Интервю със Светлана Комогорова – Комата (Ана Хелс)

5

Интервю със Светлана Комогорова - Комата (Ана Хелс)

* Интервюто се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“. Водещ на рубриката: Ана Хелс.

Като стане въпрос за жена преводачка на фентъзи и фантастични заглавия, в главата ми изниква енигматичното нарицателно Светлана Комогорова – Комата. Къде ли не сме чували нейното име, какво ли не сме чели от нея. И винаги е страшно добро. Очаквано и като човек Комата е изключително духовита, ерудирана и многостранна личност, чиито кратки размисли върху книгите и книгоправителството въобще, надявам се, ще ви донесат толкова приятни моменти, колкото и на мен.

Ана Хелс:

Всички знаем, коя е Светлана Комогорова – Комата – най-добрата жена преводачка на фантастична, и не само, литература в България, като прекрасната й работа ни е донесла на български изключителни автори като Пратчет, Адамс, Зелазни, Робинсън… Пропускам ли някой специален автор, по който сте работили и бихте искали да се знае, че е станал любим на читателите благодарение на вас? Има ли автори, които много бихте искали да видите на български, но все още никой издател не е рискувал с тях? Кой е любимият ви автор за превод и какво го отличава като изказ и думи от останалите?

Светлана Комогорова – Комата:

Спайдър Робинсън. Не е от широко известните, но знам, че успя да си намери фенове. На мен ми е страшно любим. Заслугата да бъде издаден на български, смея да твърдя, е моя – навремето се мъчих да убедя двама-трима издатели подред да го издадат, и накрая Дамян Яков се нави, за което съм му много благодарна. Страшно близък ми е с идеята си, че щуротията ще спаси света :) Харесвам го колкото заради затрогващата му човечност, толкова и заради смахнатото въображение и специфичния му хумор. И не на последно място – заради безбройните каламбури и езикови заигравки. Аз обичам такива автори, каламбурести. Много бих искала да видя издаден на български руския автор Холм ван Зайчик – по-точно, това е псевдоним, зад който се крият двама автори, Вячеслав Рибаков и Игор Алимов, плюс неопределено количество помощници. С мъжа ми, преводач от руски език, ще се помъчим да намерим издател, но засега ни отговарят, че руските автори били рискови в пазарно отношение. Любим автор за превод… за Спайдър Робинсън вече обясних, но същото мога да кажа и за Тери Пратчет, и за Дъглас Адамс. От авторите, които съм превеждала, много обичам и Шекли заради саркастичния поглед към нещата. Том Робинс също ми е страшно близък, и по мироглед, и по искрометния начин на изразяване. Нийл Стивънсън. Много обичам Нийл Геймън, но за съжаление засега от него съм превела само съвместната му книга с Тери Пратчет „Добри поличби“ и един разказ. От по-новите фантасти ми пасна Скот Линч, от по-новите не-фантасти – Грегъри Дейвид Робъртс с „Шантарам“.

Ана:

Работили ли сте по превод на автор, който лично на вас не ви допада? Как се постъпва в такива случаи – превежда се дословно и максимално бързо, за да се отървете от проекта, или се опитвате да внесете и малко творчески нотки, за да се обогати крайният резултат? Има ли автори, които не са за всеки преводач – твърде специфични, атмосферични или алтернативни, или всичко си зависи от професионализма на превеждащия?

Комата:

Охоооо, колко пъти! То си е за срам, ама съм превеждала и женски романчета, и (слава Богу, само една) книга за самопомощ, и онези ужасно досадни книжлета от поредицата Уич. И преводачите ядат, да не говорим, че и пият. В такива случаи просто гледам да си махна текста от главата, превежда се почти механично, а творческите нотки понякога ги внасям чисто по принуда, защото текстът е толкова калпав, че ако го преведа досущ вярно с оригинала, съвсем на нищо няма да прилича, пък ми е жал за читателя. Винаги съм казвала, че най-важното в занаята е да сте на една вълна с автора – тогава се получават наистина хубавите преводи. Професионализмът е просто необходимият набор от занаятчийски умения, нищо повече. И друг път съм го казвала, тя тая работа е като любовта :)

