Сънят, от Владислав Дацов (фантастичен разказ)

0

Сънят, от Владислав Дацов (фантастичен разказ)

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Сънят

фантастичен разказ

от Владислав Дацов

Влакът… Гарата… Размити светлини в нощта… Фасадата на… Ярка слънчева светлина… Падаща върху високи пожълтели треви… Растящи в блатото… Насред него голяма едноетажна къща – дървена със сламен покрив… Аз седя на масата в трапезарията й, заобиколен от много други хора, крещящи, смеещи се, суетящи се около вечерята. Мирисът на печено месо, надделява над зловонието на застоялата вода. До мен е седнала Юлия, говори ми нещо, усмихва се. Става, слага прибори за всички и донася огромна купа. Знам, че това около мен е семейството й… Къде ли е Мина…

Събуждам се. Поредната нощ, в която се повтаря този сън. Той става все по-отчетлив. Все повече детайли изплуват на повърхността на съзнанието ми. Тази настойчивост, това задълбочаване в подробностите ме смущават. Споделих на Мина, но тя не го намери за странно. Говорих с най-добрата ми приятелка и получих тълкуване в стил Фройд. Все пак това е просто сън и каквито и да са причините, които са в основата му, то той ще си остане такъв. Но ме притеснява… Усещам, че нещо не е правилно, че е дори много нередно. Аз винаги съм можел да контролирам сънищата си. Често те са безумни: анимационни, в които аз съм някакъв измислен герой, въплъщаващ в себе си стотици други от малкия екран; приказки, в които не винаги съм принцът, а много често разбойникът и не спасявам принцесата, а я отвличам и тя се влюбва в мен; екшъни, в които стрелям и стрелят по мен, ранявам и бивам раняван, убивам и се събуждам преди да бъда убит… Но каквото и да сънувам, знам, че е сън, че мога да се събудя, и го правя, когато реша. Това е аксиома – границата между сън и действителност е пределно ясно очертана и само от мен зависи от коя страна да бъда…

Така поне беше, докато се запознах с Юлия на едно състезание по международно право в Хага. Симпатично момиче от Румъния. Учи право, участва в клуб „Дебати”. Но повече от запознаването ни – нищо. Тя си живее в Румъния, аз – в България, виждали сме се само веднъж.

След състезанието се върнах в София. Тогава започнах да сънувам всяка нощ едно и също, но от ден на ден се добавят нови елементи, а старите се проясняват. Започнах само от блатото, къщата, Юлия и семейството й. Добавиха се картините отпреди блатото. Последваха миризмите. От две вечери вече чувам и реч на непривичния за слуха ми румънски език, което вече по никакъв начин не мога да си обясня, защото с него досег не бях имал от много време.

Поредният не особено вълнуващ ден. Лекциите в университета бяха всъщност доста прилични и дори не ме обхвана непреодолимото желание да си подложа хубавия дебел учебник по „Теория на международните отношения” (с меки корици впрочем) и да проспя следобеда. Просто лекциите от девет сутринта до осем вечерта са способни да изцедят всекиго, били те и най-интересните и полезни на света. След това се качих на тролея и потеглих към вкъщи. Умората почти надделя над волята ми в трамвая половин час по-късно, но сблъсъкът на челото ми с мазното стъкло бързо ме свести.

Прибирам се. Вечерята ме чака в кухнята. Довършвам я за десетина минути. Обаждам се на Мина, чета, и след поредица незаслужаващи изброяване действия си лягам.

Влакът забавя ход и спира… Гарата… Размити светлини в мрака на нощта, виждащи се през прозореца на таксито… Фасадата на хотел от началото на миналия век… Ранно тръгване с наета кола по прашните пътища в посока на запад от Букурещ… Ярка слънчева светлина… Падаща върху високи пожълтели треви… Растящи в блатото… Това е първото, което виждам, след като отварям очи. Явно в колата съм задрямал. Насред него голяма едноетажна къща – дървена, със сламен покрив… Аз седя на масата в трапезарията й, заобиколен от двама мъже и две жени, крещящи, смеещи се, суетящи се около вечерята. Мирисът на печено месо, надделява над зловонието на застоялата вода. До мен е седнала Юлия, говори ми нещо, усмихва се. Става, слага прибори за всички и донася огромна керамична, изпускаща ароматна пара, купа. Знам, че това около мен е семейството й – всички те говорят на румънски помежду си. Само аз и тя – на английски… Мина… но тази последна мисъл е изненадващо слаба…

Събуждам се. Толкова беше истинско. През този ден нищо не е същото. Случващото се минава някак си покрай мен. И срещата ми с Мина, и лекциите, и пазаруването, и тренировките по плуване. Аз върша всичко това, но се виждам едва ли не отстрани, сякаш на автопилот. Много неприятно усещане – като да бъдеш просто зрител на собствения си живот, но не и главно действащо лице. Отдавам го на умората. И връщайки се вкъщи, нямам желание за друго, освен да си легна. Сънят буквално ме зове като непреодолима сила, вътрешна необходимост, на която не мога да се противопоставя. Леглото ми не е оправено. Изваждам си възглавницата. Заспивам…

Влакът забавя ход. Чувам режещия звук на спирачките. Гарата е потънала в мъгла. Юлия ме чака до вратата на някаква кола. Размити светлини в мрака на нощта, виждащи се през прозореца на таксито. Паркираме пред фасадата на хотел от началото на миналия век… Ранно тръгване с наета кола по прашните пътища в посока на запад от Букурещ. Липсата на закуска, късното лягане и насъбралата се умора си казват думата… Ярка слънчева светлина играе по високите блатни треви… Това е първото, което виждам, след като отварям очи. Явно в колата съм задрямал. Насред него голяма едноетажна къща – дървена, със сламен покрив. Юлия ми подава големи гумени ботуши. Стигаме до прага. Правя някаква забележка, която я разсмива. Влизаме. Събралите се около масата стават, за да ни посрещнат. Залива ме поток от непознати думи… Аз седя на масата в трапезарията й, заобиколен от двама мъже и две жени, крещящи, смеещи се, суетящи се около вечерята. Мирисът на печено месо, надделява над зловонието на застоялата вода. До мен е седнала Юлия, говори ми нещо, усмихва се. Става, слага прибори за всички и донася огромна керамична, изпускаща ароматна пара, купа. Вечерята приключва. Тя ме води в съседната стая. Уморен съм…

Събуждам се. Юлия ми се усмихва от съседната възглавница.

* Разкази за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Владислав Дацов живеe в София. Учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с първа специалност „Международни отношения“ (ІІІ курс) и втора специалност „Право“ (ІІ курс). Обича да участва в международни състезания и прояви, особено в такива, свързани с дейността на ООН, защото от една страна му дават възможност да общува с хора, живеещи във всички части по цялата планeта, да се запознава с техните гледни точки, да им разкрива своята, и от друга страна, защото смята, че само сътрудничеството между всички народи по света може да помогне за решаването на глобалните проблеми на съвремието ни. Пише и поезия. Разкази сравнително рядко, като горният е първият му опит в рамките на фантастичното. Обещава и в бъдеще да продължи с истории, които да се движат по ръба на действителността и да се изкушават да го прекрачват редовно и в двете посоки – на възможното и на нереалното.

Коментари

коментара