Лаещ звяр, от Илона Андрюз (фантастичен разказ)

1

Лаещ звяр, от Илона Андрюз (фантастичен разказ)

(Водещ на рубриката „Преводен разказ“: Зорница Цветкова – Ашли)

Лаещ звяр

фантастичен разказ

от Илона Андрюз

 

В зеленото сияние на немурианската нощ петното от храна върху графиката на геопроучването светеше в електриково-оранжево. Шон Козлов потърка с ръка лицето си с отчаяната надежда част от умората му да се полепи по нея и заопипва по бюрото за писалка.

Писалката бе влажна и студена. Подозрително подобна на нос.

Той вдигна поглед точно навреме, за да избегне дългия розов език, насочен да го близне между очите. Трогометът се намърда върху графиката, подуши петното от храна и се пльосна върху него – ръждива космата топка с диаметър около шейсет сантиметра, с четири ръко-крака, къртича муцунка и черни очички.

Шон се прозя. Богове, беше изтощен. Посегна да почеше пухкавото коремче на трогомета. Оставаха още две скици. Половин час работа, после щеше да въведе последните данни в „Снежанка“, а после най-сетне щеше да поспи.

Ръката му замръзна. Галеше трогомет. На двайсет метра от „Снежанка“. Свети Олимпе.

Как изобщо се бе вмъкнало покрай жалузите и двойните врати? Зарежи това, как щеше да го изкара навън?

Трогометът издаде разочаровано „Муук!“. Изправи се с поклащане и седна на задните си крака, държейки предните си лапи отпуснати на гърдите.

Бисквитка. Стига да му дадеше бисквитка, то можеше и да не тръгне по коридора, да не проникне през вратата на хранилището и да не излапа единствения компютър на планетата. Шон зарови в джобовете на панталоните си, откривайки само един полунатрошен овесен диск.

– Бисквитка!

– Муук!

Шон рязко разтвори жалузите на прозореца и хвърли лакомството в синкавата трева навън. Една космата черна светкавица се стрелна покрай него, грабвайки бисквитката още във въздуха. Шон затвори с трясък плексигласовите жалузи, заключи ги и се затича по коридора, за да провери „Снежанка“.

Дебела пластмасова врата препречваше входа на хранилището. Сграбчвайки ръчката, той я дръпна настрани и вратата се плъзна в стената. Трогометите бяха станали много умели в отварянето на обикновените врати, но тежката плъзгаща се врата ги объркваше. Малкото пространство между двете врати бе осветено в лимоненожълта светлина от грозд форос-сфери. Шон пристъпи напред, затвори с плъзгане първата врата зад себе си и заоглежда нишата.

Нищо. Никакви шейсетсантиметрови космати топки, криещи се в ъглите. Никакво „муук!“.

Успокоен, той приплъзна втората врата, скочи напред и я затръшна с раздираща мускулите сила, за всеки случай. Пред него се простираше правоъгълна стая, празна, с изключение на прозрачния плексигласов куб. Два метра висок и пет сантиметра дебел, кубът обграждаше „Снежанка“, работна станция от четвърти разряд, целият компютърен арсенал на експедицията. Ако не се броеше „Джуджето“ – малка, преносима единица, която не беше нищо повече от прехвалено бекъп-устройство.

Терминалът на „Снежанка“ сияеше едва-едва. Сензорите за движение си оставаха мълчаливи. Работната станция и ФОД-ът – „финалният оценителен доклад“ – в нея продължаваха да са в безопасност. На двайсетината учени, чиито двугодишни усилия и кариери зависеха от този доклад, нямаше да се наложи да го линчуват.

– Бисквитка?

Никакъв отговор. Само тишина.

Най-накрая го осъзна и го заля облекчение. Шон се свлече по стената, облягайки глава на пластмасата. Разполагаха с достатъчно сензори да спрат рояк нинджи, а той крещеше „Бисквитка!“ като идиот. Всемогъщи Зевсе, беше се параноясал. Не съм виновен, убеждаваше се сам. Никой не може да ме държи отговорен. Животът на планета, на която джобен компютър служеше за изкусително предястие, би докарал всекиго до параноя. Преди да дойдат на Немурия, целият персонал трябваше да се прости с подобренията и имплантите. Бяха се лишили от личните си комуникатори, персоналните си компютри, дори от ръчните си часовници. Би дал дясната си ръка за евтин комуникатор. Каквото и да било, което да го спаси от печатането на ръка. И писането. Богове, какво досадно задължение. Само схващанията на ръката можеха да…

Присви за последно очи към „Снежанка“, преди да ги затвори. Все още бе непокътната.

