Цифрите са студени, числата са топли, от Ливиу Раду (фантастичен разказ)

0

Цифрите са студени, числата са топли, от Ливиу Раду

(Преводът е под водещата редакция на: Калин М. Ненов)

Цифрите са студени, числата са топли

фантастичен разказ

от Ливиу Раду

Те всичките, разбира се, приказват, че Теди беше добър човек. Той наистина бе. Дори не предполагат колко добър. И колко много му коства да бъде добър човек. Какво ужасно изпитание бе добротата му за мен. Ала наистина се опасявам, че онези хора говорят учтиво за него само защото в такъв момент не е редно другояче…

Всичките бързат. Никой не скърби наистина. Опитвам се да се сдържа, да не покажа отчаянието, което малко по малко ме обзема. Какво ще правя без Теди? Товарът ще бъде твърде тежък, за да го нося сама. Вече смаза него, най-милия и най-отговорния от всички ни. Аз стигнах дотук единствено заради подкрепата му. Как ще се справям сега?

Лицето ми се криви – всеки момент ще се разплача от самосъжаление. Улавям обаче непрощаващия поглед на младия Джошуа и осъзнавам, че неговото саркастично изражение крещи „Какво ? има на тази дъртофелница? По-добре да ни спести истеричните си пристъпи! Младежи умират, хора с цял живот пред себе си! Оня грохнал неин съпруг трябва да е благодарен, че е избавен от нещастието си, че Господ го е съжалил и го е прибрал в земите на светлината! Само да можеше и тя да хукне след него, че да се отървем от старата вещица веднъж завинаги!“.

 

Бог е добър – ще ме съжали и ще ми позволи да отида при спътника си. Знае, че съм си заслужила правото на покой, а и Той ме е наказал достатъчно за стореното. Ала кой ще се грижи за тези арогантни млади хора? Кой ще им покаже светлината, кой ще подготви техния покой?

 

Преподобният Стилуотър, който застана начело на енорията, се опитва да проведе прилична служба. Посредствена, но прилична. Теди заслужаваше повече…

 

Заслужаваше ли? Горката ми разрошена сипка! Странник в този свят, ала така копнеещ да бъде приет от него! И толкова подходящ за мен! Знаете какво казват – което си прилича, се привлича. Теди, който бе направен от тесто на мъченик, готов да се жертва за света, а светът му се присмя и се изплю върху саможертвата му! Разбира се, от моята гледна точка (която е субективна, безпристрастно погледнато), Теди заслужаваше най-високи почести и погребение в Уестминстърското абатство… Ала любимият ми съпруг, покойният преподобен Теодор Мишенер, Мечо Теди и Теди-Теди, щеше уплашено да избяга пред такива почести.

Той знаеше, че доброто, сторено за човечеството, може да бъде наградено само с липсата на признание. Със забрава. Тишина. Пренебрежение.

 

Как може да се обясни величието на саможертвата му? Това може да се направи единствено от някого, който бе участвал във всичко редом с него. Ала истинските подвизи звучат като глупости, щом се опитате да ги обясните, да ги оправдаете. Героизмът няма смисъл; той е свидетелство за безумие. Или за хиперактивни жлези.

Трагедията на човека е, че не може да бъде разбран от околните. Единственият, който може да го разбере, е нашият добър Бог.

 

Ами ако се окаже, че Исус не познава тревогите ми? Ами ако чувства с неговата божествена мъдрост, че съм сгрешила?

В такъв случай съществуването ми е било ужасяваща грешка. Значи няма да има изкупление за мен или за милия ми, скъпия Теди, ще се намерим с него във вечните пламъци.

Треперя, ужасена от тази перспектива, която се опитвам да отстраня от ума си. Това копеле Джошуа обаче забелязва сепването ми и шепти нещо на онази селянка жена си. Господи, знам, че това не са хората, че не са единствените хора, за които Теди се жертва, но ако знаехме каква съдба ни чака, щяхме ли да се опитваме да си играем на Бог?

 

Скъпият ми Мечо Теди! Прескъпият ми! Сега лежиш неподвижен, студен и далечен, леко намръщен, без нежната и смутена усмивка, с която ме плени в мига, в който те съзрях за първи път…

Какво странно нещо е съдбата! За пръв път те видях на погребението на леля Сара, стара вещица, която никой от семейството ни не обичаше… Ти бе там, млад и ентусиазиран свещеник, говорещ за нея като да е била светица. Толкова убеден бе в думите си, че се чудех, а и все още се чудя, дали не познаваше лейди Белингтън по-добре от собственото ? семейство. А сега те виждам за последно на същото гробище, сред излъсканите мраморни плочи и същия монотонен шепот, изразяващ неискрени съжаления и отегчение.

 

Онази глупачка Мариан Сарджент гледа ужасено към небето. Изглежда, е развила някакъв вид фобия след посещението на цепелина; говори постоянно за въздушни бомбардировки, за унищожението на Лондон… Другите не са по-добре, правят се, че не я вземат на сериозно, но всъщност треперят от ужас. Колкото до мен, вече нищо не ме плаши. Как може човешкият огън, валящ от небето, да бъде по-страшен от божествения огън, който ме очаква?

 

Теди казваше, че няма повод за страх, но как мога да не повярвам, че Господ ни се е ядосал? Случиха ни се толкова много неща, които изобщо не приличаха на награда.

 

Теди винаги витаеше между два свята. Не се чувстваше у дома си в този, който накрая напусна. Усещаше, че има работа за вършене, и не бягаше от нея. Бедните в енорията имаха защо да му благодарят. Смятаха го за доста наивен и глупав, да си кажем прямо, но пък кой човек приема благотворителност, без да се подиграва на благотворителя? Никога нямаше никаква благодарност, нека не се заблуждаваме, но те го харесваха, усещаха, че бе различен от останалите.

Животът ни си течеше спокойно по отъпканите пътеки на сивото съществуване, пълно със събития, предвидими чак до далечно бъдеще: свещеник и съпругата му от поредната енория без никакви проблеми. Разрошената ми сипка преливаше от загриженост и разбиране. Сега, поглеждайки безпристрастно, нашият брак нямаше на какво да се гради. Можеше спокойно да се провали. Теди не обръщаше внимание на всичките ми недостатъци, слабостите ми, факта, че бях неспособна да му дам всичко, което мъжът иска от жената…

Да, той беше специален човек, неземно добър човек. Истински Божи пратеник на Земята…

 

Моментът, който госпожа Сейнт Матю очакваше, дойде. Изведнъж тя разцъфтя, почувства се като у дома си. След няколко подобаващи слова за делата на починалия, тя се развихря. Описва детайлно дейността на Дружеството за спасение на разкаяли се и неразкаяли се грешници. Трябва да призная, че прикова вниманието на публиката. Особено мъжете я слушат старателно; личи си как се опитват да запомнят места, имена, тарифи… Преподобният Стилуотър изглежда засрамен. Виждам на лицето му същите знаци за онази борба между желанието да служи на ближните си и отвращението от тези същите ближни, което веднъж бях съзряла на лицето на моя прескъп Теди в началото. Ще му се да се намеси, да напомни на онази дама, че е на погребение, не на събрание, но не смее…

 

Е, отначало всичко бе хубаво… Поне до деня, в който Теди подреждаше документите на енорията и намери дневника на свещеника, който го предшестваше, преподобния Ноксмит. И проклятието на числата.

Шантава история, тая на Ноксмит… Бил е свещеник на различни места – от полкове в Бирма и Цейлон до затвора Нюгейт – преди да се озове в нашата енория. Докато се стараел да помага на грешните души, разкайващи се или тщеславни, които понасяли своето наказание на тази земя, той изповядал една дама, Катрин Уилсън. Жената, която била медицинска сестра в Спoлдинг, градче в Линкълншър, и в Киркби Лонсдейл, в Кумбрия, се грижила за възрастни хора между 1853 и 1862 г. Макар че никой не бил забелязал нищо необичайно, хората започнали да подозират, че пациентите ? не умирали от естествени причини, особено след смъртта на мъжа ?, Диксън. Тя била съдена и призната за невинна, после арестувана пак, обвинена за други убийства и накрая осъдена на смърт и екзекутирана.

Сестра Уилсън твърдо отричала нарочената ? вина. Преди екзекуцията разкрила душата си пред отец Ноксмит, който, обвързан с обета си и може би убеден колко безсмислена би била разгласата на изповедта, само я записал в дневника си. Мътните да го вземат заради тази идея, защото ако не го бе сторил, Теди щеше да си остане човекът, когото познавах, и животът ми щеше да бъде напълно различен!

Онази Уилсън не е знаела много за причините, само за действията. Първо на първо, признала за някои от убийствата, но не онези, в които била обвинена, макар че дори за тях тя се смятала по-скоро за съучастник, отколкото за убиец. Нейният съпруг, Диксън, бил убиецът, твърдяла тя, и накрая се самоубил от угризения. В младостта си Диксън бил приятел и ученик на известен убиец, чиито престъпления били разгласявани от вестниците, някой си Томас Грифитс Уайнрайт, джентълмен, произхождащ от добро семейство и с добро образование. Този мъж, заподозрян в убийства на свои роднини, избягал в Париж и живял извън Англия между 1830 и 1837 г. После се върнал, след като си имал неприятности с френската полиция и бил арестуван за подправяне на документи. Осъдили го на доживотен затвор. Диксън бил отишъл с него в Париж и му съдействал в някакви ужасяващи дела, които сестрата не успяла да проумее. Тя проумяла и казала на преподобния Ноксмит само това, че Уайнрайт извършвал убийства и престъпления, надхвърлящи най-разюзданото въображение, заради искрената вяра, че така спасявал човечеството от надвиснала заплаха. Предал вярванията си на младия си следовник, който много години по-късно почувствал, че трябва да продължи делото на учителя си. Само че има голяма разлика между идея, независимо колко налудничава и антисоциална е тя, и самото действие. Образите на възрастни хора, умиращи по ужасен начин, обсебвали нощите му, докато накрая не издържал и отнел живота си, оставяйки жена си да носи бремето на подозренията и омразата на роднините на жертвите. Онази Уилсън твърдо отричала всяка вина – смятала се за напълно невинна – просто съдбата ? изиграла лош номер, като я осъдили за нещо, с което нямала нищо общо.

Съдейки по дневника, отец Ноксмит изглежда е бил убеден в искреността на медицинската сестра. Ала не това сложи край на спокойния ми живот. Беше фактът, че изповедта на убиеца беше подбудила желание у свещеника да открие причината разни добри, образовани люде да се впускат в противоестествени деяния, които да им струват свободата или живота. Със сигурност светът бе пълен с всякакви убийци, ала малко са случаите, в които те всъщност се представят за спасители на човечеството!

Освен това дневникът съдържаше дълго описание на опитите на викария да открие повече за Уайнрайт. Разбира се, след толкова много години е било трудно да се намери друго освен написаното във вестниците по онова време. Но той все пак успял да разбере, че когато онзи бил арестуван, сред конфискуваните му лични вещи имало и книги, които по-късно били продадени на търг. Свещеникът решил, че би могъл да намери някаква улика, ако издири библиотеката на осъдения мъж. Със завидна упоритост събрал всяка възможна информация и закупил или поне разгледал всичките книги на пътешественика. След като ги проучил, достигнал до заключението, че една книга съдържала ключа, който търсел така упорито. Това бил „Некрономиконът“ на арабина Абдул Алхазред, преведен на латински от Олаъс Уормиъс.

 

О, лицемерите са свършили – онези дрънкалници, които само искаха да бъдат забелязани!

Джошуа ми се струва уморен, гледа ме обезпокоено – държа ли се? – загриженост, предизвикана не от някакви човешки чувства към мен, а от коравосърдечни сметки, че трябва да се грижи за старата жена. Бързо подбелвам очи все едно съм на път да припадна, а сетне му се усмихвам изнурено. Той мърмори ядосано. Вероятно ме кълне. От всички сполетели ме проклятия постоянното присъствие на мразещия ме племенник е най-малкото.

Преподобният Стилуотър започва възхвала на покойника. Той е честен, горкичкият, но не знае почти нищо за добрия ми Теди, затова умело импровизира. Придържа се към общите неща.

Чудя се какво би рекло това надуто сборище, ако им разкажа какво знаех аз за отец Мишенер…

 

Теди сподели откритието си с мен още в самото начало. Заедно четяхме дневника на Ноксмит и го обсъждахме. Струваше ни се като свидетелство за лудостта, тласнала автора към хаоса, а сетне – към самоубийството.

Отначало забелязахме някои интересни факти. Първо на първо, двамата убийци били наказани за други престъпления – каквито не били извършили; освен това налице бе и увереността им, че са сторили нещо похвално. Средствата им бяха довели горкия Диксън до самоубийството му, ала мъжът наистина бе вярвал, че учителят му бе открил изумителна тайна, която го е накарала да действа по този начин. Имаше и още едно важно нещо – и двамата бяха убедени, че не са направили нищо лошо на човечеството, че са го отървавали от маловажни и дори вредни елементи, понеже Уайнрайт избирал жертвите си сред апашите на Париж, а пък Диксън – сред нелечимо болните възрастни хора, за които се грижела жена му.

Теди научил от бивш колега от Оксфорд, че онзи Абдул Алхазред бил луд и че творбата му всъщност била написана по време на някое от умопомрачените му състояния, когато бил убеден, че се свързвал с друга вселена, в която вярвали и последователите му. След като със съпруга ми прочетохме част от Некрономикона, който намерихме сред книгите, оставени от Ноксмит, осъзнах, че никой здравомислещ ум не би могъл да измисли такова извращение, което да те изпълни с погнуса от цялата вселена. Тогава почувствах, за първи път в живота си, съмнение дали наистина има Бог. Как инак би позволил такива ужаси? Теди обаче изтъкна убедителни доводи, че не можем да разберем пътищата Господни и че трябва да вярваме, ако искаме да се избавим. Господ ни е дал свободна воля, можем да избираме пътя си, принудени сме да различаваме доброто от злото. Ако светът е какъвто е, мигар не е, за да може долината на скръбта да изпитва същината ни?

 

Също тъй шокиращо за нас беше името на преводача – Олаъс Уормиъс. Олаъс може би идваше от Олахъс, тоест Влах, или от Николаъс. Първоначалното изписване може би е претърпяло изкривяване, съкращение. Дали тази промяна е имала и друга цел, освен да прикрие името на истинския преводач? Уормиъс предполагаше, че е бил с англосаксонски произход, но нищо повече. Името можеше да е на всекиго, имащ се за червей2 връз лика на земята. Почти можехме да повярваме, че смирението на преводача, преобразувал заразителната лудост на арабина в достъпен език, е реално.

След толкова много години се чудя дали горкият човечец не се е чувствал всъщност като червей под бремето на безмерното знание, пред значимостта на надвисналата заплаха, открита случайно, тайна, която трябвало да бъде известена на други, на хора, желаещи да действат.

Признавам, че бележките на преподобния Ноксмит, дано измъчената му душа почива в мир, ни помогнаха особено много, за да разберем творбата на арабина.

 

Стилуотър спря да плямпа… Ето че идва последната част от жалкото представление – цитатите от Библията и ритуалните изрази. Взирам се във восъчното лице на горкия Теди. Осъзнавам, че не съм се замисляла досега за ужаса, който изживявам: когато Теди вече го няма, никога повече няма да видя нежната му усмивка, няма да го чуя да кашля срамежливо, засрамен от слабостта си… Опита се да понася болестта си незабележимо, без да бъде в неудобство за когото и да е, и умря като че ли се извиняваше, че ни е притеснявал толкова…

Виждайки тези, които са се събрали край гроба му, осъзнавам, че бяхме остатъците от друг свят, някакъв вид динозаври, загубени в друга епоха. Измирането беше единственото ни спасение. И аз скоро ще премина отвъд…

Онзи Алхазред попаднал на откритието, че от време на време в света ни бродят създания на ужаса, демони, живеещи в друга вселена. Зли демони с невероятни сили… Техният външен вид дори не се доближавал до човешки, нито пък логиката им отговаряла на тази, с която ние изцяло сме свикнали. Били непобедими, но пък можели да бъдат умиротворени, опитомени, успокоени за момента… Имали силата да влияят на човешката преценка и ако не получавали жертвоприношения доброволно, си ги вземали стократно и хилядократно.

Някакъв портал се отварял между нашата и тяхната вселена и кошмарните създания се промъквали в света ни. Могъщи магове можели да използват чудовищните им способности, при все риска да загубят контрол над тези странни същества, което веднага водело до мигновеното унищожение на дръзналите. Единственото спасение, казва лудият арабин, който твърди, че общувал с чудовищата много пъти, било човек да удовлетвори прищевките им колкото се може по-бързо и пълно, за да станат те хрисими и склонни да се върнат в ада, от който са дошли. И тъй като логиката им се различавала от нашата, никой не можел да знае как ще приемат молбите на тези, които искат да се свържат с тях. Страховитите жители на другия свят можели да бъдат щедри, давайки повече, отколкото им е било поискано, или пък обратното – биха могли да се обидят от дреболии, в които случаи общението с тях би било пагубно.

От друга страна, създанията от онзи свят имали силата да предават мислите си, да променят същността на човешкия ум, превръщайки го в нещо, наподобяващо техния, пълен с жестокост и насилие, предразположен към война и унищожение. И това преобразяване било не само трайно, но се пренасяло и към други, разпространявайки се като чума по цялата Земя.

Единственото спасение на човечеството било да изпраща посетителите от чуждата вселена обратно колкото се може по-бързо, преди да имат шанса да променят начина ни на мислене. За радост, тази промяна не била трайна, щяла да зачезне с времето и хората щели постепенно да се върнат към това, което са били преди намесата на чудовищата.

Съдейки по думите на лудия арабин, двете вселени, нашата и на чудовищата, се пресичали според едно просто, но пък любопитно правило. Тези вселени явно се приближавали и отдалечавали, тъй като порталите се отваряли в дадена година, а после след двадесет и две, двадесет и три след това, а сетне след двадесет и четири и така нататък, като промеждутъците между посещенията на ужасяващите същества се увеличавали с по една година, докато не стигнели тридесет години. От този миг насетне интервалът щял да започне да спада с по година, тоест контактите между двете вселени щели да станат все по-чести. Когато времето между две появи на зловещите създания достигнело двадесет и две години, започвало пак да се увеличава…

Затова ако вярваме на Алхазред, Земята беше под периодичното влияние на извратените, чудовищни умове на онези извънземни същества, за които унищожението бе единственият начин на живот.

В тази странна книга следваше част, която не можах да разбера, пълна със сложни изчисления за разположението на звездите. Изчисленията целяха да помогнат да се определи времето за следващата поява на ужасяващите същества и промеждутъкът, в който Земята ще бъде отворена за злото влияние. Понеже чудовищата не идвали за час или пък за ден, времето, през което планетата ни бива отворена за набезите им, се сменяло всеки път, варирайки от дни до месеци.

Бяхме ужасени да научим тези неща. Усетих се разклатена във вярата си, в убеждението, че Бог ни е създал всички от глина, за да изпълняваме волята му. Ако Господ ни оставяше да бъдем плячка на тези демони, идващи от техния си ад, ако човечеството периодично беше обект на зли влияния на непобедими създания, които могат да ни направляват мислите и волята както на тях им се харесва, къде се вписваше свободната воля да се търси изкупление, на която ни учеше църквата?

 

Сега, когато стоя безсилна и гледам лишената от душа леш, която бе някога единствената ми любов, си мисля, че май нашето наказание не бе толкова безсмислено, за колкото го смятах дълго време. Исус беше прокудил демоните. Божествената мощ със сигурност беше по-голяма от тази на сатанинските същества. Трябваше да потърсим избавление в ученията на този, разпнат на кръст за спасение на човека. Ала ние, сдобили се с тази информация изведнъж и ужасени от наученото, уплашени и срамуващи се да говорим с други, за да не ни помислят за луди, дори не се опитахме да разберем дали имаше начин да прокудим демоните, да затворим портите, освен този, предложен от лудия езичник, проклет да е! Сега се чудя дали проклетата творба всъщност не е дело на онези демони, целящи да подмамят наивни земни души…

Но не, не може да е така, моят Теди не се жертва напразно! Убедена съм, че има друг начин, светъл, ала макар че лудият арабин се е стараел да опази ближните си, той бе намерил такъв, който да подхожда на езическото му възпитание.

 

Все пак по онова време бяхме отвратени от болното въображение на магьосника-бедуин и не така убедени в истинността на думите му. Убеждението дойде по-късно, след като си поиграхме с числата. Защото макар и думите да имат своята роля в убеждаването на хората, по подразбиране субективният им характер оставя късче съмнение в ума на слушателя.

Цифрите обаче са сухи, студени и безпристрастни. Някакви абстрактни знаци без образ. Заради това оставят впечатлението за обективност, за нещо, което не може да се отрече. „Това следва от изчисленията“ е необорим аргумент. Нито аз, нито скъпият ми бяхме толкова добри в математиката, за да знаем дали има някакви хитрости – ако изобщо има такива! – че да се съмняваме в сметките.

Но нашето същинско преобразяване започна едва след като се опитахме да проверим истинността на изчисленията на Алхазред.

 

Любопитството съсипа всичко. Разруши щастието ни. Ако се бяхме спрели тогава, ужасната история на побъркания арабин и неговите последователи през деветнадесети век в Англия, века на науката и промишленото развитие, щеше да изглежда само като интересна измислица, целяща да смущава сънища, и щяхме да я забравим след време. Нещастието на света щеше да ни подмине, приемано с обичайния човешки фатализъм: писано е било така. Ала не би! Историята в Некрономикона ни плени така дълбоко, че се оставихме да ни отнесе…

Теди се свърза с приятел, преподаващ астрономия в Кембридж. Даде му необходимата информация, без да обяснява откъде я има.

Резултатът не ни каза много в началото. Бяхме в 27-годишен интервал от намаляващите и мигът на бъдещ контакт се падаше някъде през 1888-а. Беше 1886-а… Две години дотогава. В онзи момент смятахме, че имаме цяла вечност…

Проста сметка ни показа, че предишните посещения са били през 1861 година и 28 години преди това, през 1833-а.

Странното беше, че е имало войни и революции през тези периоди, но са били само местни, второстепенни конфликти, непроменили съществено съдбата на света. Освен това те съвпадаха с годините, когато хората, започнали всичко, Катрин Уилсън и Томас Грифитс Уайнрайт, бяха извършили отвратителните си престъпления, които уж помогнали да се спаси светът.

Връщайки сметките назад във времето, открихме, че 1833 минус 29 прави 1804, годината, в която Наполеон бил коронясан.

Теди беше възкликнал убедено:

„Разбира се! Император Наполеон слага край на Френската революция; от този миг войните, които води, имат различна цел – да увеличат и да затвърдят собствената му империя, а не да разпространяват идеите на революцията!“

Забележката му изглеждаше логична. Наполеоновата империя наистина беше причинила колосални кръвопролития. Другите страни със сигурност не могат да се смятат за невинни, с омразата си и упоритостта, проявени в най-острите им форми. В името на идеята можехме да приемем, че 1804-а е била година, в която демоните, идващи от дълбините на вселената, са предизвикали вълна на насилие по планетата. Наполеоновите войни не са били местни; разпрострели са се по света като чума…

Върнахме се към изчисленията. 1804 минус 30 даде 1774. Объркана, разлиствах учебника по съвременна история.

„Нищо интересно! Скъпи, мисля, че цялата работа е просто лоша шега!“

„Бъркаш – промълви моят Теди с мрачно изражение. – Всъщност това е по-убедително от предишното. През 1775 година започват войните на колониите срещу Англия. Така наречената „Американска революция“. Събитие, чиито последици така и не са напълно анализирани. Френската революция, която започва по-малко от десетилетие след като нашите колонии спечелват независимостта си, е вдъхновена точно от този успешен пример. На монархическата идея се нанася тежък удар. Определен вид общество се оказва възможно за унищожение. И се започват революции, с техните кръвопролития, безчинства, отнемане на собственост и т.н.“

„Но войната започва през 1775-а…“

„Скъпа моя, войната наистина започва през 1775-а, но ако анализираме подробно фактите, ще видим, че насилието всъщност се пробужда през 1774-а. Тъй като войната е начинът да се прояви онова насилие, изпълващо човешките души. Идеята за насилието е възникнала преди самото него. Нищо не е спонтанно. Умът трябва да бъде подготвен да приеме нещо, за да може то да се случи. И революциите, окървавили света, са започнали в мига, в който идеята, вероятно дошла от по-рано, бива приета от достатъчно много хора. Датата изглежда логична…“

Годините, получени от изчисленията, бяха или важни дати, или не съответстваха на нищо съществено. Това може би означаваше, че в годините на контакт, когато на Земята не се случва нищо, някакви хора са се намесили и са спрели демоничните действия. Или пък че цялата схема е безсмислица…
Колкото до бъдещето, намеси бяха предвидени за 1888-а, годината, която приятелят на Теди беше открил от разположението на звездите, а после за след 26 години – през 1914-а, и след 25 години – през 1939-а.
Но тези години не значеха нищо за нас, тъй като бъдещето не може да бъде проверено. Можехме да вярваме, че тогава ни предстояха световни катастрофи или че нищо нямаше да се случи.

За момента нещата спряха дотам. Историята беше интересна, но не достатъчно убедителна, че да ни накара да задълбаем повече в мръсотията на лудия арабин и неговите последователи, които или бяха убийци, или бяха свършили в лудница.

Веднъж започнал да тършува из книгите, оставени от Ноксмит, Теди продължи да ги изучава с надеждата да намери още интересни и удивителни неща.

Откри сред всичките молитвеници за заклинания и черна магия една малка книжка, написана от някой си Меноний Агрипа, който твърдеше, че имал достъп до ръкописите на Папа Григорий. Този папа, велик математик – смятан също за маг от тогавашните хора заради умението си да прави всякакви неща с числа – се бил интересувал по едно време – според автора на книгата – от символиката на периодични събития. Изглеждало, че продължителността на интервалите между две събития можела да подскаже вида на предстоящото.

„Ето какво твърди Меноний, уповавайки заблудите си на авторитета на полулегендарния папа“ – ми рече една вечер Теди, когато бяхме в библиотеката. Той се бе скрил сред купчини ценни антични книги, станали притежание на енорията след злощастната смърт на отец Ноксмит, а аз се бях настанила удобно до камината. – „Ако очаквано събитие е предшествано от подобно такова и разстоянието между тях, изчислено в години, е кубът на естествено число, то това събитие ще има катастрофален ефект. Събитията, които са предшествани от интервал, представляващ кратно на тринадесет или квадрат на просто число, имат също отрицателен ефект. Простите числа предполагат, че идващите събития ще бъдат обикновени, без нищо особено, нито добро, ни зло, което да ги отличава от останалите. При четно число, което не е куб на никое друго или кратно на тринадесет, предвидените събития ще свършат добре, макар първоначално да изглеждат особено кървави или трагични…“

Разбира се, имаше цяла тирада за числени поредици, кое можеше да се приеме за серия от периодични събития…

Аз си мислех, че е напълно естествено число, съдържащо в себе си семето на числото тринадесет, да предскаже смърт и проблеми. Това убеждение си имаше дълга предистория. Обаче не можех да разбера защо пък кубът на число сочеше за катастрофа. Авторът не предлагаше обяснение. Само твърдението.

