Из Нещото в тъмното. История в черно и бяло, от Весела Фламбурари

0

Добре дошли във фантастичния свят на Весела Фламбурари! Миналата седмица публикувахме шест приказки от авторката, а днес ви представяме откъс от нейната фантазийна повест „Нещото в тъмното. История в черно и бяло“. Прочетете „Водната капчица“, „Ламята, която не искаше да яде принцеси“, „Запознай се!“, „Тиквата“ и „От къде идва сметаната“ и „Принцът на сънищата“.

* * *

Из Нещото в тъмното. История в черно и бяло, от Весела Фламбурари

Нещото в тъмното. История в черно и бяло

(Откъс от фантазийната повест)

от Весела Фламбурари

 

Имаше един хълм, който искаше да е настръхнал черен котарак. Хълмът извиваше гръб и съскаше на кладенеца отсреща.

– Много е весело! – мислеше си хълмът и съскаше отново.

Но съседното селце май не беше съгласно с него. Защото съседното село се плашеше лесно. И не смееше дори да свети с лампите по дървените си стълбове, през дългите тъмни нощи. Селото стоеше на тъмно и се свиваше в смесения магазин и кафенето си. И не му беше никак, ама никак весело. А хълмът вадеше храстите с най-острите бодли. Храстите се присламчваха, присламчваха и деряха площадчето на селото. А кой би искал смесенияj магазин и кафенето му да са целите надрани от остри храсти? Хълмът бе толкова ужасен, че един ден селото си събра къщичките, смесения магазин и кафенето и просто се премести другаде. Хълмът се сниши от учудване. В началото реши, че се радва. После разбра простата истина: Беше сам! Нямаше на кого да съска. Нямаше на кого да вади острите си храсти. Нямаше пред кого да се преструва, че е настръхнал, черен котарак… Хълмът захлипа с всичките си ронещи се листи. И изведнъж оголя.

– Така ми се пада! – мислеше горчиво. – Така ми се пада, като не мога да се променя! – Накрая заспа зимен сън. Хър-мър…

Събуди се чак напролет. И ето че в един топъл юнски ден между храстите вляво се разпъна палатка.

– Ей, какво е това? – стресна се хълмът.

После палатките станаха две, после три…

– Лелеее! Ето че отново си имам село! – помисли си хълмът.

И нещо в него занапира да излезе навън. Храстите отново извадиха най-острите си бодли и задраскаха по платнените къщички.

– Защо ли веднага ми идва да вадя нокти? – запита се тревожно хълмът. – Нищичко ли не мога да променя? Ох, ще загубя и това село, знам си!

И хълмът въздъхна тежко.

Точно тогава обаче чу най-голямата палатка да казва:

– Внимание! Трябва много да пазим острите храсти! Защото вече растат само на този хълм! Всички други хълмове са станали кротки и окосени… Само този хълм все още проявява своя котешки характер. А това е прекрасно! Важно е да го запазим такъв, какъвто е!

Хълмът не повярва на ушите си. Но палатките бяха съвсем сериозни. Хълмът най-после се усмихна и замърка… нали го искаха точно такъв, какъвто си беше: Същински настръхнал, черен котарак!

Из книгата: „Хълмът и Домът. Легенди и история“, написана от Гааги и Гарро (семейство рошави четк… ъъъ… гарджета)

* * *

Началото…

Нещо изфуча. Над хълма се изви черна сянка. После запатка като тракащи ритмично зъбки. Дъъълги зъбки. Накрая отново взе да фучи яростно, толкова яростно, че да ти настръхне мъхчето по ръчичките. Накрая спря и се спотаи. С едно заплашително спотайване. Спотайване, което не вещаеше нищо, ама съвсем нищо, добро…

Хълмът отдъхна леко. Съвсем лекичко, защото така и така носеше между ключиците си Дома. Домът, който издигаше остър покрив на мрачния му връх.

Беше детски дом. Или дом за деца.

