Наследството, от Стела Андреева (фантастичен разказ)

3

Наследството, от Стела Андреева (фантастичен разказ)

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Наследството

фантастичен разказ

от Стела Андреева

Дейвид нетърпеливо се огледа наоколо, но кеят беше безлюден. Единственият път, който стигаше до него, се виеше между овощните градини, забулени в гъста мъгла. Полазиха го тръпки, но не можа да определи дали от утринния хлад, или от зловещото скърцане на палубата под краката му.

От мъглата изплува звук на мотор, а след него и спортният автомобил. Вдигайки кълба от прах, колата паркира до кея. Дейвид с радост забеляза, че кормчията вече отвързваше придържащите въжета, сякаш предварително знаеше, че шумната компания с ферарито ще иска да поплава.

Отдалечиха се бавно, но решително от брега. Вятърът издуваше платната, вълните миеха носа на кораба. Наближаваше пладне и мъглата се разсейваше.

Ненадейно вятърът утихна и отне силата на платната. Корабът продължи известно време по инерция и след това застина неподвижно върху спокойната вода.

– Какво става? – Дейвид се приближи до кормчията.– Така ли ще стоим? Тук сред нищото?

– Спокойно, и друг път се е случвало.

– Но, аз трябва …

Един вик го прекъсна:

– Гледайте, това е Острова.

Момчетата бяха приковали погледи в далечината. Дейвид се приближи до тях и косите му настръхнаха от гледката. Островът приближаваше. Първо се виждаше само възвишението, докато накрая се показа и жълтата ивица пясък, разбиваща вълните в бяла морска пяна.

Очакваше, че Острова ще ги помете, но той внезапно спря движението си, щом малкият кей докосна борда.

Дейвид стъпи на брега, но не се почувства така щастлив, както си бе представял. Зад гърба му се дочу препирня.

– Какво, за бога, е това сбъркано място?

– По добре да се омитаме, нямам желание да свърша в ръцете на някой психопат.

Дочу се тих смях.

– Не ставайте смешни!

Едно от момчетата си проби път напред, подмина Дейвид и каза през рамо:

– Аз живея тук. Хайде, ще ви покажа къщата.

Дали думите му им подействаха успокояващо, или Острова въздействаше с някаква необяснима магия, но гласовете затихнаха и момчетата послушно последваха приятелят си. Дейвид закрачи след тях; самотната къща на хълма бе и неговата цел.

От плажа разстоянието до къщата изглеждаше значително, но само след десетина минути преминаха под сводестия портал. Водачът им ги въведе в просторна зала и ги покани да се настанят около маса, претрупана с всевъзможни ястия. Той посочи на Дейвид стола срещу себе си.

– Заповядай, хапни с нас!

Дейвид учуден погледна събеседника си. Не беше младеж, за какъвто го бе взел на кораба, а мъж поне около тридесетте. Дейвид прие поканата, но беше съвсем сигурен, че няма да се докосне до нищо от масата.

– Може би по-късно. – Той се изкашля нервно и продължи: – Тук съм, за да се срещна с господин Вонт, изпълнителя на завещанието.

– Наистина ли мислите, че сте наследник на Сам и че имате права над завещаното?

– Разбира се!

Дейвид никога не бе чувал или подозирал съществуването на чичо си Сам, но бе дяволски сигурен, че и неговият късмет трябва да проработи все някога.

– Е, тогава – каза домакинът – аз съм г-н Вонт и се радвам да ви представя наследството.

Той се изправи и закрачи около масата като лешояд, кръжащ над плячка.

– Може би забелязахте, че остарявам. Истинската ми възраст е такава, че отдавна би трябвало да съм станал на прах. Мога да избегна смъртта по един-единствен начин – той посочи младежите около масата, – като се нахраня с тях.

Те не го чуваха и виждаха и продължаваха да вдигат наздравици. Дейвид усети, че страх сковава гръбнака му.

– Не е това, което си мислиш. – Смехът на Вонт бе искрен.

Той постави ръка върху рамото на едно от момчетата и главата му тутакси се килна като отрязана. Чашата се изплъзна от ръката му и се счупи с трясък. Дланта му се разтрепери, а пръстите му се изкривиха от чудовищното напрежение, породено от материализацията между тях. Сцената методично се повтори четири пъти.

Когато приключи, Вонт изглеждаше като деветдесетгодишен старец и с мъка седна на мястото си. Незнайно откъде се появи кормчията и изнесе телата. Пред стареца останаха наредени само четирите ябълки, изтръгнати със сила от ръцете на момчетата.

– Те ще се оправят. Утре ще се събудят на плажа с ужасен махмурлук и никой няма да си спомня нищо от това, което се случи. Но по-важното е, че ще бъдат по-добри хора, отколкото бяха до днес. – Старецът взе първата ябълка и я помириса. – Омраза, а тази – той пое друга – е завист, а ето и алчността и разбира се, лекомислието. Четирите порока на хората.

– А лъжата?

– Хм, лъжата е само средство, обслужващо тези четирите.

Старецът побутна ябълките към Дейвид.

– Това беше моята храна, но от днес тя ще стане твоя. Щом ги изядеш, ще можеш сам да материализираш пороците на хората в каквато си поискаш храна. Хората, които ще срещаш в живота си, ще стават по-добри. Но ти винаги ще търсиш компанията на лошите. Колкото повече остаряваш, толкова повече ще трябва да се храниш. В замяна животът ти ще продължи толкова, колкото сам пожелаеш, и Острова, къщата и дори ферарито са твои.

Вонт трудно изговори последните думи, мъчителна кашлица напираше в дробовете му, но той нямаше сили за нея. Животът бързаше да го напусне.

– Защо аз?

В очите на стареца надникна весел лъч и той сякаш надви болката:

– Искаш да си специален, а? Защото отговори на обява за наследство на чичо, който никога не си имал.

Старецът се отпусна назад в стола и затвори очи. По лицето му се изписа блаженство от срещата със смъртта.

Не след дълго Дейвид бе на отсрещния бряг и намери ключовете за ферарито на таблото. Усмивката не слизаше от лицето му, а вечерният вятър рошеше косата му, докато колата се носеше по пътя за дома.

Край овощните градини работният ден свършваше. Работниците бързаха да натоварят пълните с ябълки щайги на камиона, който препречваше тесния черен път. Дейвид слезе да им помогне. Преди да подаде последната щайга, той изкара четири ябълки от джобовете си и ги нареди сред останалите.

– Хей, благодарим за помощта. – Един от работниците се провикна след него. – Вземи си ябълки за отплата.

Дейвид му махна.

– Благодаря за предложението, но мразя ябълки.

Той се качи в колата и потегли. Потупа доволен волана. Хубаво е да имаш чичо, който да ти остави ферарито си.

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара

3 КОМЕНТАРИ

  1. Понякога трябва да се боиш от желанията си.

Comments are closed.