Джон-Картъровият Марс на Едгар Райс Бъроуз (колонката на Ана Хелс)

3


Джон Картър е космическият Тарзан или Конан, ако щете, по-леката версия на добрите неща на Луис като „Отвъд безмълвната планета“ минус религиозните поучения и морализаторски трактати. Което няма как да не е добре.

Бъроуз е велик класик, сериозно. Стига ви да знаете, че е вдъхновил такива сай-фай машини за пари като „Аватар“ и „Междузвездни войни“ на някакво ниво.

Писателите от началото на миналия век, сред които и прекрасният ми обожаем Хърбърт Уелс, са обсебени от възможността за живот на чужди планети. Естествено, като не разполагаш с информацията, че повечето са някакви купчини газ или безвъздушни скали, идеята за инопланетянски съседи, които те гледат през телескопи как се почесваш в неделна сутрин на дивана, е повече от близка, даже нормална, и все пак вълнуваща. Марс, като най-близката възможност, продължава и до днес макар и по по-достоверни начини да вълнува умовете най-вече на киноиндустрията. Ако вярваме на някои популярни научни теории, при окончателното обявяване на крайната пренаселеност на света и финала на наличните ресурси, което ще стане след много по-малко поколения, отколкото ни се иска, Марс ще е най-реалният вариант за спасителна колония след Луната. Но никой вече не дава пари на НАСА, така че дето се вика, гробовете ни са подпечатани. А програмите за насърчаване на раждаемостта и рекламните стратегии за увеличаване потребяването на ресурсни продукти плод на манифактурата, създадена да обслужва все по-нарастващото общество, само добавят потвърждаващите подписи върху заповедта на Вселената да освободим планетката ни в обозрими срокове.

Бъроуз в неговото време все още не се замисля над проблема с пренаселването. Все пак по време на написването на поредицата за Картър минават две мащабни войнички, които се погрижват за рационалния баланс на живущите хуманоиди. Така че всичко, което им остава на хората, е да мечтаят за други светове, в които ценности като приятелство, любов и героизъм са точно толкова джентълменски, колкото би трябвало по дефолт, зададен от първоначалния ред на еволюционното вдигане на емоционално-интелигентен левъл. Светът на Барзуум и Картър е идеализиран и оприказен, специално създаден за млади напращели читатели от срамотните години на съзряването в консервативно общество – мъжете са яки, жените – красиви, чудовищата силни, но не и непобедими, и разбира се – всички са голи, но носят някак си мечове и разни скрити неща по себе си наред с лъскави дрънкулки. Момчешка полюция или изключително разумно таргетирано писане?

Джон Картър е як мускулест южняк – джентълмен, който се вее по организъм из къмто десетина лесни за четене и носене книжлета. Не е дългокосото метросексуално пишлеме от филма, който така и не успях да гледам поради нежеланието ми да го финансирам в точно тази му тридейска форма, а и „ласкавото“ отношение на Скротума към него изигра решаващата роля. Книгите са определено за предпочитане, поне се усеща цялата наивност и чистота на идеята, които се съмнявам, че са останали във филмовата му версия. Но поне едно е общото нещо – Джон е хипер як и мега бързо обучаващ се герой, който буквално се ретранслира на марсиански вълни за няколко страници време и до края на първата част вече предвожда половин Марс, а до края на втората – и останалата. И естествено, е женен за най-яката мацка на света, която е класическа горда, необяснимо емоционална, биполярна кифла. Точно като всички момичета на средно 13 години от времената на Бъроуз. Езикът е високопарен и приказно премлив, справедливостта възтържествува дори и при ужасяващите клифхенгъри, но винаги оставя по някой лош за следващия път. И никога не липсва по някоя и друга девица, която да бъде мистериозно отвлечена и да стане флагман на поредната спасителна акция. А цялото скачане от филма не е художествена измислица – наистина най-силният пауър на Картър е да прескача четириетажни сгради с едно кихване поради някаква странна научна обосновка на марсианската атмосфера, която не се наемам да твърдя дали е правилна, или не, освен може би някой ден пред бъдещите ми деца, ако имат неблагоразумието да ми задават обучително-досадни въпроси, докато се опитвам да балансирам миризлив кош за пране, гореща млековарка и полуразкъсана торба с боклука в така наречения майчин троен аксел.

Въпреки цялото това очевадно клиширано до дъно пътешествие из регионалните дебри на про-марсианските писателски съзнания с емоционално ниво на начален пубертет усещането да се чете Бъроуз е толкова невинно-прекрасно, че е на една стъпка от въздействито на „Малкия Никола“, което за мен винаги е плюс. Напоследък, признавам си, търся емоционално чисти книги, приказно-рицарски, класически морални, логически разделени и лесно обясними. Носят светлина. А когато пред очите ти всичко е по-тъмно и от кучо дупенце, всяка искрица се брои.

Бъроуз е велик класик, сериозно. Стига ви да знаете, че е вдъхновил такива сай-фай машини за пари като „Аватар“ и „Междузвездни войни“ на някакво ниво. Наречето го литературна археология, ако щете, но винаги е забавно да откриеш как нещо, считано за супер модерно, яко и новаторско, си има своите идейни баба и дядо отпреди десетина и повече поколения.

И за финал една интересна особеност, която открих за себе си – има книги, които бих предпочела да прочета само преведени. Въпреки че първите две части на поредицата за Джон Картър – „Принцесата на Марс“ и „Боговете на Марс“ – са наистина добри и зарибяващи, третата част – Войните на Марс – ме отегчи в оригиналната си форма, макар и написана на напълно четим и нормален английски. Горе-долу същото усещане получих и при „Драконовата одисея“ на Гордън Диксън. Едва ли съм толкова оригинална като усещане, така че, драги родни издатели – има хляб за вас дори и при издаването на частично появили се поредици. Добрият превод и четенето на роден език са допълнителни бонуси, които могат да разведрят и най-клишираната боза. Даже малко странно ми стана, че покрай излизането на филма ни един роден издател не пое щафетата от презокенаските си колеги, които преиздадоха първата трилогия от цикъла на Бъроуз в шарени героични опаковки, напълно приемливо ремастърнати и излъскани за масова употреба. А Бъроуз е напълно достъпен през проекта Гутенберг, доколкото знам поне. Но корицата продава. При Бъроуз на всичкото отгоре има и качество, което да си купите зад опаковката. Или поне да прочетете, ако прескочите финансовата част.

Снимки на кориците: sfbg.us, fantasticfiction.co.uk.

* * *

1. Принцесата на Марс (1917)
2. Боговете на Марс (1918)
3. The Warlord of Mars (1919)
4. Thuvia, Maid of Mars (1920)
5. The Chessmen of Mars (1922)
6. The Master Mind of Mars (1927)
7. A Fighting Man of Mars (1930)
8. Swords of Mars (1934)
9. Synthetic Men of Mars (1938)
10. Llana of Gathol (1948)
11. John Carter of Mars (1941)

* * *

Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, “Фентъзийното място на Ана Хелс”, където ще намерите още много смели ревюта на книги и интересни подробности за нея!

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Анче, Джон Картър скача тъй високо заради гравитацията, не заради атмосферата. Друго си е да тежиш 30 кг, а да имаш мускули, които са пригодени да тласкат 80 кг. Да не говорим, че като скочиш, планетата се сеща много по-бавно, че трябва и да паднеш. :)

  2. По физика бях откровен зубрач, не ги разбирам нещата от реалния живот , и туй-то .

  3. Ако филмът се гледа с такова предразположение на духа, става доста и ми хареса, макар че не е из висините на изискванията ми за траш-фантастика.

Comments are closed.