Деца, изобщо невидели родители, или деца с родители, които изобщо не могат да си ги гледат. Защото всяко дете трябва да бъде гледано. И това не означава, че родителят може да се измъкне само със седене и зяпане. Неее… Родителят трябва да храни детето. Да му купува дрехи и обувки. Да го изпраща на училище с чанта, тетрадки и учебници. Да го води на балет, карате и английски. Изобщо, ако родителят е истински, трябва да ги може всичките тези неща. Иначе не е истински! Прости работи.

А ако все пак не ги може?

Е, тогава децата ги взимат в детския дом. Това е удобно! Поне за големите де… Защото детският дом е и спалня, и училище, и спортен салон, и кухня, и занималня. Изобщо – пет в едно! Като дъвките с три вкуса. Само дето тези дъвки накрая нямат съвсем никакъв вкус. Обаче г-жа Сиракова, директорката на дома, бе на съвсем друго мнение. Тя знаеше, че домът има вкус. За нея. Вкус на черен хайвер.

Детският дом не беше от големите. В него живееха тридесет и девет хлапета. Трябваше да са четирийсет, но последното място беше все още свободно.

Спяха в десет стаи по четири деца. (Е, разбира се, че сметката не излиза! Просто в една от стаите имаше свободно легло.)

Иначе на останалите три легла спяха Боби, Ким-а и Татето. Беше момчешка стая. Правилото на директорката бе такова: Пет момчешки и пет момичешки стаи.

А Татето се казваше всъщност Радосвет, ама му викаха Татето. Защото си имаше татко, който идваше да го види всеки месец. Ким-а се казваше Кимон. Като бебе бяха го намерили в една кофа за боклук. Но една от лелките в дома му бе предрекла светло бъдеще и го бе кръстила на някакъв стар политик. Ким-а порасна мургав и весел. Знаеше, че ще стане велик и чакаше времето си спокойно. Боби бил даден в началото за осиновяване, ама го върнали. Щото отвреме-навреме спирал да диша и хората се плашели много от тази му свръхспособност.

И като заговорихме за свръхспособности… Най-свръхспособното в стаята бе едно Нещо там в тъмното.

Щом лампите загасваха вечер, на четвъртото легло се настаняваше Нещо. Момчетата не го виждаха, но го чуваха ясно. Сумтеше и си остреше ноктите.

Ако светнеха, Нещото изчезваше. Затова си беше Нещо там в тъмното, нали? На светло го нямаше…

Но в дома бе забранено да се спи нощем на светната лампа! Още едно от правилата на директорката. Тя лично проверяваше дори за фенерчета. Защото бащата на Татето веднъж му донесе фенерче. Много хитро фенерче. Мъничко такова, ама като му натиснеш копчето, свети батерийката, а като го отвориш и натиснеш копчето наобратно става на запалка. Яко! Директорката веднага му хвърли око и го взе. За да не ставали пожари.

Разбира се, Татето си върна обратно фенерчето още на другия ден. Отмъкна го от бюрото на директорката, без да му мигне окото. Боби и Ким-а му помогнаха. Но хлапетата не посмяха да си светят с него през нощта. Ако Сиракова ги хванеше втори път, щяха да видят фенерче само на куково лято. Татето реши да го включва само при специални случаи.

Нещото в тъмното, от празното легло, дълго сумтя и си остри ноктите в онази нощ. Сигурно много обичаше да си похапва. Момчетата не искаха дори да си представят, какво точно яде. Отвреме-навреме Нещото в тъмното надаваше див вой. Тогава хлапетата се чувстваха наистина зле…

Толкова зле, че тази нощ Ким-а се бе опитал да спи във физкултурния салон. Нещото го намери и там. Спаси го една от лелките. Без да иска… Просто го откри свит на запетайка на душеците. И полуизмръзнал. Защото в салона парното не се пускаше. (Пак според правилата!) Трябваше да се пази чистият въздух за сутрешната физзарядка. Просто се налагаше да е студено. Лелката се закани, че ще каже на директорката.