Не, че трогометите можеха да се контролират. Не бяха злонамерени, наистина, и бяха доста хитри, за не-разумна раса. За нещастие, за организъм, чийто главен стомах бе населен от далечен братовчед на Геобактерските металорушители, повечето метали им изглеждаха доста вкусни. Особено желязото. Манганът. Златото. Платината. Геобактерският металоунищожаващ микроб си набавяше енергия от разграждането на почти всичко метално и поради това за косматковците вътрешността на всеки компютър представляваше райско угощение. Щом беше метал, ставаше за ядене. Как, по дяволите, бяха еволюирали изобщо? Немурия бе богата на метални залежи, но не чак толкова богата. За късмет вторичните стомаси на трогометите се задоволяваха и с въглехидрати, иначе косматите топки щяха да са измрели от глад още преди векове.

Шон се прозя. Кога за последно бе спал? Дали беше преди двайсет часа? Трийсет? Имаше ли значение? Заля го приковаващо изтощение. Искаше само да се свие върху пластмасовия под и да загуби съзнание под блажената светлина на електрическата лампа.

– Шон?

Човешкото тяло е забележителен организъм. Може да превключи от смъртна умора до пълна тревога само докато мигнеш ужасено.

Шефът по сигурността вдигна тъмните си вежди:

– Не знаех, че можеш да скачаш толкова високо.

Шон промърмори и хвърли на Сантос замъглен вариант на изпепеляващ поглед. Който отскочи от Сантос като трогомет от плексиглас.

– Помниш ли как ти казах, че трябва да пускаме всяка трансмисия през Великата стена, защото живеем на по-малко от соларен час от третия най-голям производител на ИИ синтети и защото техните хакери намират за много забавно да ни въртят на пръста си при всеки удобен случай?

Шон кимна:

– Помня. Всяка трансмисия трябва да минава през Великата стена. Излиза оглозгана до костите.

Сантос изглеждаше мрачен. Това само по себе си не значеше нищо. Тъмнокос, с очи така тъмни, че изглеждаха почти черни, изражението на шефа по сигурността обикновено се редуваше между мрачно, флегматично и стоическо.

– Логвал си се снощи. Около един. Имаше трансмисия от сателита.

– Да – каза Шон. – И я пуснах през Великата стена. Както правя винаги. Провери протокола, Сантос.

– Вече не разполагаме с този протокол.

Шон отвори уста, но внезапно думите отказаха да излязат.

– Не бързай.

– Вирус стоножка – най-сетне успя да изрече Шон.

– По-лошо. Хилядоножка, в комплект с размножител и ИИ подчасти. Проникнал е посредством тази последна трансмисия и е останал латентен за няколко часа. Достатъчно дълго, за да излезеш от акаунта си.

О, Богове. Вирус хилядоножка, разложен на сегменти, оставащи маскирани в системата, всеки един – размножаващ се на десетки нови миниатюрни хилядоножки…

– ФОД-ът?

– Изпържен.

На Шон му идеше да закрещи. Съвместната комисия щеше да е тук след четири дни, а той не разполагаше с доклад, който да им представи. Нищо освен еднометрова купчина хартиени бележки от шефовете по секции. Беше хвърлил цял месец напрегнат, съсипващ труд, за да обособи хвърчащите бележки на хора, които никога дотогава не бяха използвали хартия, в смислен научен документ.

– Ами бекъпът?

Сантос въздъхна:

– Както казах, хилядоножката е останала латентна…

– И когато Джулия е донесла „Джуджето“, за да архивира ФОД-а, хилядоножката се е пренесла и на него?

Сантос кимна.

– И на двете бекъп-устройства?

Сантос отново кимна.

– Ами бекъп-дисковете?

Стоическото изражение на Сантос се сдоби с притеснителна нотка на емоция:

– Започваш да ме притесняваш.

Вярно, косматковците бяха откраднали харддисковете преди две седмици. Тогава не се бе притеснявал чак толкова. Все пак все още разполагаха със „Снежанка“ и „Джуджето“.

– Значи сме прецакани.

Сантос кимна:

– Именно.

На Шон му хрумна, че е вече мъртъв, а Сантос, със сериозното си, непробиваемо изражение, е личният му Танатос, дошъл да го отведе в Хадес, за да бъде съден за земните си прегрешения. Той се облегна назад. Може и да не беше мъртъв. Може просто да спеше. Скоро щеше да се събуди и всичко щеше да е наред.