Ана:

Какво е мнението ви за издателската политика в България – участвали ли сте чрез референции за издаването на даден автор, или обратно – разубеждавали ли сте някой издател от даден проект, който лично смятате за излишен за издаване? Смятате ли, че хората в България четат достатъчно, и къде е ролята на хората, работещи в кухнята на „книгопроизводството“, да увеличи интереса към книжните тела – повече реклама ли трябва, или по-различен подбор на заглавия, или нещо съвсем, съвсем различно?

Комата:

Аз съм доста особен човек, твърдоглав, единак, а ако присъстваш активно в някаква среда, неизбежно трябва да се съобразяваш с… с куп съображения. Отношенията в издателските среди поне за мен са прекалено сложни. Аз това съобразяване не го умея, нещо повече – тежи ми така, че просто си стоя в моето ъгълче, гледам си работата и не се бъркам в кухнята за друго, освен когато някой автор ми легне на сърце, да се опитам да убедя някого да го издаде. Успешните опити засега са два – Спайдър Робинсън и последният превод на „Алиса“, който направихме заедно със Силвия Вълкова. Два за двайсет години е малко обезкуражаващо, но се надявам да има и още.

Ана:

Как се превеждат книги от типа на хумористичното фентъзи като Пратчет и Робинсън? Има толкова много специфични изрази, които лесно биха загубили блясъка и остротата си на български – според мен трябват не само професионални умения за добър превод на такива автори, ами и истински творчески талант и даже чувство чувство за хумор. Например в „Кръчмата на Калахан“ ми направи впечатление колко достоверно е преведен трудния по-мъжко-хъшлашки стил на автора – какво е за една жена да превежда по-грубовати, така да се каже, „мъжки“ текстове?

Комата:

Аз обожавам грубовати текстове, хъшлашки лафове, солени майтапи и всякакъв хумор, че дори и по-дебелашки. Обожавам Хашек и „Монти Пайтън“ например. Ама има едно понятие „интелигентни простотии“ – пошлостта не я понасям, тя е друго нещо. Дебелашкият хумор на интелигентния човек е едно, на натуралния простак – съвсем друго. И в живота съм такава, не само в преводите – вечно ръся дивотии, а на репертоара ми от блАжен фолклор може да завиди човек :) Това, че съм от женски пол, не ме прави автоматично нежно и крехко създание. Точно обратното – префиненият стил, превземките, патетиката, твърде благопристойните текстове и разните там пилешки супи за женската душа адски ми бъркат в здравето. И текстовете, които доста интересният английски автор Стюарт Хоум нарича „негазирана топла бира“ – едни такива огладенички, приспособени към по-масовата представа за „хубаво“, без градус… Абе като песен на Веселин Маринов. Да, ама аз не обичам Веселин Маринов, ами Иги Поп. Ако и да съм жена :) Което не значи, че не обичам нежността и трогателността, напротив, обичам ги – „Кръчмата на Калахан“, наред с всичко останало, е и сред от най-нежните неща, които съм чела изобщо.

Езиковият усет, развързаният език, чувството за хумор и незадръстеното мислене в тези случаи са най-важното – професионализмът, както казах, е второстепенното нещо, онова, на което се учиш, докато чиракуваш. Но рядко от най-прилежните чираци стават най-добрите майстори, защото друго си трябва. Искрата. Закваската. Когато с автора сте на една вълна, нещата се получават от само себе си. Например, ако превеждам някоя игра на думи, в ума ми ей тъй, от само себе си изникват един куп варианти и се почва едно избиране… Возиш се в трамвая, а изведнъж ти щуква някакъв вариант и почваш да дращиш на коляно – или поне аз дращя на коляно, щото си падам малко технофоб и няма да се сетя да си го запиша в телефона.