Привечер Сиракова се върна от града. И наложи на Кима-а Наказанието. Хлапетата се почувстваха както когато към стомасите им се спуска прочутият десерт от лимони със захар. Наказанието! Ким-а въздъхна и тръгна да го изпълнява. Обичайната му усмивка се скри. Щеше да се спусне в зимника под кухнята и да преточи тридесет огромни бъчви с кисело зеле. Щеше да мирише на вкиснало седмици наред, но не това го тревожеше. Трябваше да свърши работата през нощта. А Нещото в тъмното бе превзело нощите в дома на хълма. Фучеше, виеше или се кискаше. Нощите му принадлежаха.

Трябваше да се предприеме… нещо.

– Идваме с теб! – каза тихо Татето.

Боби погледна леко изцъклено, но кимна с глава.

– Ммм… – измуча, унесен в ужас Кима-а.

После се сепна.

– Какво? Наистина ли?

– Само гледайте да не спра да дишам! – обели Боби.

– Очите ни ще са на шест!

Под перчема на Ким-а се появи изкрица надежда. И хлапето най-после се ухили с крайчеца на устните.

* * *

Имаше един Детски дом, който искаше да е млекарница. Никой не беше виновен за това. Веднъж го бяха нарекли – „Дом на мечтите!“ И домът наистина се размечта: Така и така го бяха варосали и боядисали в бяло. А млякото също бе бяло. Така и така имаше цели шест огромни хладилника. И млякото обичаше да стои на студено. Липсваха само млечните кози. Домът обичаше кози. И мляко. Тааа… козите трябваше да бъдат шест по шест. Лелките можеха да останат. Трябваше някой да дои млякото, нали? Домът започна тайно да събира стари рецепти за козе сирене, кашкавал и кисело мляко. А бе в случай, чеее… Защото никой никога не знае какво крие бъдещето!

И точно тогава откриха мравки в шесте огромни хладилника. Разни чичковци се щурнаха из дома. И разбраха, че мравките са навсякъде. Запечатаха детския дом на шестата седмица. С черни пандели напреки на вратите и прозорците. И с бял ферман за крайното решение. Черно на бяло. Там пишеше – „Неподходящ за детско заведение!“ Неподходящ! Домът чак се засегна. „Че кой е подходящ? Ама ха! Такааа… какво ще стане сега с козичките ми?“ И домът отново се размечта.

Мина, не мина време… В един хубав ден и „хоп!“ мечтата на дома взе, че се сбъдна. Защото никой никога не знае какво крие бъдещето! Около него направиха оранжерия, кокошарник и обор с кози. Поставиха му и табела: Ресторант „Зелената ферма“. Едно младо семейство с шест деца, две баби и една леля го изчисти и лъсна до блясък шестте огромни хладилника. Мравките отпътуваха към гората. После семейството започна да посреща малки и големи гости. И да ги гощава с домашно сирене, кашкавал и кисело мляко по старите рецепти.

„Най-после станах истински дом за деца!“ – помисли си доволно домът и въздъхна щастливо.

Из книгата: „Хълмът и Домът. Легенди и история“, написана от Гааги и Гарро (семейство рошави четк… ъъъ… гарджета)

* * *

Средата…

Нощта се спусна по-бързо от мастило в чаша.

Трите момчета висяха безнадежно пред вратата на кухнята. Знаеха, че влизането вътре е свързано с неприятни изживявания. На сто процента.

Но друг изход нямаха. Още на сутринта директорката щеше да провери дали са свършили работата. И как са я свършили. Зелето й трябваше. Продаваше го на едро.

Влязоха в кухнята. Светнаха лампата, но тя затрептя, затрептя и изгасна. Потърсиха се с поглед в тъмното. Започваше. Със сигурност щяха да си го отнесат и за тази лампа…

Татето въздъхна и извади от джоба си фенерчето. Случаят явно бе специален. Тъничкият лъч светлина се промуши към дългата маса. Поне трийсетина столчета бяха строени край нея. Редичката опираше в хладилниците. Момчетата внимателно се изхулиха край мивките и печките. Отвориха една врата, но се оказа, че са сгрешили. Не беше вратата към зимника, а килерчето с метлите и четките за чистене.