– Шон?

– Не сънувам, нали?

– Не.

Не съществуваше възможен начин да претвори доклада за четири дни, не и с количеството изследователски материали, с което разполагаше. Двете стандартни години на събиране на информация, анализ, усилия, скъсани нерви… Шефовете на секции все още имаха хартиените си бележки, но доказателствата за труда им щяха да са без значение, ако не ги представеха пред комисията. Щеше да се отрази катастрофално на кариерите им.

Винаги можеше да се избере лесният изход от ситуацията. Можеше да си разбие главата в стената и да си спести болката. Можеше…

Мозъкът му прищрака.

– „Бавачкоботът“ – каза той. – „Бавачкоботът“ е третичният бекъп. Архивираме всички файлове на него през седмица. Трябва да съдържа всичко отпреди добавката на геоложките анализи на Тимур. Мога да оправя всичко за четири дни.

Сантос въздъхна:

– Това са лошите новини…

* * *

Шон скръсти ръце на гърдите си и се загледа как биозапаметяващата единица, позната като „Бавачкобота“, се опитваше да язди крава джудже. Кравата джудже наподобяваше миниатюрен земен бизон с оранжева козина. Когато бе в четирикрак режим, „Бавачкоботът“ приличаше на голямо, но слабо куче с гладка, индиговосиня кожа и самотна леща по средата на цилиндричната си глава. В двукрак режим наподобяваше извънземно от ранните землянски митове за НЛО.

Нито един от режимите не бе подходящ за езда. Особено за езда на ужасени крави джуджета, държейки дръжка от метла в единия крайник.

– За какво е дръжката от метла? – попита Шон.

– Върн не е сигурен – каза Сантос.

Кравата се затича към малка пейка, където Емили, най-голямото от децата, седеше, четейки книгата си. За един ужасяващ момент Шон бе разкъсван между паническата скованост и скока, за да я спаси. Кравата се отклони вляво, избягвайки пейката на косъм. Той въздъхна:

– Кажи ми пак как точно се случи това?

– Най-правдоподобното предположение на Върн е, че протоколът на хилядоножката е определил „Бавачкобота“ като ИИ по време на архивирането и му се е лепнал. Само дето, разбира се, „Бавачкоботът“ не е обикновен ИИ, затова, вместо да го блокира, го е накарал да прави… Каквото там прави сега.

– Но снощи нямаше планирано архивиране на „Бавачкобота“.

Сантос се прокашля:

– Джулия е сметнала, че се отнасяш прекалено лековато с протокола за архивиране. Тя е архивирала на „Бавачкобота“ всяка нощ през последната седмица.

Шон се загледа отвъд двора на училището, отвъд спазматично потрепващото синьо чудовище на гърба на кравата, натам, където гората ино се пресягаше към небето, а гладките й, сребристи клони се увиваха и оплитаха. Гирлянди от плодовете „ино-ино“ висяха изкусително по клоните като огромни глухарчета. Въздухът ухаеше на червено вино.

– Защо все на мен? – разсеяно се зачуди той.

Той дори не беше искал „Бавачкобота“. Официално класифициран като „независима биологична разумна единица“, „Бавачкоботът“ не беше нито независим, нито разумен. Простото сметало би било по-добър заместител на компютъра вместо тази генетично-проектирана смесица от мускули и ганглии. Проектиран като алтернатива на обикновените носители на данни, „Бавачкоботът“ имаше огромен капацитет, но отнемаше цяла вечност да му качиш дори съвсем малко данни от „Джуджето“. Той беше гласувал да го дезактивират, но мнозинството бе решило вместо това да го изпратят да обучава децата. А сега цялото му бъдеще зависеше от „Бавачкобота“. Вселената се подиграваше с него.

Кравата-джудже се изви и зарита, изстрелвайки „Бавачкобота“ във въздуха. НБРЕ-то прелетя над оградата, премина над главите им, извъртайки се във въздуха като котка, и се приземи на четири крака. Сантос мигновено зае стрелкова поза, насочвайки тазера си към „Бавачкобота“.

– Ако го застреляш, ще те убия – спокойно каза Шон. – Докладът е още в него.

„Бавачкоботът“ бавно се изправи. Крайникът му все още стискаше дръжката на метлата. Кръглата леща на оптичния му сензор се присви. Говорителят се отвори и издаде мелодичен баритон:

– Рицари, угрижени и уморени, кажете вий дали не сте видели странен звяр тъдява да минава?

– Богове – каза Шон.

– Звярът! – обяви „Бавачкоботът“, размахвайки драматично дръжката от метла. – Тоз подвиг гоня да извърша, веч’ месеци дванайсет, ил’ ще го съкруша, или с кръвта си съкровена ще да се простя.

– Какво иска да каже? – попита Сантос.

– Нищо не значи. Бръщолевене – каза Шон.

– Малори – каза Емили.

– Какво?

Емили вдигна поглед от книгата си:

– Не е бръщолевене, а е от Малори. „Артуриана“. „Бавачката“ се мисли за сър Пелинор.

– Емили, сладурче, какво точно се опитва да направи то? – попита Шон.

Емили се усмихна:

– Опитва се да хване Лаещия звяр, разбира се.

Малка светлинка надежда изгря в дълбоката черна бездна, изпълваща главата на Шон.

– Разкажи ми повече.

* * *

– Има само два начина да разбиеш ИИ от трети разряд като „Бавачката“: хаотичен протокол или целеви протокол. – Шон крачеше към блока на главния програмист със Сантос по петите си. – Хаотичният протокол залива ИИ-то с лавина от случайни дребни задачи, което изкарва извън строя системата и побърква ИИ-то. Няма лек за това. Целевият протокол кара системата да зацикли върху определена зададена цел. Ако целта бъде постигната, вирусът се самоизчиства. Първият начин е скучен и не изисква кой знае какво въображение. За втория са нужни доста повече познания.

Той млъкна, но Сантос не каза нищо.

– Арабските хакери се гордеят с делата си. Обожават предизвикателствата. Не биха нашляпали някакъв хаотичен протокол за хилядоножката – това всеки хакер го може. Изпратили са целеви вирус, за да ни гледат как се гърчим, опитвайки се да се справим.

– Мислиш ли, че Емили е права? – каза Сантос.

– Да. И поведението на „Бавачката“ е прекалено рационално, за да е резултат от хаотичен протокол.

– Значи не всичко е загубено?

– Ако, ако успеем да прекъснем цикъла и Върн успее да подкара отново работната станция, би било възможно да спасим ФОД-а. Ние… Ъ-ъ-ъ.

Завиха зад ъгъла и видяха Върн. Ратибор Върн, главният програмист и специалист по протокола, бе облечен с церемониална пластмасова ризница. Беше си донесъл истинска метална такава от Ню Варвар, но още първата седмица трогометите я бяха открили и моментално я бяха излапали. Шон бе успял да убеди автоматичния синтезатор на орбиталната станция да изработи пластмасов заместител, но той изглеждаше леко идиотски на едрата фигура на Върн, отчасти защото бе неоновозелен.

Върн бе обърнат към камък, върху който бе поставен малък идол. Дълъг трийсетина сантиметра и издялан с впечатляваща детайлност от някакво тъмно дърво, идолът клечеше, стискайки в една ръка секира, а в другата – сноп пшеница.

Двойка любопитни трогомети седяха близо до Върн, дивейки се на идола. Дочули стъпките на Шон и Сантос, те се втурнаха напред като идентични туфи търкалящи се храсти и седнаха, вирнали дребни ръко-краци, чакащи да им дадат нещо. Сантос извади бисквита от джоба си.

– Бисквитка.

Трогометите измуукаха в унисон.

Сантос разчупи на две бисквитата и подаде на всеки косматко по парче. Деликатните ръчички грабнаха половинките на бисквитата. Малки къртичи нослета се подадоха из козината, за да подушат лакомството. Бисквитата изчезна в малките им усти и трогометите избягаха. Без съмнение биха предпочели парче медна тел.

Върн взе една пръчка, вдигна ръка и удари идола. Прас!

Шон се спря:

– Върн?

– Да?

– Какво правиш?

– Той беше лош бог – мрачно каза Върн. – Трябва да бъде наказан.

Прас! Прас!

– Прекарах две години тук! Две! Години!

Прас!

– На планета без система. Без комуникатор, без сензори.

Прас!

– През цялото време параноясал, че малкото, което имам, ще бъде изядено. И сега той ми отнема всичко това. – Прас! Прас! Прас!

Пръчката се счупи в ръката му. Идолът не изглеждаше да е пострадал. Върн изхвърли счупената пръчка на земята и затърси нова.