Ана:

Как се става преводач в България – стига ли само познаването на чужд език и сравнително добра езикова култура, за да се превеждат магьосници на словото? Искало ли ви се е да преработите свой превод, който сте правили преди години, като внесете ново настроение или внушение, което не сте забелязали тогава? Много заглавия имат повече от един превод, което понякога озадачава читателите, в частност и мен самата. Например има много заглавия, които биват превеждани от фенове, и то често на достатъчно добро ниво, но издателите отново ползват други преводачи за официалните издания. Какво налага тези различни преводи – проблеми с правата или политика за ненасърчаване на фенския преводачески труд? Какво е мнението ви за фенските преводи въобще?

Комата:

Моят отговор на първия въпрос е категорично „не“ – знанието на чужд език и сравнително добрата езикова култура са само санитарният минимум за професията. Аз извадих късмета да уцеля времето и мястото – началото на 90-те, когато имаше глад за литература, и то за автори, които ми бяха сред любимите. Късмет извадих – когато издателство „Прозорец“ търсеше преводач за трилогията на Пратчет за номите, Роберт Леви ме препоръчал, за което съм му много благодарна, защото по онова време продавах книги на сергия и ако не се бяха развили така нещата, може би и досега щях да си продавам книги на сергия и да пускам фенски преводи из нета. И този превод повлече крак… За второто не мога да отговоря, защото не си препрочитам преводите, просто нямам никакво време за това. Ако тръгна да препрочитам свой превод, сигурно ще си намеря хиляда кусура и всичко ще искам да променя. За политиката на издателите по-добре питайте някой издател, аз, както казах, предпочитам да поддържам с издателските среди минимална, опосредствана и строго делова връзка, с минимум близки срещи от третия вид. Не ми се разбиват стени с глава, тя ми трябва за друго… Мнението ми за фенските преводи? Че те моите преводи, поне добрите от тях, са си чисто фенски. А това, че ми плащат за тях, си е чист късмет :) Така че фенските преводи ги подкрепям всячески, а отношението си към професионализма, мисля, вече го изясних.

Ана:

При по-дългите поредици често се сменя преводачът за всяка част, което води до, за мен поне, неприятно накъсване и разностилие, да не говорим за различните трактовки на ключови имена и термини, които най-малкото изнервят по-претенциозните читатели. Какво е обяснението за подобен тип действия от страна на издателите и лесно ли се продължава работата на колегите преводачи? Изискване ли е да се запознаят преводачите с предишните работи на колегите им по даден автор, или е по-скоро рядко срещано желание за перфекционизъм? Имат ли възможност преводачите да отказват даден проект или обратното – да предлагат да се включат в даден проект, особено големи имена като вас, или в България положението е да се взема каквото се предложи, без коментар.

Комата:

Това и мен ме вбесява, ама не преводачите ги решават тия неща. Никой не поставя като изискване да се запознаеш с работата на колегите преди теб, ако продължаваш някаква поредица – или поне досега не ми се е случвало да ми поставят такова изискване и не познавам колега, на когото да са го поставяли. Аз винаги го правя, но не бих го нарекла желание за перфекционизъм, а елементарна задължителна подготовка. Човек го дължи на читателя това. Винаги съм го имала за нещо подразбиращо се от само себе си. По последния въпрос – не мога да говоря от името на цялата гилдия, а само за себе си. Аз, общо взето, волю-неволю вземам каквото ми се предлага, защото, както вече казах, не ям въздух, нито го пия. Но подобни компромиси си имат предел, моят предел са безобидните глупотевини. Има неща, които и да ме убият, няма да приема – пронацистка литература примерно. Преди 5-6 години ми се обади някакъв ентусиаст, който възнамеряваше да издава някакви порно книжлета. Не, че в порното има нещо лошо, но му отказах, защото не ми се занимаваше с безсмислени мероприятия, пък и книжлетата си бяха адски дървено написани.

Ана:

Кое ви доставя по-голямо удовлетворение – работата по фантастичен автор или по класически такъв – като Милн или Карол? Какви книги четете не-професионално, а просто за лично удовлетворение? Могат ли преводачите да четат работите на техни колеги без критическото око, което си казва „Ей това можех да го направя по по-добър начин“ или „Това тук не се превежда въобще така“? Какво бихте посъветвали по-неопитните, но амбицирани преводачи, за да създават по-качествени преводи?

Комата:

Работата по свестен автор. Не деля авторите на фантастични и нефантастични, класически и некласически. Лошото на тая професия е, че в един момент и времето, и желанието за четене за удоволствие рязко намаляват. Иначе обичам да чета и съм доста всеядна по отношение на литературата, диапазонът на любимите ми автори е от Кoзма Прутков през Бранислав Нушич, та до Чък Паланюк, пропуснах купища имена. Задължително си препрочитам „Пипи Дългото Чорапче“ на всеки две-три години. За критическото око… аз не му викам критическо око, ами чиста проба професионална деформация! Адски досадно е – сядаш да четеш книга за удоволствие, а пък автоматично почваш да дялаш треските и да се чудиш това пък ти как бих го направил. Ужас, казвам ви! Постоянно се старая да се отърва от това, много методично се старая. За съвет… Никак не съм по съветите, аз съм от хората, които хич не обичат да учат другите как да живеят. „Отваряйте си речника, справочника, Гугъла, нужното да се подчертае, дори когато ви мързи“ става ли за съвет? :) Към това ще добавя, да се сещат, че освен английския език има и други езици, та да не допускат недоразумения като „моста Чарлз в Прага“ (впечатлил ме цитат от „Изкуството на света на Диска“, става дума за всеизвестния Карлов мост). Но пък колкото и да се стараете да не допускате гафове, гафовете са нещо неизбежно в професията, та не се отнасяйте излишно строго към себе си… Леле, колко съвети станаха :)

Ана:

Как според вас може да се възпитат активни читатели в България и как може четенето на добри книги да стане достатъчно „фешън“, за да облъчи масово подрастващите със сила, приблизително равна на тази, която Майър постигна с нейните вампири? Смятате ли, че имаме качествени български автори (изключваме всички сценаристи на шоута и филми, както и скандални звезди с никакъв морал и езикова култура), които биха могли да направят четенето наистина естествена и ежедневна обичана дейност за повече хора?

Комата:

Ммм, труден въпрос. Нищо не разбирам от мода и от рекламна стратегия. Ами сигурно четенето на добри книги ще стане масово явление, ако напълно го забранят, обявят го извън закона официално. Забраненият плод е най-сладък и всички ще се юрнат да четат скришом. Друго, ей Богу, не ми хрумва. Добри български автори имаме – аз много харесвам Николай Теллалов, Григор Гачев. Но не зная как да станат масово популярни. Четенето на качествена литература, така или иначе, си е занимание самотно.

Това интервю със Светлана Комогорова – Комата се публикува за пръв в „Сборище на трубадури“. Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много ревюта на книги и интересни подробности за нея!

Коментари

коментара

5 КОМЕНТАРИ

  1. Ето това е Комата, непосредствена, усмихната и щура, юхууууу!
    Страхотно интервю!

  2. Сега ме уби! Не знаех, че ти си ти. Т.е. че с Ана Хелс съм се запознал и на живо и даже сме празнували заедно една нова година на едно място, което сега много нашумя в криминалните новини, че бил открит оръжеен арсенал. Не съм вече там, де. Поздрави, Кома, чета ти ревютата, без да съм си имал на представа, че ги пишеш ти.

  3. Объркал съм се, извинявайте. Много вълнение преди да прочета и си помислих, че Ана Хелс е Комата, то интервюто взето от Ана Хелс. :-)

  4. Е , нищо, за мен е чест да ме сбърка някой с Комата :)

  5. Уникална!Каквато си беше още като дете във
    Велинград в 7 А клас.Жалко ,че загубихме възможностите за срещи

Comments are closed.