Приказка за Ламя и приказка за Водна капчица, от Весела Фламбурари (приказки 1 от 3)

1

Добре дошли във фантастичния свят на Весела Фламбурари! До края на седмицата ще публикуваме цели шест приказки от авторката, а в петък ви очаква откъс от нейната фантазийна повест „Нещото в тъмното. История в черно и бяло“. Днес ви представяме „Водната капчица“ и „Ламята, която не искаше да яде принцеси“, а за следващите дни сме подготвили „Запознай се!“, „Тиквата“, „От къде идва сметаната“ и „Принцът на сънищата“ .

* * *

Водната капчица, от Весела Фламбурари

Водната капчица

приказка

от Весела Фламбурари

 

Имаше една водна капчица, която се страхуваше да не се изгуби. В училището за водни капчици непрекъснато я учеха да разпознава полезните растения от плевелите. Обясняваха й, че като й дойде времето, трябва да разпознае и да реши кого да полее, за да има полза от нея.

– Ай, ай, ай – вайкаше се наум капчицата. – Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще не си го представям! Нали като полея някого, мен вече няма да ме има? Ще се изгубя завинаги. Иии… дали няма да ме заболи?

– Ние сме длъжни да поливаме! – отговаряха другите капчици от училището за водни капчици. – Какво толкова му мислиш? Няма нищо за мислене – ние сме родени, за да поливаме.

– Не, аз съм родена за нещо друго, нещо по-красиво! – упорстваше капчицата и един ден взе, че избяга от училището.

– Ще тръгна да пътувам! – реши тя. – Само така ще разбера има ли нещо по-добро от поливането.

Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъвто е щур, я понесе надалеч, надалеч…

– Урааа! – запя си малката капчица. – Аз съм свободна!

Вятърът я носеше, въртеше, преобръщаше… Капчицата се умори и заспа.

Изведнъж нещо каза „Цоп!“ – и я събуди. Стана й приятно хладно – наоколо течаха водите на реката.

– Това е живот! Няма растенийца, няма цветенца, както в училище!

И капчицата заплува. Цял ден се забавлява, танцува, подскача. Привечер, уморена, попита реката:

– Ей, рекичке, накъде сме тръгнали?

– Да напоим една градина с череши – отвърна реката.

– Олеле, и тук същото… Да бягам, докато е време!

Капчицата подскочи силно и високо. Пак тръгна с вятъра.

– Вятърничеее! – викна му тя. – Искам да отида до морето!

Още на другия ден капчицата вече си играеше със слънчевите лъчи, които се спускаха към сините плисета на морето. Гонеше се с другите капчици, закачаше се и пръскаше искри…

Така мина лятото. Брегът опустя. На водната капчица отново й доскуча.

– А сега накъде? – помисли си тя. – Вече не съм и за поливане, нали станах солена? Уф, тъжно… Но не съжалявам! Сега в мен има нещо от лъчите на слънцето, от лудите целувки на вятъра. Май е време да си почина…

Капчицата, която се страхуваше да не се изгуби, се огледа. Хареса си една мида и се вмъкна в черупката й. Беше добро място за почивка. После гушна едно малко пясъчно зърно вместо възглавница, сви се и заспа.

След много, много години в същата мида откриха красива бяло-синя перла.

* * *

Ламята, която не искаше да яде принцеси, от Весела Фламбурари

Ламята, която не искаше да яде принцеси

приказка

от Весела Фламбурари

 

Имаше една ламя, която не искаше да яде принцеси.

– Няма да ги ям пък! Няма! Няма! Няма! – заинати се тя и тропна с опашка.

Около ламята се тълпяха угрижени принцове.

– Слушай, ако ти спреш да ядеш принцеси, ние как ще ставаме герои? Недей така! – уговаряха я те. – Нали трябва да минем през девет планини в десета и през девет царства в десето, да те открием, да ти разпорим корема и да спасим принцесите?

– Ето, точно това с разпарянето никак не го разбирам! – зина ламята.

– Трябва да го разбереш, трябва да го разбереш! Ти само…

– Че аз да не съм ви чувал с картофи, та да ме разпаряте?

– Какво говориш! Ние никога не сме те наричали чувал с картофи. Не, така не сме те обиждали! Ти яж, пък останалото е наша работа!

– Вие да не сте глухи? Казах, че няма да ги ям! И точка! – упорстваше още повече ламята. Тя просто се оказа една изключително упорита, а може би и малко злояда ламя. – Ами ще си хапвам… ще си хапвам, но свинско печено, и толкоз!

– Че какво са ти направили малките сладки прасенца и техните дебели розови мамички? Хапни си принцеси, молим те!

– Няма!

Принцовете се замислиха, сериозно се замислиха. Защото няма ли ламя, която да яде принцеси, няма и битки, няма слава, няма половин царство… А бе нищо няма!

– Слушай, ламя! Не може така! Хайде да се споразумеем – щом не искаш да ги ядеш наистина, яж ги наужким тия принцеси! Скривай ги някъде… Уж ги изяждаш, ние идваме и уж те убиваме. Нали разбираш? И после от половината царство – половинката за теб! Това прави четвърт царство, ей… Не е шега работа!

Погледна ги ламята – дали не се шегуват? Не. Съвсем сериозни си седят пред нея и предложението им, види се, и то сериозно. Погледна ги още веднъж, зина и… изяде всичките принцове до един.

Оттогава на ламята й излезе име, че яде принцове, а не принцеси.

* * *

Весела ФламбурариВесела Фламбурари е родена на 17 януари 1967 г. в гр. Добрич, България, в семейството на Мими и Никола Богданови; oмъжена за д-р Василис Фламбурарис; има наситен тъмнокафяв цвят на очите; дебеличка до ново нареждане; поносимо разсеяна; ужасяващо бавна, но точна и вярна!

Завършила е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, град София, България със специалността „Актьорско майсторство за куклен театър“, в класа на проф. Николина Георгиева; и СУ „Климент Охридски“, град София, България, преквалификационна степен по „История и теория на световната култура“, научен ръководител проф. Ивайло Знеполски.

Печелила е наградите: 2012 – Plaketa „Mali Princ“, Босна и Херцеговина. 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване „Константин Константинов“, България. 2010 – Национална награда за детска литература „Петя Караколева“, България.


* Разкази (и приказки!) за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара

1 коментар

  1. Разкошни приказки! Така ми се четеше нещо по-различно на 5-годишната ми дъщеря, намерих го!

Comments are closed.