– Емили смята, че „Бавачкоботът“ е герой от землянски мит от 14-ти век – каза Шон.

– Ами? – Прас!

– Рицар – каза Шон. – Който издирва Лаещия звяр.

– Спри да се мъчиш, Шон. Това е хаотичен протокол. Начукаха ни го.

– Само от любов към спора да предположим, че е целеви протокол. Как бихме го разрешили?

– Дайте на „Бавачката“ каквото иска – каза Върн. – Дайте му Джафкащия звяр, оставете го да го преследва и хване.

– Няма ли друг начин?

– Не.

Сантос потърка брадичката си:

– Откъде да намерим Лаещ звяр?

Върн се спря:

– Вие сериозно го мислите.

– Да.

Той облегна пръчката на рамо и погледна към небето:

– Ако грешите, доживот ще ви мразя, задето ми давате надежда, а после я разбивате на парченца.

– Схванах – каза Шон.

– Направете си един – каза Върн.

– Да си направим? Как?

– В орбита имате генетични заготовки. Работната станция е повредена, но все още ще може да изпраща код. Въведете правилните параметри и…

– Това е строго забранено – каза Шон. – Да не говорим, че ще ни остави без резервна тъкан за заместване на крайници, в случай на нужда.

– От две години сме на тази планета – каза Върн. – Имахме около две дузини ухапвания и три навехнати глезена. Наистина ли смяташ, че в идната седмица на някой внезапно ще му отхапят крака?

– Върн, не можем просто да си направим същество! Не знам за теб, но аз все още не съм готов да прекарам остатъка от живота си в охранявано учреждение. – Шон се обърна към Сантос.

– Идеята е добра – каза шефът по сигурността.

– Вие двамата ме изумявате.

– Идеята е добра – повтори Сантос.

– От теб зависи – каза Върн. – Ти си онзи, който не е прекарал трансмисията през „Великата стена“. Ти си ръководител на екипа.

Шон отвори уста. От едната страна – петнайсет кариери. От другата – пропиленият му живот, ако бъдеше разкрит.

Ако.

– Добре, да кажем, че го направим – рече той с пресипнал глас. – Единственият човек, който може да въведе кода за подобно нещо в генетичния синтезатор, ще трябва да е…

– Дженифър – мрачно заключи Върн.

* * *

Дженифър скръсти ръце на гърдите си. Тя бе дребничка и с няколко килограма откъм добрата страна на „пълничка“, а Шон не можеше да игнорира начина, по който кръстосаните й ръце избутваха гърдите й нагоре и напред.

Шон отклони поглед от гърдите й и се загледа в земята. Това бе проблем от самото начало. Знаеше го. Не бе сигурен дали и тя го знае и се притесняваше, че е би могла. Можеше и да свърши добре, вероятно биха могли да станат двойка, но след напускането на Икман, Дженифър бе провъзгласена за втори отговорник по проекта, което я правеше единственият човек, с когото той можеше да спори без страх от навлизане в отношения ръководител-подчинен. А спореха често.

Шон пое дълбоко дъх:

– Извинявам се за казаното по-рано. Признавам, че не всички поддръжници на автономната системна структура са наивни, лековерни, заблудени богати хлапета, които търсят начин да облекчат личното си чувство за вина, продиктувано от охолния им живот. Освен това бих искал да посоча, че силната централизирана власт наистина има и слаби страни. И също така си взимам назад всичко лошо, което съм казал преди, което евентуално може да те е ядосало.

Дженифър бръсна назад кафявата си коса:

– Какво искаш?

Отне му десет минути да приключи с обясненията.

– Ти си луд – каза тя. – В никакъв случай.

– Дженифър…

– Има си причина да е незаконно, Шон! Не можеш да вкараш създаден от човека вид в някоя екосистема. Би могло да затрие цялата биосфера.

– Трябва ни само едно. Можеш да го направиш стерилно.

– Не.

– Дженифър, умолявам те…

– Ха!

Той отчаяно зарови в съзнанието си за начин, по който да я убеди, и не откри нищо.

– Виж – каза той тъжно. – Има петнайсет души, които дадоха две години от живота си, за да изучат и оценят тази планета. Кариерите им ще бъдат съсипани. Ще се отрази зле и върху двама ни – в цялата история на „Проучването“ никога не е имало случай, при който екип да не предаде „финалния оценителен доклад“. Освен капитан Чеф, но този случай не се брои, защото той и екипът му бяха изядени. Но дори това не е най-важното. Най-важното е, че без доклада за проучването не можем да докажем нуждата от опазване. Ще насрочат планетата за благоустрояване. Трогометите, дърветата тари, кравите джуджета, ино-тата, всичко ще бъде погубено.

