ИНТЕРВЮ с Яница Радева (разговора проведе Владимир Полеганов)

0

Интервю с Яница Радева

Вчера публикувахме откъси от две книги на Яница Радева„Кошерът на думите“ и „Бонбониерата“. Днес ви представяме интервюто, което авторката даде специално за „Сборище на трубадури“ в разговор с Владимир Полеганов.

* * *

 

Яница Радева: Мисля, че за вдъхновението е нужно неспокойно съзнание

 

Как откри писането?

Яница Радева: Може би по-правилно бих отговорила, ако кажа, че то ме откри, тогава, когато бях престанала до го търся. Имам предвид след като бях престанала да се опитвам да напиша хубаво стихотворение, каквото си мислих, че трябва да бъде едно стихотворение. Сигурно така е станало и с писането на прозата по-късно, но случая със стихотворението, с което мога да кажа, че писането ме откри, си спомням много ясно. Като връхлитане. Беше през зимата и си припомних един много личен случай, и все пак много показателен за общото, за обществото ни. Стихотворението, което тогава написах, нарекох „Български мотив“, то влезе по-късно в първата ми книга.

 

Значи писането е един друг ритъм, който изведнъж те улавя. Дали затова така си кръстила първата си стихосбирка („Друг ритъм“), или има друга причина?

Я.Р. Да, наистина това е много интересен въпрос. Много хубава интерпретация на заглавието на книгата, но всъщност онова, което си мислих тогава, бе, че ми се иска да мога напиша една различна книга, книга, която да „трепти“ по-иначе. Истина е, че едва когато книга излезе, разбираш как трепти, когато се срещне с читателя и я видиш като чуждо тяло.

 

Твоите книги наистина „трептят“ по-иначе. Крие ли се в това твое търсене на различното оценка за съвременната българска литература?

Я.Р. Благодаря ти. Не, не искам да давам оценка на българската литература, а и човек, който живее във времето си и няма дистанция от него, не бива да дава такава оценка. Това, което винаги ми се е искало да направя, е онова, което пиша, да бъде интересно. Чисто и просто! Щом читателят остане с книгата, да се чувства добре с нея, да не му се иска да прескача по два-три реда, да не няма луфтове, в които да се пита това защо е така, да ми повярва, че това, което му говоря, е частица живот. Разбира се, неистински, защото литературата е фикция, но фикция, която да е като живот. Мисля, че това е много голямо и трудно предизвикателство. (Като Феликс, който скочи от върха на небето). А всичко това мисля, че е уважение, което всеки, който иска да работи с думите, по един или друг начин, дължи на читателя.

 

В поезията ти миналото е митология (Ямбол в „Кошерът на думите“ е Градът на Диана), в прозата ти настоящето е болезнено реалистично (както е в „Бонбониерата“). Това отразява ли твой съзнателен подход към писането на поезия и проза, или просто „така се е получило“?

Я.Р. Просто така изглежда. Митологичното е от огромно значение за мен. Просто в прозата е по-скрито. Щом стана дума за „Кошерът“, може би си спомняш, че там освен богинята Диана, т.е. освен антична митология, има и библейска, по-точно старозаветна; и в „Бонбониерата“ също има. И по-скоро ме радва, че е останала скрита. Може би трагичната тема на книгата е погълнала митологията. Кой знае?! Но моето мислене е по-скоро в митологичното, отколкото в реалното.

 

Можеш ли да посочиш някои от историите в митологията и Библията, които са ти повлияли най-силно?

Я.Р. Най-кратко мога да отговоря така: всеки разказ от митологията, който описва взаимоотношения. Или който някога ме е озадачил. Или е пробудил въпроси. По-интересно е, че въпросите са се променяли с времето. Така в „Кошерът“ има две стихотворения във връзка с Одисеята. Двете са писани с разлика почти пет години едно от друго, те показват много добре гледната ми точка в различните периоди към персонажа Одисей. Мога даже да кажа, че това е митологичният образ, който силно ме вълнува, но не като пътуващия Одисей, или като хитроумния Одисей, измислил Троянския кон, а като Одисей неможещия да се върне у дома. Именно този неуспех, а заедно с това и дълготърпеливостта на Пенелопа, са будили различни въпроси у мен. През 2009 г. текстът, който беше одобрен от Емилия Дворянова за участие в семинара на фондация „Елизабет Костова“, беше и прозаичен опит по темата „Одисей“, в които имах предвид мъжко-женските взаимоотношения – по-точно тяхната невъзможна диалогичност. Що се отнася до Библията, винаги ме е озадачавала борбата на Яков с Бог. Но по-главното тук за мен се е оказало значимостта на името. Яков става Израил. Това винаги ми напомня, че името не е случайно. Така че винаги прибягвам внимателно към имената на героите в прозаичните си текстове, когато реша те да бъдат именувани.

 

А забелязала ли си кое най-силно те вдъхновява и какво мислиш за „вдъхновението“ като част от творческия процес?

Я.Р. Това като че ли е от най-трудните неща за дефиниция. Почти колкото да дефинираш времето. Знаеш, че го има, но не можеш да го опишеш. Мисля, че за вдъхновението е нужно неспокойно съзнание. Пълното спокойствие не предполага творчество. Понякога е възможно съзнанието да се обезпокои от това, че вдъхновение не идва. Аз съм се тревожила в такива състояния на нищо-не-правене, най-вече за това, че си казвам, ето сега повече няма да мога да напиша нищо, всичко досега си е бил чист късмет и сега вече край. Понякога имам желание да рисувам. И това желание е част от неспокойното съзнание. Накратко ето че май дефинирахме вдъхновението – неспокойно желание, ако може да има нещо такова .

 

Мисля, че сега е време за един очакван и почти задължителен въпрос: Как пишеш?

Я.Р. И отново обаче въпросът сложен, може да се напише цяла книга за това „как“. Надявам се, не очакваш да ти разкривам метод, няма как да го направя. Но мога да опиша процес. Някои хора са ми казвали, че вече не могат да пишат по друг начин освен чрез клавиатурата. И аз го правя естествено, но при по-кратки текстове ми се отдава все още и по старомодния начин – в тефтер, по възможност по-обикновен, и с химикалка. После, докато набирам на компютъра, съзнанието ми почти задължително променя написаното, но някак остава усетът за хартия, поне у мен. Иначе – ако ме питаш дали пиша по план, дали зная как започнато, ще завърши – не, почти винаги не зная.

 

Хубаво и важно, според мен, е текстът ти да те изненадва. Редактираш ли много, пренаписваш ли често?

Я.Р. Не мога да пренаписвам. Едно нещо или е станало, или не. Но това съвсем не значи, че не редактирам. Разбира се, редактирам. Не зная обаче дали много, или малко – различно е. Понякога няма нужда от друго, освен да се замени някоя дума с друга по-подходяща, но друг път размествам пасажи, докато открия първото изречение. За мен е много важно първото изречение. Много е полезно в редактирането да се включи и странично око – тоест някой, който да бъде читател. Би било много добре това да са няколко души, от които да си направя „извадка“ на възприемането. Понякога е много трудно да си намериш такива „първични“ читатели. Животът става все по-зает и динамичен.

 

Какъв читател си ти и какво обичаш да четеш?

Я.Р. Напоследък има много книги, които чакат да бъдат прочетени, доста са започнати и са отбелязани за утре. (До леглото ми лежи Маркес и чака със „За любовта и други демони“). Утре обаче се е отложило, защото е трябвало да бъде прочетено нещо друго. Напоследък работя по докторската си дисертация и книгите, които издирвам и чета, са свързани предимно с нея. Иначе преди време открих за себе си унгарската проза. Имам предвид Шандор Тар чрез книгите му, които са преведени у нас. Разбира се – Вирджиния Улф. Кой би казал, че не обича Улф?!

 

Какво мислиш за фантастичното в литературата?

Я.Р. В най-широк смисъл литературата е фантастична, не реална, дори и тази, която държи да е такава. Разбира се, ти не ме питаш това. Мисля, че на българската литература не й се отдава особено фантастичното – особено ако трябва да го представи като антиутопия. Антиутопичното ни е невъзможно. Спомняш ли си Геров и „Фантастични новели“? А защо антиутопичното е невъзможно у нас, може би защото го живеем като реалност? Но Павел Вежинов е прекрасен. Защо е такъв? Според мен, защото не се опитва да гради утопия или антиутопия, друга реалност, а привнася фантастичните елементи в реалността, оставя фантастичното като загадка, недоизказаност, тайнственост. Лети ли наистина героинята от „Бариерата“?

 

А накъде според теб върви българската литература? Би ли се пробвала да опишеш нейното „утре“?

Я.Р. Не, не бих. Защото в такъв случай би следвало да говоря за трудността да се яви ново име в литературата, тъй като в настоящия кризисен момент издателите са по-недоверчиви към непознати имена. А освен това книгите се издават в малък тираж, което означава достъпност до малък брой читатели, освен ако съответната книга не се предава като Паисиевата история от ръка на ръка. Не зная дали всичко това е за добро, или не, но определено е изпитание за хората, които тепърва навлизат в литературата. Все пак – нека бъдем оптимисти. Важното е да се разказва интересно и стойностно – в името на читателя.

 

Какво предстои от теб? Работиш ли върху нещо в момента?

Я.Р. В момента отговарям на въпросите ти. И ти благодаря за тях. Какво ми предстои, трудно бих могла да кажа. През соца писателите, тиражираните писатели, са можели да кажат долу-горе това: след три месеца ще завърша новата си книга и тя ще излезе след шест. Както казах, нещата днес са твърде непредвидими, може би и днес има писатели, които могат да кажат същото.

* Прочетете и публикуваните вчера откъси от двете най-нови книги на Яница Радева, в поезия и проза: Из „Кошерът на думите“ и „Бонбониерата“.

* * *

Яница РадеваОт Granta България: Яница Радева е автор на книгите с поезия „Кошерът на думите“ (2012), „Друг ритъм“ (2003) и на прозаичната книга „Бонбониерата“ (2011). Носител е на множество награди от национални литературни конкурси, по-важните от които са Славейкова награда (2009) и Първа награда от конкурса за разказ „Яна Язова“ (2009). Нейни творби са отпечатвани в антологични книги („Фейсконтрол“, „Лирика 2010“) и списанията „Алтера“ (2006), „Литературни Балкани“ (2009), „Ах, Мария“ (2009, 2011), „Следва“ (2010), „Море“ (2010), както и хърватското – „Роezija“ (2009). Публикува в „Литературен вестник“, „Култура“ и списание „Литературата“.

Коментари

коментара