– Ей! – подвикна им тихо някой.

– Шшшът! – тросна се Боби.

– Ей! – повтори този някой.

Огледаха се. Мивки като мивки. Килер като килер.

– Кой си ти? – прошушна задавено Татето.

Нещо запърха притеснено.

– Тихо! – изсъска Ким-а.

– Тихо, тихо… – изжалва се някой. – Ама, като имаме крила, не можем ей така и да ги пренебрегнем, нали?

– Какво…

Боби не успя да довърши. Две бледи и рошави топчета се прескундиха във въздуха. Носеха се тромаво към тях.

– Оооп… – проточи Татето и тръгна право назад.

Другите две момчета го последваха.

Рошавите топчета кацнаха на една мивка и си пооправиха перушинките. Виждаше се, че са две рошави… гарджета? Да, със сигурност, гарджета!

– Гарро, опрррави си хубаво перррата отпррред! – настоя първото.

– Аман от твоите глупотевини, Гааги! – измърмори второто. – И то в такъв преломен момент, грак…

Гааги май въобще не го чу. С човка взе да му оправя перцата едно по едно. Грижливо и спретнато.

– Остави сега, Гааги, грак…

Момчетата най-после дойдоха на себе си.

– Ама, каквооо… – проточи Боби.

Но Ким-а го изпревари. Наведе се напред и хвана едното гардже. Пуф! Гарджето се разтвори като пушек в шепата му и след секунда се появи отново на мивката. Момчетата зяпнаха.

– Какво сте вие? – изломоти Ким-а.

Гарджето Гарро се накокошини, после приглади перцата си.

– Ние сме летописците на Хълма и Дома, грак.

– Лето… какво? – не разбра Татето.

– Летописци, грак!

Момчетата нищо не разбираха. Гааги подскочи малко напред.

– Само ги объррркваш! – изграчи на Гарро тя.

После се обърна към хлапетата и продължи:

– Пърррво, ние сме сенки. Да, да… всяко нещо си има сянка. Това си го знаете отпррреди. Но понякога сенките са такива, каквото е нещото отвътррре. На някои специални места. Този Хълм и Дома върррху него са такова място. Тук сенките са живи.

Трите хлапета застинаха. Сенки?

– Вторрро – продължи Гааги, – вие сте избррраните…

– Гааги, това е по моята част, грак – намеси се Гарро.

Гааги му отстъпи и той добави:

– На това място сенките оживяват, грак. Преди години всички сенки си живеехме добре заедно, грак, грак, но сега… Сега се е появила една ужасна сянка, грак. Сянката на жената от апартамента под покрива!

– На Сиракова ли? – попита Татето.

– Да! Грак! – отвърна Гарро и отново се накокошини.

– Сиракова ужасиите си ги прави, сякаш от това й зависи животът! – ухили се Ким-а.

– Какво беше онова за „избраните“? – попита сериозно Боби.

– Мълвата твърррди, че ще се появят трррима избрани, чиито сенки ще победят сянката на Сиррракова – отвърна простичко Гааги.

– Ухааа… – изсумтя Татето.

– А онова за лето…ъъъ? – не спираше Боби.

– „Летописец“ означава някой, който записва приключенията и историите, за да могат да ги четат после другите, грак.

– Ухааа… а на какво сте сенки?

Гарджетата се смутиха лекичко, но после Гааги отсече:

– На две четки за прррах, направени от гъши пера.

Гарро направо се преметна възмутено във въздуха.

– Преди с гъшите пера се пишеха историите на народите, а сега, грак… прах и паяжини! – промърмори сърдито той.

– Добре де, а сега какво? – попита Ким-а. – Щото аз имам да изпълнявам Наказание. И ако не си го свърша…

Ким-а отсече с длан врата си.