Тя го гледаше. Той нежно я подхвана за лакътя и я обърна към прозореца.

Дългостеблената трева потреперваше в лекия бриз, осеяна с бледочервени цветя с бели тичинки, които блестяха под слънцето. В далечината, в мека туфа от папрат, стадо крави джуджета наблюдаваше как две малки теленца блъскат глави с престорена свирепост. Отвъд полето гората тари се издигаше като назъбен планински хребет – сребриста, висока и величествена. Над всичко това като нарисувани с перце облаци красяха кристалната дълбочина на изумруденото небе.

* * *

– Емили, искам да разбереш колко много зависи от това – каза Дженифър.

Шон се сети за отпусне юмруци. Седяха пред работната станция, свързани със системата на автоматично управляваната орбитална лаборатория. Сложният интерфейс на генетичния синтезатор изпълваше екрана. Върн се бе надвесил нейде в сенките зад тях, като някакъв страховит пазител на кибернетичното съкровище.

– Не бива никога, в никакъв случай, да казваш на някого за това – продължи Дженифър. – В противен случай всички ще загубим работата си, а Шон, Сантос, Върн и аз ще бъдем изпратени в контролирана среда. Осъзнавам, че това е доста голяма отговорност за четиринайсетгодишна. Съжалявам, че се налага да го поискам от теб.

– Разбирам – каза Емили. – Обещавам да не казвам нищо. Заклевам се.

Дженифър пое дълбоко въздух:

– Добре тогава. Да започваме. Имаме химера, така че казвай част по част.

– Глава на змия – започна Емили. – Тяло на леопард. Задница на лъв. Крака на кошута.

– Какво използваш като изходен материал? – попита Шон.

– Полбериански бягащ гущер – отговори Дженифър.

– Не звучи като гущер – каза той.

– Шон, млъкни. Продължавай, Емили. Какво още знаем?

– Било е голямо. Издавало е звук като от четирийсет лаещи хрътки. Живяло е, за да бъде преследвано, и е било умно, защото веднъж, когато Пелинор спрял да го гони, то само го е открило.

– Не ни трябва да е прекалено умно – каза Шон.

– Не мога да гарантирам за лаенето – каза Дженифър.

Шон се замисли дали да не сподели, че се съмнява, че тя може изобщо да гарантира нещо. Напук на увереността им от цялото нещо можеше да излезе локва слуз, но при така създалите се обстоятелства реши да не изказва мнението си.

* * *

Шон стоеше насред полето, потънал до колене в тревата. Някъде една птица таина чуруликаше песента си. Досега така и не бяха успели да уловят някоя.

Инкубацията на Лаещия звяр отне два дни. Оставаха им по-малко от двайсет и четири часа до пристигането на комисията.

Падаща звезда се роди с проблясък. Прогори път по небето като бляскав изумруд и се стрелна надолу към мъжа. Капсулата. Най-сетне.

Звездата нарасна до бял овалоид. За момент капсулата сякаш се канеше да се забие в земята, но тогава маневрените двигатели изстреляха пулсации от мощен бял огън, изправяйки капсулата, забавяйки падането и нежно приземявайки я по средата на полето.

Тънка като косъм цепнатина разцепи повърхността на капсулата. Шон се загледа с мрачно предчувствие в образуващата се врата. Зад гърба му Дженифър издаде тих звук.

Вратата се отвори нагоре, разкривайки тъмната вътрешност. Нещо в сумрака се размърда, нещо голямо и живо. Дълга глава, свързана с подвижна шия, се появи от тъмното – елегантна, източена, по форма почти повече като на кон, а не като на влечуго. Големи очи с ириси, оцветени в кобалтово, се насочиха към тях. Лаещият звяр примигна и стъпи на тревата.

– Богове – каза Шон.

Стройно и величествено, създанието се възправяше на четири мускулести крака, завършващи с широки копита. Сребриста козина, обсипана с бледозелени и карминени розетки, покриваше тялото му. Дълга, подобна на коприна, грива се спускаше по змиевидната му шия.

Не изглеждаше като химера. Изглеждаше като съвсем реално същество, различно от всичко, което някога бе виждал, и беше красиво.

