преводи?

Симеон:

Мисля, че отговорих на това малко по-рано, но да повторя – впечатленията ми са, че подборката се прави на сляпо. Издателите гледат какво се купува тук, в Щатите, и се опитват да го издадат, игнорирайки обстоятелствата около популярността му, които често са несъвместими с българските. Читателите-рецензенти са абсолютно незаменими в това отношение. На запад блогърите често имат огромно влияние над това какво се издава и издателствата правят всичко по силите си да са в постоянен контакт с тях. Копия от книгите се изпращат на авторите на ревюта често месеци, преди реално да бъдат издадени, техни цитати се слагат на задните корици и т.н. Подобна система би била от огромна полза в България, но издателите там масово игнорират рецензентите-любители, което пък води до това, че рецензентите-любители не са особено добре развит феномен.

Не всеки активен читател, знаещ чужд език, може да стане преводач. Добрият преводач е добър защото владее добре собствения си език, не чуждия. Разбира се, попадал съм както на добри фенски преводи, така и на лоши.

Ана:

Има ли издателство, с което ви се иска да работите под някаква форма? Предполагам, едва ли ще е българско, така че можете ли да споделите, ако имате някакви наблюдения, какво отличава американските и българските издатели като виждане към пазара, освен, разбира се, мащабите, в които им се налага да работят? Какви са обичайните отношения издател-преводач – можем ли да говорим за някакъв вид положително съучастничество в нелеката цел да се създават книги, или това са просто утопии и всичко е само бизнес?

Симеон:

Честно казано, мисля, че моят живот е насочен в друга посока на този етап. Разбира се, не бих отказал да превеждам, ако ми се предложи, защото ми доставя удоволствие, но нямам специфични амбиции в тази насока. Обичайните отношения по мое наблюдение са някаква смесица от бизнес и обмен на информация. Преводачите често изпълняват функцията на рецензенти – прочитат книгите, които издателите обмислят дали да издадат, и дават мнението си. Не всеки издател работи по този принцип, но много го правят.

Ана:

Има ли странични ефекти от работата като преводач – в смисъл можете ли да четете все още спокойно нечий друг превод, без да се замисляте за това как вие бихте обработили дадена дума, както и без да търсите граматически или смислови грешки? Има ли имена сред преводачите в България, чиято работа искрено уважавате – не само като колега, а и като читател?

Симеон:

Това да виждаш чуждите грешки е неизбежен страничен ефект, особено в пазар, където нивото е толкова неравномерно. България има великолепни преводачи, но те често не са по джоба на издателите на фантастика и фентъзи, или просто не се интересуват от тази сфера. Разбира се, много от тях превеждат в тези жанрове, но нерядко се случват и безкрайно любителски преводи, които дори редакцията не е могла да оправи.

Ана:

Как виждате бъдещето на книгоиздаването в България и как според вас, доколкото сте запознат, се справят българските издателствата в кризата? Вие имате сериозни наблюдения от много страни на този бизнес – от читател до човек, реално зает в процеса на издаване на една книга – коя е основната грешка на издателите в България и какво е очевидно, че трябва да направят, но някак си все пропускат освен, меко казано, често хаотичния си подбор и начин на избор на заглавия?

Симеон:

Всъщност това Е най-голямата им грешка. Липсата на реален план. Българският издател не планира, а реагира. Издават се книги само защото са популярни в момента в Щатите или защото конкретният издател или преводачите, които го съветват, са фенове. Не защото някой е проучил пазара и е преценил, че българският читател ще има интерес към това заглавие. Струва ми се обаче, че тенденцията е към професионализиране на пазара. Надявам се да не греша…

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Ако трябва да съм честен, аз не съм особен почитател на българската литература. Наблюденията ми са основно в сферата на фантастиката и фентъзито, но в тях масово липсва професионализмът, който дори най-посредствените западни автори притежават. Имаме безспорно големи таланти, но в голямата си част те считат, че талантът е достатъчен и няма нужда от други умения, от реално разбиране на процеса на писане. В България преобладава схващането, че ако си наясно със структурната и техническа страна на писателския процес, това някак си ще ти убие творческия пламък.

    Под това се подписвам с двете си ръце!!!

Comments are closed.