– Точно за това става дума, грак – изграчи Гарро. – Като слезете там долу, ще се срещнете със страшните Гóлеми…

– Какви? Голóми ли?

– Неее… Гóлеми! С ударение на първото „о“, грак! Те са…

– Долу има само бъчви, и друг път съм слизал за Наказание! – засмя се нервно Ким-а.

– Да, ама сега няма да светвате лампите! – обясни Гааги. – И Гóлемите ще се появят. Те са сенки на бъчвите.

– Че защо да не светваме лампите? – ядоса се Боби.

– Защото сте избраните, грак, грак! – отвърна му ядно Гарро.

– Това го казваш ти – не му остана длъжен Боби. – Аз не се чувствам като никакъв избран!

– Нито аз! Нито аз! – смотолевиха Татето и Ким-а.

– Пак ги объррркваш!

Гааги скокна напред:

– Вижте сега, знам, че ви е омррръзнало да се занимавате с подлите и гаднички задачки на Сиррракова, нали? И само да изпълнявате Наказания, нали? И да пррретакате зеле и да навивате сърррми в буррркани… И така всеки ден, нали? Дааа, не е много пррриятно! Тази нощ ще става, каквото ще става… Така и така трябва да слезете долу в зимника! И ще слезете! А там, доррри и да светнете лампата, тя ще изгоррри… Сещате се, нали? Ще се погрррижа за това! И ще се срещнете с Гóлемите. Въпррросът единствено е дали не искате да научите за тях нещо, което може да ви помогне?

Гааги взе дълбоко въздух и подскочи назад.

– Аааа, значи вие изгорихте лампата в кухнята? – възкликна Татето.

Гарджетата кимнаха лекичко.

– Силната светлина кара сенките да избледняват, грак – рече Гарро. – Ние живеем между белия и черния цвят. Ако, грак, тъмното и светлото не са заедно, нас ни няма…

– Добре де, хайде казвайте, какво им е толкова важното на тези Гóлеми? Защото няма да ми стигне времето за Наказанието! – подразни се Ким-а.

– Грак! Главите им! – отвърна веднага Гарро.

– Какво за главите им? – не разбра Татето.

– Пррразни са – допълни Гааги. – И тъмни. Ще трррябва малко да им светнете в тъмните пррразни глави.

– Ама как? – заинтересува се Боби.

– Просто е, грак! – каза Гарро. – Нали си имате фенерче-запалка. Достатъчно е едно малко пламъче от запалката, за да им светне, грак, че това, което правят, не е добро за всички нас, сенките.

– И какво правят?

– Те са сенкохррранителите на сянката на Сиррракова! Тя изгаси огънчетата от главите им и сега те я слушат, сякаш е кррралицата. Някой трррябва да им ги върррне.

– Доообре… – проточи Татето. – Дотук не звучи толкова трудно!

Момчетата закимаха несигурно с глави.

– Трудно, или не, аз се спускам – натърти Ким-а. – Щото ще ми стане хептен трудно утре, като ме сбара директорката!

– Пазете се! – рече загрижено Гааги.

* * *

Весела ФламбурариВесела Фламбурари е родена на 17 януари 1967 г. в гр. Добрич, България, в семейството на Мими и Никола Богданови; oмъжена за д-р Василис Фламбурарис; има наситен тъмнокафяв цвят на очите; дебеличка до ново нареждане; поносимо разсеяна; ужасяващо бавна, но точна и вярна!

Завършила е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, град София, България със специалността „Актьорско майсторство за куклен театър“, в класа на проф. Николина Георгиева; и СУ „Климент Охридски“, град София, България, преквалификационна степен по „История и теория на световната култура“, научен ръководител проф. Ивайло Знеполски.

Печелила е наградите: 2012 – Plaketa „Mali Princ“, Босна и Херцеговина. 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване „Константин Константинов“, България. 2010 – Национална награда за детска литература „Петя Караколева“, България.


* Разкази (и приказки!) за рубриката изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара