Прах при прахта, пепел при пепелта, от Ясен Овчаров (фантастичен разказ)

0

Прах при прахта, пепел при пепелта, от Ясен Овчаров (фантастичен разказ)

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Прах при прахта, пепел при пепелта

фантастичен разказ

от Ясен Овчаров

Интересен факт беше, че преди да умре от натравяне с пари, прасето изпадаше в еуфория, съответстваща на човешкия еквивалент на щастие. После мастилото го убиваше. Анатомията на свинята беше изключително близка до тази на човека.

В мрачната стая се чуваше само тихото издишане на тежкия цигарен дим. Годината беше 2132 – бяха минали 20 години от Голямата трагедия. Оставаха още 200 почвата да се изчисти и киселинните дъждове да намалят интензивността си.

„Териториите на бивша България извадиха късмет – близо 3 % от земята остана незасегната. Господ е българин! Пловдивската земя е не само незасегната, но и много плодородна, подходяща за гледане на зеленчуци, може би и за животновъдство.“ Така беше завършило последното президентско обръщение към народа, на държавния глава на вече бившата България. За тези 20 години в град Пловдив, единствения незасегнат от бедствието район, се беше концентрирал елитът на нацията – близо 20 000 бивши богаташи, интелектуалци, юристи, творци, инженери, военни, учени и разбира се, не на последно място – политици. Всеки се стремеше да стигне до този бленуван рай, до надеждата за по-добър живот, някак си да успее да мине високите стени, обграждащи незаразените земи, да вземе гражданство, да стане част от Организацията на независимите градове – наследникът на някогашното ООН.

В командната зала се чу изпиукване и пооплешивелият 50-годишен мъж се качи на асансьора, за да слезе в свинарника. Това беше Пламен – съвсем наскоро взел пловдивско гражданство, успял да го изтъргува срещу знанията си в областта на отглеждането на прасета. Това беше първата вечер след смъртта на жена му – двамата бяха сред оцеляващите в пустинните заразени райони. Хранеха се с корени и обикаляха пустеещите градове в търсене на вода или нещо полезно, което да продадат, за да си купят по-нормална храна и цигари. Така се бяха натъкнали и на записките на някакъв мъж – явно светило в свиневъдството преди Голямата трагедия. На Пламен веднага му бе станало ясно колко важна беше тази информация за жителите на Пловдив, и на бърза ръка ги научи наизуст. Нямаше голям избор – жена му беше ослепяла с едното око – явно развиваше рак, често срещан в заразените райони.

Пламен се усмихна горчиво: „Пловдив осигурява най-добрите медицински грижи в целия свят, ние се грижим за здравето на нашите граждани, за да оцелеем в името на по-доброто бъдеще“– гласяха клишираните глупости на бившия президент, сегашен кмет на града. Интересното беше, че дори и с края на света гнидата си оставаше гнида, жаждата за власт си оставаше все така силна – нищо в човешката същност не се беше променило. Явно бившият президент изпитваше някакво почти сексуално удоволствие да лъже хората. Като личност той беше същински хищник – смяташе, че управлявайки някого, ти си по-добър от него и можеш да го имаш само с щракване на пръстите на лявата си ръка. Жената на Пламен беше издъхнала на операционната маса – прекалено силна упойка. Използваха органите й, за да спасят някакво адвокатче и бивша финансова брокерка. Травмата от нейната смърт го беше накарала да се замисли дали беше взел правилното решение да отиде в Пловдив – едно време красив, аристократичен град в сърцето на Горнотракийската низина, а сега събран около една масивна, чудовищна сграда в центъра, оборудван с модерни технологии, под огромен купол, който възпираше „сволочта“, идваща от заразените райони. На горните етажи на чудовищната сграда, наречена „Централно управление Пловдив“, беше събрано всичко важно в града. На горните етажи бяха електрогенераторът, складът за вода, надзорниците по охраната, телевизията и кметството – в тази последователност. Йерархията беше ясна. По-надолу всичко от първа необходимост, а по-нависоко бюрокрацията, медиите и властта. Човек все пак трябваше да знае кристално ясно как е устроен новият свят.

Пламен хвана една кофа с фуражна царевица и я метна в първото отделение. Отвътре се чу мощно цвичене. Някакъв звяр, генно модифицирано прасе, изяде цялата храна за секунди. Свинете бяха всеядни животни, хранещи се с всевъзможни боклуци, което ги правеше много подходящи за отглеждане в такива условия. Генните инженерства ги бяха направили с много голям апетит и съответни свирепи и вечно гладни мускулести туловища. Пламен беше обещал да вдигне производството на месо с 20 % и сега трябваше да изпълни своята част от сделката.

„Очаквайте след три минути нов епизод на хитовия истанбулски сериал „Съвършени лъжи“ – прозвуча нежен женски глас от гигантския плазмен екран на централния площад, който се намираше близо до Управлението. Неслучайно мястото на медиите беше толкова високо в йерархията: единствената незасегната от катаклизма индустрия беше телевизионната. Редом със забавленията личното удобство на населението беше сред главните приоритети на управлението. Всеки гражданин получаваше безплатен диван – нещо като мобилна животоподдържаща система. Човек просто лягаше на него и диванът го разхождаше, извършваше отделителните му нужди, позволяваше неограничен достъп до социалните мрежи. Диванът се грижеше да го масажира, така че човекът да не получи рани от залежаване, грижеше се да си пие редовно витамините, поръчваше чипс и свинско – единствената храна в града. Всичко беше роботизирано с цел жителите да живеят „по-качествен“ живот и да не усещат последствията от Голямата трагедия. В резултат на „най-качествените медицински грижи“ хората ставаха 200 килограмови лоени топки на по 100 години, деца се раждаха само инвитро, с позволението на властта, за да може да се предвиди бъдещото им изхранване. Животът на мнозинството от гражданите, с изключение учените, се свеждаше до гледане на сапунки по телевизията – върхът на цивилизования и технологизиран свят.

Пламен даде храна на всичките прасета, но те още бяха гладни. Огледа се – в склада имаше само свинско месо и купчина със стари невалидни банкноти, които се използваха за битови нужди. Интересен факт беше, че преди да умре от натравяне с пари, прасето изпадаше в еуфория, съответстваща на човешкия еквивалент на щастие. После мастилото го убиваше. Анатомията на свинята беше изключително близка до тази на човека. Стана му интересно дали животните са склонни на канибализъм и хвърли един бут от вече заколено прасе в една от клетките. Месото изчезна преди още да е паднало на земята. Това определено стресна Пламен. Тръгна към асансьора – почти беше приключил за днес и трябваше само да изчака в залата за наблюдение човека от следващата смяна.

Горе запали цигара. Беше кръстосвал заедно с жена си пустошта около Пловдив 20 години.За този период беше преживял много, беше видял толкова много отвратителни картини, които сигурно никога нямаше да може да изтрие от съзнанието си. В заразената пустиня около града се разхождаха всякакви същества. Същества беше най-точното определение, защото хора, които ръфат месото на загинало момиченце не можеха да се нарекат човешки същества. От опит знаеше, че в пустошта около Пловдив много по-страшни от дивите зверове бяха скитниците като него и жена му. Част от тях бяха полудели, други изкарваха прехраната си, нападайки кервани с провизии, пътуващи към Пловдив, трети пък – като охраняваха тези кервани. И понеже в лелеяния град почти никога не се допускаха тези скитници, се беше създала една нова митология за райски и незасегнати места, където достъпът е разрешен. Митология, почти толкова реална, колкото и древногръцката. Надеждата, че в нея може да има зрънце истина, беше отвела него и жена му на едномесечен поход до Родопите, само за да намерят… същата пустош. Е,имаше и нещо положително. В една от отдавна изоставените от Бога и хората свинеферми, където преспаха по време на похода, намери своя билет към Пловдив. Ах,как се беше зарадвал тогава. И колко часове отдели, за да изучи дебелата книга. Всъщност нямаше и избор – жена му вече всяка сутрин повръщаше кръв. Отдавна им беше известно, че състоянието й се влошава, но явно търсенето на оазис в Родопите й се отразяваше много зле. А той не можеше да я загуби! Не само, че я обичаше и бяха женени от 30 години, но и беше единствената причина той да не полудее. „С изключение на пловдивчани ние сигурно сме единствените хора в региона, които не са луди или озверели от глад психопати“. В тези си думи се беше убедил много пъти – потвърждаваха се всякога, когато решаваха да се присъединят към някоя по-голяма група скитници. Затова и учеше… попиваше пожълтелите листи на записките на отдавна забравения от света свинар. И успя. Стигна до Пловдив с жена си, допуснаха ги, спаси своя малък свят!

Пламен се усмихна злобно, припомняйки си всичко. „Може би ако никога не бях успял да вляза в града, ако жена ми беше умряла пред вратите му, а не на операционната маса, всичко все още щеше да има смисъл…“, помисли си той. Все пак най-лесноосъществимото щастие си оставаше самозаблудата; и приемането на нещата такива, каквито искаш да бъдат. Обзе го неудържим гняв. Беше рухнала представата му, че е достигнал Обетованата земя и че животът му ще бъде по-добър. Не можеше да приеме това отвратително статукво. Изведнъж мислите му бяха прекъснати от един неприятен мъжки глас:

– Смяната ти свърши.

Прозвуча зад главата на Пламен и той се обърна.

Пред него беше застанало някакво същество – може би някога човек, но заради липсата на врат не можеше да се каже със сигурност. Гънките на гушата му хвърляха Пламен в хипнотичен ужас. Това… Това беше жител на Пловдив. Това беше елитът!!! Съществото не само нямаше гуша – сигурно не се беше движило от години. Малките му очички загледаха зачудено Пламен.

– Защо седиш тук, при положение че ти е свършила смяната? Ти да не си някакъв амбициозен тип, който иска да се натегне на кмета? Работи, работи… като си нямаш друга работа. Но от мен да знаеш, от дивана по-хубаво нещо няма – каза дебелакът и потупа приятелски креслото, на което стоеше. – Едно време бях ръководител на строителен обект – обикалях обектите, разправях се с работниците, заварявах, бърках бетон, когато недостигат хората… И защо, като има изобретения като диваните?

– Аз нямам – успя едва да промълви Пламен.

– Иди на центъра, ще ти дадат безплатен. Това е част от привилегията да си гражданин на Пловдив – каза мазното същество, докато нагъваше още чипс. – Ох, заради тази смяна изпускам серията на „Съвършени лъжи“. Ще дойдеш ли после да ми я разкажеш?

„Е, това ли ще е? Ще стана като него? Безмозъчна лоена топка, която се вълнува единствено от епизода на някакъв пошъл сериал? За това ли бяха всичките ми усилия – броденията из пустинята, ученето на записките за прасетата, напразните надежди, които давах на жена си, че ще оцелее? А дали умря от упойката поради лекарска грешка, или просто я убиха, за да й вземат органите – нали не беше полезна с нищо на Пловдив? Трябва, трябва да се махна, но къде? Навън със сигурност ще полудея, ако преди това и аз не развия някой рак като жена ми. А и в каквато и да е група няма да ме вземат, защото с право ще се боят да не съм някой превъртял единак. Пловдив… Пловдив иска да ми вземе всичко. Взе ми жената, сега иска да ме превърне в дебел търтей. Аз нямам много. Имах една надежда – да живея с жена си дълго и щастливо, а те… те ми я отнеха. А срещу мечтите и тялото си получавам… електроника???

Невероятен бяс обзе Пламен. Лицето му почервеня и той запали нова цигара. „Пловдивчани няма да ме пуснат да си тръгна от тук, прекалено ценен съм за тях, ще ме държат заради знанията ми по свиневъдство, ако трябва и прикован за командния пулт в залата. Само че не са познали… Този така наречен елит ми отне всичко, първо причинявайки Голямата трагедия, а след това и жена ми. От тук жив няма да изляза, но и никой друг няма!“ – помисли си той и цялото му изражение се видоизмени. Вече го нямаше предишният бяс в очите му, сякаш амбициозният Пламен, научил всичките записки наизуст, отново се беше появил на мястото на оплакващия жена си и ужасен човечец от преди малко. Този Пламен, той нямаше нищо и следователно нямаше какво да губи. А знаеше, че пловдивчани могат да загубят много; и най-важното за него, щяха да загубят животите си. Щеше да заличи съществата в града, точно както те искаха да заличат всичко човешко в него.

– Асансьорът може да ме откара към горните етажи, нали?– попита съвсем небрежно Пламен.

– Да, защо? И спри да пушиш – не е здравословно!! Знаеш ли ччч…

Дебелият не довърши изречението си. Пламен прониза сланинесто му тяло с ножа за колене на прасета и го уби на място.

– Какво да ти кажа, шишко, предпочитам да си пуша пред това да се насладя на „качественото“ пловдивско здравеопазване.

Погледна към асансьора – беше на последния етаж и слизаше. Явно кметът бе на път да се отдаде на заслужен отдих. Без да се замисли, Пламен натисна бутона и кметът се озова два етажа по-нагоре от изхода – в контролната зала, пред гледащия го кротко Пламен и мъртвото туловище на неговия вече бивш колега.

– А,Пламене, точно теб идвам да видя, за да те похваля за добре свършената работа и изкажа моите съболез… – за повече реплики на кмета просто не му стигна времето. Пламен вече му беше прерязал гърлото. Не остана нито едно живо същество на етажа освен Пламен и свинете. Той слезе кротко по стълбите – действие, непосилно за диванояздещата маса, – отвори външната врата, отвори клетките на свинете. След това се качи на горния етаж и прекъсна електрозахранването на целия град.

Изведнъж всичко угасна, диваните не можеха да се движат, а дебелаците, които не се бяха движили от 20 години, заприличаха на безпомощни буци сланина. Не беше лесно човек отново да се научи да ходи.

Най-силните свине вече бяха успели да издънят металното покритие на електрическите врати на клетките си и се втурнаха бясно надолу в посока големия плазмен телевизор. Скоро всички прасета се бяха освободили и в купола над Пловдив резонираха писъците на неговите граждани.

– Даа, прах при прахта, пепел при пепелта…– каза тихо Пламен, докато палеше поредната си цигара.

* Разкази за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Ясен Овчаров е на 20 години; учи строително инженерство.

Коментари

коментара