Покварителят, от Михаил Литвиненко (фантастичен разказ)

0

Покварителят, от Михаил Литвиненко (фантастичен разказ)

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Покварителят

фантастичен разказ

от Михаил Литвиненко

– Остави ни сами – отсече свещеникът. Беше мъж на средна възраст с прошарена коса и светлозелени очи. Сандра излезе и прогнилата дървена врата се затвори с протяжно скърцане.

След като се увери, че са сами в малката стая, свещеникът се приближи към бременната и стисна дланта ѝ. Отпусната и ледена. Болната бълнуваше неразбираемо. Нямаше време. Той впи поглед в затворените очи. Момичето утихна и клепачите ѝ бавно се отвориха. Достатъчно, за да се разходи в душата ѝ. Стаята се размаза за миг.

* * *

Залезът озаряваше в пурпурночервено небето на хоризонта. Градината, така топла и уютна през деня, сега излъчваше тъжна самота. Не му бе трудно да я открие сред вехнещите цветя – старица, седнала на стара счупена пейка. Плачеше тихо. Свещеникът с уверена крачка се запъти към нея. Седна и сложи ръка на рамото ѝ. Допирът му бе смразяващ и властен.

– Защо повика свещеник, Стела? Да ме измамиш ли се опитваш? Да ти е хрумвало, че точно в църквата имаме най-много слуги?

Жената изтръпна. Той отхвърли назад качулката – тук, в душата ѝ, нямаше смисъл да крие истинското си лице – тъмносива кожа и големи зелени очи, присвита уста с остри като бръснач зъби.

– Късно е за разкаяние! Знаеш за какво съм дошъл.

– Моля те, Атаел, остави ми го! Ще ти дам всичко друго, което пожелаеш…

– Имахме уговорка – ти направи избор, аз изпълних своята част, а сега се отмяташ!

– Знам, умолявам те! Вземи моята душа, но пощади детето!

Погледът на демона бе пронизващ.

– Вечната младост има цена, Стела! Нима мислиш, че покварената ти душа струва колкото неговата?

– Нямам какво друго да предложа… – изстена глухо тя.

– Покъртително! – В гласа на Покварителя пролича студена насмешка – майчинска привързаност на старица към неродено дете. – Ако бях смъртен, бих се усъмнил в искреността ти…

– Сгреших…

– И го осъзна чак сега? Не те ли предупредих – в твоя случай не съм крил нищо?

Тя сведе поглед. Сама бе избрала да няма деца преди демонът да ѝ позволи. С годините почти бе забравила за това. Но сега бе дошъл за обещаното…

– Не те обвинявам… Очаквах младостта да ми донесе щастие…

– А не ти ли донесе?

– Само в началото…

– Не мисля така – дори сега, когато детето умре при раждането, а ти оживееш, можеш да бъдеш щастлива още десетки години. Мнозина биха ти завидели…

Стела не отговори. Спомените нахлуха, по-болезнени от всякога. В началото се бе наслаждавала на избора си, но с годините се бе наложило все по-често да се мести от град в град, за да не я запомнят, за да не забележат, че не се променя. Накрая се бе завърнала в родния си град, където вече нямаше живи познати. За кратко дори се бе замогнала, но накрая не ѝ бе останало нищо. Старата порутена къща в покрайнините бе новият ѝ дом, далеч от хорските погледи. Но и за това демонът я бе предупредил преди избора… Сякаш този избор бе предопределил всичко и след него Атаел бе контролирал живота ѝ…

В градината падаше здрач. Хладен полъх развя косите на старицата.

– Няма как да разбереш… – проплака горчиво накрая.

– Права си – няма. И какво искаш – да оставиш сирак, който не познава майка си? Да се скита по света и да се бори за оцеляване? Това по-добре ли е за него от смъртта?

– Не може ли църквата да го приеме?

– Достатъчно поквара посяхме и в църквата, Стела. Ако го взема там, много е вероятно да тръгне по твоя път. Щом сега съжаляваш за решението си, как би се почувствала тогава?

– Не знам, направи каквото е необходимо, само го пощади!

– Но ти не го направи някога, нали? Няма как да изпълня молбата ти – за разлика от вас смъртните, ние демоните не можем да избираме пътя си. – Покварителят направи кратка пауза, сякаш се замисли. – Аз изпълнявам волята на Господаря, а той иска душата на детето. Трябва да му я дам.

– А моята душа?

– Ще вземем и твоята, но години по-късно. Не е сега времето. Тогава може да станеш една от нас, точно като мен. Трябва да си благодарна – тази чест не се полага на всеки.

– Не искам да живея повече така, моля те!

– Сама го пожела – душа на старица в тяло на момиче. И сама избираш как ще живееш – дали ще се радваш на младостта си, или ще изпитваш угризения. Но и те ще отминат с времето…

Той стана и я остави сама с мъката ѝ. Вятърът вече бе студен и режещ.

* * *

Реалността отново се очерта около свещеника – прашна и мизерна стая в порутената къща, забравена от всички.

На вратата се почука. Той отвори и даде знак на Сандра да се приближи. Съдбовният миг наближаваше.

* * *

Болките бяха непоносими. Стела не бе на себе си. Сандра бе помагала на десетки родилки, но пребледня. Усещаше смъртта във въздуха – някой щеше да умре – майката, детето или и двамата. Свещеникът се молеше за душата на болната, стиснал ръката ѝ.

Накрая се чу плачът на новороденото. Сандра го пое. В този миг виковете на Стела утихнаха. Очите гледаха изцъклени в тавана. Сандра се втренчи в нея за миг.

– Подрани, Озает! – изсъска Атаел и изтръгна детето, преди да е реагирала. Покварителят не можеше да бъде изненадан, особено от себеподобните си.

Сандра се обърна рязко. Очите ѝ, черни до преди миг, сега бяха огненочервени. Очи на обсебена.

– Ти престъпи волята му, Атаел! – изръмжа гневно Озает и вдигна ръка за удар. И точно в този миг го усети – огромен питон стягаше хватката си около шията на Сандра. Тя се строполи на земята в отчаяна борба със змията.

Атаел грабна парче плат и бързо напусна къщата с детето на ръце. Миг по-късно цялата постройка избухна в пламъци зад гърба му.

Покварителят очакваше съвсем скоро други пратеници на Господаря да го открият. Но – дотогава – трябваше да спечели време и да скрие детето. Съзнаваше, че наказанието ще бъде сурово. Въпреки това не съжаляваше – за пръв път усети вкуса на свободата.

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара