Писмо за днес, от Стефан Икога (разказ)

1

Писмо за днес, от Стефан Икога (разказ)

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Писмо за днес

разказ

от Стефан Икога

Ще сменя абсолютно всичко, но ще оставя вратата.

Не съм мислил за смъртта от няколко часа. Не съм си мил ръцете от петнадесет минути. Не съм връщал времето от две години. Не съм го местил напред от пет. Ръчният ми часовник изостава от часовниковата кула, която виждам от прозореца ми, с колкото си иска. Закъснявам за среща, на която мисля да не отида. Приготвил съм се. Мириша хубаво. По врата ми изсъхват три впръсквания от парфюма, който си купих за рождения ми ден, миналата година, когато станах на двадесет и четири за шести път. Харесвам тази възраст. Едновременно съм възмъжал, но безразсъдството ми все още може да се отдаде на това, че кръвта ми ври, защото съм млад. Сещам се за смъртта. Преди време преместих времето прекалено напред и отворих очи на смъртния си одър. Една красива жена посягаше да затвори клепачите ми. Побързах да затворя очи. Отворих ги, когато бях на седем години, когато ми се играеше на криеница и бях заобиколен с кикотещи се деца, пълни с живот. Онче-бонче. Падна ми се да търся, не да се крия. Обърнах се към стената и сложих ръце пред очите си. Не ми се търсеше, притиснах клепачи и се върнах напред. В първата ми квартира. Тогава пушех цигари. Смачканата кутия на масата и запалката ме поканиха да ги използвам. Запалих една. Пясъчният часовник в стаята ми тече наобратно. Влезе ми дим в окото, не бях пушил отдавна. Мигнах. Пак съм тук, приготвен за среща, приятно ухаещ и неприятно схванат. Бях заспал пиян и гол на канапето пред прозореца. Имам си канапе там, защото обичам да гледам през него, за да си сверявам часовника с часовниковата кула. Звънецът ми звънна четири пъти. Това е странно. Звънецът ми обикновено звънеше по нула пъти. Няма кой да ме търси тук. Мигнах, за да се преместя с минути напред, за да видя кой е и какво иска. Отворих очи. Лежах на пода в коридора, в локва кръв и опитвах да се докопам до телефона си. Той беше чак ееей там. Едно момиче с маска на зайче изтри ножа си в пердето на прозореца. Добре, че праховете за пране вече изпират всичко; след малко мисля аз да изтрия моя нож в това перде. Просто много ми хареса как изглежда отстрани. М, жалко, че нямам нож в квартирата. Мигнах. Пет минути назад. Звънецът звънна три пъти. Мамка му. Сега отново не знам кой седи пред вратата. Миналия път бяха четири. Замислих се, че би било добре да имам шпионка. Щрак. Блендата ми се затвори. Когато се отвори, стоях с фотоапарат, насочен към входната врата.

– Мисля да я оставя. Ще сменя абсолютно всичко, но ще оставя вратата.

Стара е. Шибаните крадци никога няма да поискат да ме оберат. В момента, в който го казах. Спомените от бъдещето ми се опресниха. Глупаво решение. Обраха ме три пъти за две години, заради „неподозрителната“ врата. Не, по-добре да си взема някоя със супер много защити и шпионка, това е оптималният вариант. До мен стоеше сестра ми и въобще не ме слушаше. Аз си мислех на кой ли ще отворя вратата след няколко години, но всичко щеше да е наред. След осем минути и дванадесет секунди бях две седмици напред и купих врата от един отвратително потискащ железарски магазин в центъра на София. Беше претъпкан със сенки. А аз сенки не можех да понасям, приличаха ми на всичко на света едновременно. В магазина беше и адски прашно, а продавачите бяха двама брадати, отчаяни работяги, които най-вероятно рядко излизаха от това място. Светлина през прозорците почти не влизаше. Вестници и изолирбанд й пречеха да го стори. От прахта в стаята ми се докиха… апчиху! Отражението ми ме гледаше изненадано от огледалото; нямаше представа как е попаднало там. Така ли съм изглеждал днес? Бях по сако, боксерки в стая, пълна с разхвърляни бутилки. Огледални маси с остатъци от бял прах и сестра ми, гола на леглото. Светлината този път нямаше пречка и се разбиваше в тесните ми ириси с цялата си лятна сила. Мисля, че бях в хотелска стая. Не исках дори да знам какво се е случвало. С личната карта, която носех в себе си, с дата на раждане 20.04.1923 година, събрах остатъците от масата в тънка линия. Едно дълбоко вдишване със запушена лява ноздра. Едно затваряне на очите, породено от експлозия в главата ми и бях днес, ето тук, с порив да запиша какво ми се случва, какво не ми се е случвало и какво ще ми се случи. В крайна сметка май въпреки контрола над времето, който упражнявам поради това, че то не съществува, аз пак живея в неведение какво по дяволите се случва. Но ето ме тук, вече петнадесет минути пиша това. Днес съм млад, щастлив и почеркът ми е без значение, защото пиша на компютър. Не съм влюбен, но това е променлива. В апартамента на мой приятел отпреди сто години съм, и най-вероятно всичко ще е наред. Песъчинките, някъде там, се спускат към горната част на часовника.

* Разкази за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Стефан Икога е роден в София на 20 април 1990 г. Завършил е 21 СОУ „Христо Ботев“ през 2008 г. и от тогава до днес учи Културна антропология в НБУ. Участвал е в литературни четения като „Безпризорните в неделя“, Арт-хостел, „Седмици на четенето: София“, както и на последното пролетно издание на „София: Поетики“.

Коментари

коментара

1 коментар

Comments are closed.