Лаещият звяр отвори уста и с чист глас изрече:

– Богове.

Сърцето на Шон скочи в гърлото му.

Зад него Върн издиша:

– О, мамка му!

– О, мамка му – каза Лаещият звяр.

– Подражател е. – Дженифър се забърза към него. – Казах ви, че не мога да гарантирам за лаенето.

– Дженифър! – рязко излая Шон. – Не се приближавай до това нещо!

– О, моля ти се. – Тя посегна напред и главата се спусна към дланта й. – Тревопасно е. – Тя поглади Звяра по сребристия нос, а той лизна дланта й с дълъг, блед език. Издаде странен звук, сякаш бе погълнал кошер и сега вбесените пчели се бореха да избягат.

– Виждате ли – каза Дженифър. – Мърка.

Шон си напомни да диша.

– Е? – попита Дженифър. – Къде е „Бавачката“?

Шон се завъртя и размаха ръце към Емили, която седеше до оградата за добитък. Тя изчезна зад хранилката и се появи миг по късно, следвана от „Бавачкобота“, яхнал крава джудже, опасана с хамут и повод. Кравата изглеждаше примирена със съдбата си.

– Той да не носи мрежа? – зачуди се Шон.

– Идеята е на Емили – каза Дженифър. – Трябва да хване Звяра.

Странната групичка ги приближи. Шон се отдръпна:

– Сър Пелинор! Запознайте се с Лаещия звяр. Звяр – сър Пелинор.

Оптичния сензор на „Бавачката“ се присви. Лаещият звяр примигна.

Без да промълви и дума, „Бавачката“ впи крайници в ребрата на кравата. Стреснатото добиче се впусна напред, Лаещият звяр се придвижи като сребристо проблясване и – просто така – и двамата се изпариха, препускащи през равнината, стройната грация на Звяра – следвана от клатушкащата се „Бавачка“ на върха на оранжева топка козина.

Няколко секунди по-късно достигнаха гората и се скриха от погледите им.

– Ъм-м – каза Шон. – Правилно ли ми се струва, че се случи онова, което се случи?

Никой не отговори.

– И сега какво? – настоя той.

– Сега се надяваме, че „Бавачката“ ще го улови в мрежата си – каза Емили.

– Видяхте ли колко е бързо? – начумери се Върн. – Никога няма да хване това нещо.

Сантос поклати глава. Шон погледна към гората. Върн бе прав. „Бавачката“ никога нямаше да го хване…

– Аз бях… – каза Дженифър.

Той я погледна. Тя видимо преглътна.

– Аз стартирах трансмисията, на която беше закачена хилядоножката. Аз бях. Аз се логнах след Шон. Така че вината е моя.

Върн се врътна на пети и пое към гората, стъпвайки отчетливо с мрачна решителност.

– Къде тръгна? – извика Шон.

– Трябва ми нова пръчка – отговори главният програмист.

* * *

Седемте члена на Комисията седяха на масата, сякаш бяха пазителите на ключовете на Хадес, раздавайки правосъдие на грешниците на кръстопътя между Тартар и Островите на блажените. Шон дори не знаеше имената им, само областите, в които работеха. Поне Дженифър седеше до него.

Някак си фактът, че ще ги пратят заедно в Тартара на провалените кариери, не му носеше утеха.

Представителят на образованието и науката се загледа в купчината хвърчащи хартиени листове пред себе си. Някои от листовете бяха скъсани и мръсни. Няколко от тях, вероятно от Вал, имаха петна от храна по тях. Във въображението си Шон се видя как се смалява, докато не изчезна със слабо пукване.

– Прегледахме бележките – каза представителят на бизнеса и промишлеността. – Намираме ги за незадоволителни.

Шон се присви.

– Наясно ли сте, че през цялата история на „Проучването“ няма екип, който да не е успял да предаде „финалния оценителен доклад“? – каза представителят на околната среда и здравеопазването.

– Освен капитан Чеф – каза Дженифър. – Защото бе изяден.

– В наша защита – каза Шон – и двамата бихме предпочели да ни бяха изяли.

Представителят на образованието и науката му хвърли безизразен поглед.

– Това, което се опитвам да кажа, е, че имаше извънредни обстоятелства.

– Определено – представителят на обществото и културата кимна. – Но това не променя факта, че сме тук, а няма ФОД.

Шон отвори уста…

Вратата внезапно се разтвори и Сантос притича навътре, запотен и задъхан, и за момент Шон си помисли, че стоическият им шеф по сигурността получава сърдечен удар.

– „Бавачката“ се върна – прошепна Сантос.

Преди да мигнат, Шон вече бе станал от стола си и излизаше през вратата. На малката тревна площ пред Блок 7 се бе скупчил народ и сред вихрушката от лица видя познатата, кльощава фигура на „Бавачката“. Яздеше Лаещия звяр.

– Независимата биологична мислеща единица докладва в оперативен статус – каза Върн.

Шон се завъртя навреме, за да види как Комисията излиза от блока.

– Два часа! – изплака той. – Дайте ми два часа и ще имам ФОД-а

Представителят на образованието и науката гледаше Звяра.

– Какво е това? – попита тихо тя.

– Скорошна находка – импровизира Дженифър. – Нарекохме го Лаещ звяр, по идея от митовете за Артур на Малори. Искате ли да го погалите? Мърка.

* * *

Немурианският залез бавно преваляше. На фона на дълбокото изумрудено на небето сребристите дървета ино сякаш сияеха.

Шон дочу стъпки зад гърба си, но гледката бе прекалено омагьосваща, а той – прекалено уморен, така че остана облегнат на ниската ограда. Някой се намести до него. Той надзърна. Дженифър.

Два трогомета се измъкнаха от храстите, прескачайки се един друг.

– Препоръчаха презервация – каза тя.

Той не отговори.

– Мислех, че ще ми олекне – продължи тя. – Но уви. Все още съм толкова напрегната, че чак боли.

– Дай му време да подейства – измърмори той. – Мерло.

– Какво?

– Мерло. Вид землянско грозде за вино. На това ухае въздухът.

Тя затвори очи:

– Опитвах се да съпоставя данните за миграциите с моделите на затоплянето. Пен беше заспал и реших, че ще си спестя време, като сваля сама данните от орбиталната станция. Логнах се след теб и не ги прекарах през Великата стена. Съжалявам. Бях толкова уморена… а когато всичко започна да се чупи, просто не можех… – Тя прехапа устни. – Трябваше да кажа нещо. Чувствам се като боклук.

– Не го мисли – каза той. – Накрая каза нещо. Това е важното.

Тя го погледна; кафявият й поглед бе топъл.

– Мислиш ли, че постъпихме правилно? – зачуди се той.

– Вече е късно за притеснения – каза тя. – Записах се за удължения курс, така че ако възникнат някакви усложнения, ще бъда тук, за да ги поема.

– Аз също се записах за удължения курс – каза той.

– Знам. Проверих. – Тя докосна ръцете му с хладни пръсти. Той се пресегна, обви я с ръце и усети как се сгушва в него.

Двамата заедно наблюдаваха как хилядите дребни бели светулки изскачат от пухкавите глухарчета на плодовете ино-ино и танцуват в нощния бриз.

* * *

Лаещият звяр подуши мястото под оплетените корени на едно дърво тари. Наоколо гората трептеше, изпълнена със звуци и живот. Лаещият звяр заора пръстта с копито, приклекна и снесе яйце.

превод от английски: Зорница Цветкова – Ашли

редакция: Gost, Shannara, Presly

„Илона Андрюз“ е псевдоним на съпружеско-писателски дует. Илона е родена в Русия, а Гордън е бивш сержант по комуникациите от армията на САЩ. Противно на слуховете, Гордън никога не е бил разузнавач с разрешително да убива, а Илона не е прелъстилата го мистериозна руска шпионка. Запознават се в колежа, в часовете по основи на писането на съчинения, където Илона получава по-добрата оценка (Гордън все още не може да го преглътне).

Понастоящем Гордън и Илона живеят в Тексас с двете си деца и много кучета и котки.

Двамата са съавтори на две бестселър-поредици на „Ню Йорк Таймс“ и „ЮЕсЕй Тудей“ – ърбън-фентъзито „Кейт Дениълс“ и романтичното ърбън-фентъзи „Ръбът“, и работят по продълженията и на двете.

Повече информация за авторите и произведенията им можете да откриете на техния официален сайт: www.ilona-andrews.com


Преводът на този разказ се публикува за пръв път в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на авторите.

Зорница Цветкова – Ашли е добре познат книжен книжен блогър и преводач. Посетете сайта й, The Diary of An Addicted Reader, където ще откриете огромно количество пикантни ревюта на необикновени книги.

Коментари

коментара

1 коментар

Comments are closed.