„Защо просто число предсказва нещо обикновено, а квадратът му създава опустошение? Защо четно число ни говори за нещо добро, ала кубът му е бедствие?“ – чудеше се разрошената ми сипка, вдигайки очилата си на челото.

Нямах никаква идея какво да му отговоря и не мисля, че всъщност очакваше отговор.

„Единственото обяснение би било – продължи той с монолога си – че всяко число има отрицателен потенциал в себе си, по-голям или по-малък. Умножавайки се сам по себе си, този потенциал се разраства и става по-голям като стойност. Нещо като кръвосмешение, където негативните черти се увеличават, когато не се нормализират чрез свежа кръв… Колкото повече се умножава числото по себе си, толкова повече злото семе расте и става преобладаващо… Предполагам – добави след известен размисъл – че твърденията на Меноний Агрипа се основават на древно знание отпреди християнството. Преди смятах, че са кабалистични по произход, защото в творбата му не намирах положителен смисъл в числата, свързани с троицата. Но той не е кабалист, защото числото седем няма никакво специфично значение! Изненадан съм от споменаването на числото тринадесет… Този тип трябва да е получил знанията си от кой знае какви мистични египетски текстове, оставени от тайни последователи на Атон1. Знаеш ли, че Моисей е смятан за прокуден жрец на онази монотеистична вяра? – ме попита той. – Евреите може да са взели същността на Моисеизма от онази забранена религия или може би не са били отделен поробен народ, а група египтяни, вярващи в религията, забранена от жреците и фараона. Поведени от жрец, който не се отричал от вярванията си, избягали в пустинята и след време били асимилирани от семитски овчари, скитащи из Синай. Дали на останалите монотеистичната вяра и упоритостта да не променят вярването си, създавайки така народ, оцелял хиляди години…“

Да, хубава теория, веднага си рекох, без много да му мисля. Тревожеше ме нещо друго. Времевата рамка между две отваряния на портала между вселените, нашата и на убийствените чудовища, варираше от двадесет и две до тридесет години. Кои от числата между 22 и 30 бяха сред онези, за които нечистата книга на Агрипа предупреждаваше? Направих бързо изчисление и открих, че само три бяха част от пагубната група – 25, което бе квадратът на 5, 26, което бе кратно на 13, както и 27, което бе кубът на 3.

Първоначално се изкуших да въздъхна облекчено, задето само три числа имаха сериозно въздействие, докато другите предсказваха относително поносими събития. И тогава забелязах нещо, което ми бе убегнало първоначално – 25, 26, 27! Трите периода бяха последователни, без значение дали вселените се приближаваха, или отдалечаваха. Ако някой не се намесеше, безброй нещастия щяха да сполетяват Земята в продължение на почти век! Бяхме в двадесет и седем годишен период, спрян от намесата на двамата Уилсън. Следваше двадесет и шест годишният период, а после четвъртвековният.

Побързах да споделя откритията си с Теди. Съпругът ми пребледня, но не каза нищо. Стоеше там, потънал в мисли, и не смеех да го притеснявам. Тогава почувствах, че Теди, на когото липсваше практически усет и който често забравяше да яде, ако не го виках за вечеря, беше на път да вземе невероятно важно решение за нас и за цялото човечество.

Накрая той ми каза: „Тази вечер ще се моля с всички сили. Ще поискам Бог да ме просвети, да ми изпрати вдъхновение!“.

 

Службата свърши. Двамата гробари затварят капака на ковчега. Видях още веднъж благородното лице на другаря ми, което сега излъчва тъжна сериозност. Огромната мъка, която ме завладява, е пълна със самосъжаление. Какво ще правя? Товарът е твърде тежък за сам човек, особено за толкова слаб като мен… Мечо Теди се измъкна. Господ беше правдив в отсъждането Си. Той беше по-добрият и по-милият от двама ни, той заслужаваше да бъде избавен от нещастието първи. Някак се радвам за него. Пре-прескъпият ми! Животът всячески се грижи хора като него да са принудени да теглят хомота от греховете на света!

Гробарите заковават тежкия капак и осъзнавам за пръв път, че повече няма да видя любимото му лице. Теди никога не ме обвини за нищо. С цялото си сърце се надявам, че разбирането, което показваше, беше искрено. В любовта му към мен имаше и капка съжаление, знам го, но не ме притесняваше. Нуждаех се от обичта му. И той ми я даваше безусловно, без да се скъпи…

Никой не знае колко велика душа бе…

 

На следващия ден, докато правех закуска, съпругът ми се прибра от църквата с изморен вид и кръгове около очите. Изчака ме да сложа масата и преди да започнем да ядем, ми каза:

„Бог не ми проговори пряко. Не ми изпрати знаци. Някак го намирам за нормално. Не е възможно Господ да те кара да нарушаваш законите Му… От друга страна, решението трябва да бъде мое. Трябва да поема отговорност за действията си. Скъпа моя, след като дълго и настоятелно се молех и размишлявах, стигнах до заключението, че няма друг път за мен. Трябва да действам и да предотвратя унищожението на света ни!“
Не очаквах друго. Гордеех се с моя Теди!
„Нека уточним някои практически подробности, скъпа моя… Имам по-малко от две години на разположение. През това време трябва да открия какво да правя, и да се приготвя за намесата си. Със сигурност ще бъдат някакви чудовищни дела, ако си спомним кои определи отец Ноксмит като спасители на Земята през 1861-ва и 1833-та и за какви престъпления са били обвинени. Искам изцяло да те държа извън това. Затова смятам, че ще бъде най-добре за теб, ако се преместиш при някоя от сестрите си. Трябва да сме разделени поне за времето на пророчеството…“

Бях трогната от притеснението му. Отговорих му на мига:

„Няма никъде да ходя. Само смъртта ще ни раздели!“

 

Да, именно смъртта ни раздели! Тежкият ковчег слиза бавно, задържан от въжета, към влажното дъно на гроба и червеите се приготвят за пиршество. Не се тъпчете, отвратителни твари! Скоро ще получите още една порция! Дори смъртта няма да ни дели дълго, Теди! Ще ти правя компания където и да си, защото и двамата извършихме греха, ако беше наистина такъв…

 

Честно казано, съмнявам се, че Теди щеше да се справи сам. Имаше специална душа, неземна доброта, и това щеше да му попречи да стори онези дела, така несходни с християнския морал. Той бе човек на книгите и аналитичен ум, ала съвсем нямаше прагматичен усет. Имаше нужда от мен. Винаги бе имал…

 

Последвалият период премина в изучаване на ужасната книга на лудия арабин. Каквото прочетохме в Некрономикона дотогава, въобще не можеше да се сравни с гнусотията, в която трябваше да се заровим…

Препоръките на Абдул Алхазред бяха ясни: демоните от другата вселена не могат да бъдат усмирени освен с човешко жертвоприношение, което трябва да се извърши в периода, в който чудовищата имат достъп до света ни. В зависимост от момента на съединяване на двете вселени, времето от предишната поява и дали интервалът е по-дълъг или по-кратък от преди, жертвоприношението трябваше да бъде направено по определен начин; трябваше да се спазва даден ритуал. Лудият арабин ни предоставяше всички необходими инструкции…

След като минахме през текста, определихме задълженията си според алгоритъма на арабина. И се ужасихме, когато разбрахме какво трябваше да направим. Но нямахме избор. С готовност бяхме решили да свършим нужното. Не можехме да се върнем назад. А и не искахме.

Ала решителността ни не можеше да смекчи отвращението от предстоящото ни деяние…

 

Ако не бяха онези числа и свързаните с тях тълкувания, повече или по-малко проверими, нямаше да бъдем убедени. Осъзнаването колко голяма е разликата между цифри и числа винаги ме е удивявало. Не е като тази между букви и думи. Думите са комбинация от букви, разбира се, но самите букви поотделно могат да значат нещо, могат да имат собствен живот. Единичните цифри са студени, далечни, избягващи да подсказват каквото и да е. От друга страна, числата крият изобилие от значения, доказващи, че те са повече от количествена абстракция. Живи са, могат да променят потенциала си – едно и също число може да значи най-различни неща, в зависимост от обстоятелствата. За мен числата се оказаха топли.

Защото имаха топлината на кръв.

 

Ковчегът е положен на дъното на гробницата, гробарите издърпаха въжетата си… Предстои само още един ритуал, преди да оставим горкия Теди на мира. Преподобният Стилуотър взема буца пръст и я пуска в гроба. Тя издава приглушен звук, когато удря ковчега. Сепвам се, като си представям – не знам защо – че звукът може да притесни бедния ми, беззащитен съпруг…

После Джошуа идва до мен, дава ми шепа мокра пръст и ми бута количката до ръба на гроба. Внимателно изсипвам пръстта вътре, с ясно чувство за самота. Моята и на Теди…

За да се разсея, гледам дланта си, още изцапана от влажната пръст. И си спомням друг миг, в който си омърсих ръцете…

 

Бях паднала, хлъзнала се на мокрия асфалт, и се подпрях с длан на чакълестата настилка. Когато станах, гледайки с погнуса калта по пръстите си, Теди вече беше започнал наистина мръсната работа. Той режеше тялото, лежащо на земята, като рецитираше с треперещ от емоция глас страховити заклинания, които не наподобяваха никой познат език, а значението им вероятно не знаеше дори самият Алхазред…

В този миг осъзнах колко силен дух имаше горкият Теди. Той, който не бе колил дори една кокошка през целия си живот, който дори не знаеше как да разреже коледната пуйка, се занимаваше със сатанински ритуал, без да бърза, методично, старателно, спазвайки инструкциите.

Теди наистина бе достоен за възхищение.

Само Бог знае какво му се е въртяло из душата. Никога не се оплака, никога не съжали.

Както и да е – най-голямо усилие му коства да изпрати тези проклети писма до Скотланд Ярд, подписани с жалки псевдоними. Гледах го, докато ги пишеше. Можех да видя отвращението по лицето му, но това бе задължение, споменато от лудия арабин, и мъжът ми реши да стори всичко, да изпълни докрай инструкциите.

 

Имах малко проблеми с него, когато му съобщих, че искам го придружавам в нощните му скитания. Той се бори срещу това колкото можеше, заплашваше ме да зареже цялата работа, но накрая трябваше да отстъпи. Бях права, както обикновено. При все истерията, която бе обхванала Лондон, никой патрул не би си позволил да заподозре такава порядъчна двойка като нас. Ако Теди се беше разхождал сам из улиците, някой тип с дори по-болно въображение би могъл да се зачуди какво прави сам свещеник в мрака. Но свещеник с жена си… Въображението на този тип трябваше да бъде наистина болно, за да направи връзка с Джак Изкормвача!

 

Погребението свърши. Седя изправена в инвалидната си количка, като кралица на своя трон, а хората, дошли да изпроводят Теди за последно, ме приближават един по един, за да изкажат съболезнованията си. Ето я госпожа Сейнт Матю… Що за плямпало е тя!

 

Когато първо планирахме цялото нещо, един от основните проблеми беше изборът на жертви. Нашите предшественици, двамата Уилсън и Уайнрайт, бяха използвали умиращи старци, които бяха на път да си идат, или пък крадци от копторите на Париж, чието отстраняване бе добро дело.
Не знаехме как да го сторим, от каква среда да изберем хората, чиито убийства трябваше да прогонят опасността, заплашваща света ни. Тогава се появи госпожа Сейнт Матю с нейната идея за учредяване на благотворителна организация, за да се помогне на проститутки да се впишат пак в обществото. Първоначално мислех само за факта, че Теди също така трябваше да изпълни дълга си на викарий, че няма как да откаже да участва в такава дейност и да занимава ума си само с кървавия ритуал. По-късно се оказа, че интуицията ми работи безгрешно. Така Теди откри жалък свят, откъдето можеше да отнеме петима човеци, без обществото всъщност да загуби каквото и да е. Свят, който живееше в тъмните улици, посред нощите, позволявайки ни да действаме без страх, че ще ни хванат или че ще трябва да се занимаваме с примамване на жертвите в домовете си и премахване на телата после. Теди научи много тайни за онзи свят, тайни, които ни бяха полезни, щом дойде времето за действие. Сейнт Матю не може никога да си представи с колко подпомогна паниката, превзела Лондон от август до ноември 1888-а…

 

Джошуа идва и бута количката ми към файтона. Прави го небрежно, без да крие облекчението си. Дали се страхуваше, че мога да направя някаква унизителна сцена? Колко малко ме познаваше това момче… И колко малко го познавахме!

 

Всичко свърши добре, 1888-а мина без мащабни кризи и човечеството продължи, устремено към това, смятано за прогрес… Първоначално бяхме толкова щастливи, че насмалко да се разкрием, да кажем на целия свят за великите си дела. Ала с времето Теди ставаше все по-замислен и по-затворен. Не издържах да го гледам такъв. Един ден се престраших и му казах:

„Любов моя, няма за какво да се обвиняваш! Всъщност има от какво да си горд!“

„Скъпа моя, не се обвинявам за нищо. Не мога да спра да мисля обаче, че времето си минава и че следващият момент ще дойде по-бързо, отколкото осъзнаваме…“

Наистина, какво бяха двадесет и шест години? Една вече бе изминала. Но бъдещето още ни изглеждаше светло. Бяхме млади, след двадесет и пет години пак щяхме да сме силни и пак щяхме да направим това, което и преди…

Само че в тази невежа радост бяхме забравили, че има Бог и че Той съди нещата различно. По-късно, през тези дълги години, в които само размишлявах, осъзнах, че убийството си е убийство без значение целта му. Нашите предшественици в сатанинските ритуали бяха свършили в затвор, на ешафода или самоубивайки се. Бяха си платили за престъпленията. Нямаха деца. Господ бе почувствал, че семето им е прокълнато.

И наказанието сполетя и нас. Бог не пилее чудесата си. Негов инструмент може да бъде най-обикновен нещастен случай. Така се превърнах в осакатено, безпомощно същество…

 

Много години след това, когато всякаква надежда за лек бе загубена, Теди си призна, че не смята, че ще може да завърши жертвоприношенията без помощта ми. Знаех го отдавна, но не исках да го обиждам, казвайки му го. Единственото решение бе да се обърне към някого другиго. Тогава Теди се сети за свой племенник, отклонил се от правия път. Жесток и буен по природа, той бе лежал в затвора за опит за убийство. Поканихме Джошуа да живее с нас и Теди започна постепенно да го готви за задачата. Новият век вече бе дошъл…

 

Джошуа се оказа покорен и интелигентен. Всичко, изглежда, вървеше в правилната посока. До деня, в който дойде епископ Каръл.

Спомена за чара на числата и поредиците от събития по време на обяд… Дори цитира Некрономикона като някой, внимателно изучавал книгата на лудия арабин. Теди, който бе убеден – както и аз впрочем – че си има работа с човек, разполагащ със знанието, започна да му разказва какво бяхме научили от онази зла книга. За радост не разкри, че бе извършвал жертвоприношения за демоните, идващи в света ни. Епископът слушаше внимателно и задаваше най-различни въпроси. Вечер говорех с Теди, чудейки се дали Господ ни беше изпратил някак чудо и ни бе довел подкрепа, за да укротим гладните чудовища, които скоро щяха да дойдат.

Ала не се получи както се надявахме. Един ден епископът си тръгна, а Теди бе насилствено отведен в клиника към Църквата. Живееше там в добри условия, беше ми позволено да прекарвам време с него и да му създавам уют с присъствието си, но го държаха под строго наблюдение до края на живота му. По-късно открих, че това решение бе взето от онова копеле Каръл, който, научил от племенника ни, че Теди е полудял, ни посетил, за да провери. И стигнал до заключението, че преподобният Мишенер се е превърнал в опасност за обществото!

Е, видяха каква опасност бе! Понеже го помислиха за луд, човечеството се озова сред най-ужасната война, истинска световна война. И наместо петима, милиони бяха жертвани за демони от друг свят…

 

Вкъщи сме. Джошуа и жена му свалят количката ми от файтона и я внасят вътре. Слагат ме на леглото и се уверяват, че ми е удобно. Не мога да кажа, че са лоши, че не се грижат за мен. Ала ясно си личи, че не ме харесват, страхуват се от мен. Ще ги освободя колкото по-скоро мога. Виждам, че присъствието ми е мъчение за тях…

Леглото е студено. Ще стане и по-студено през нощта без топлината на Теди…

Скъпият ми Мечо Теди! Колко студено трябва да ти е, горкия, в онзи влажен гроб!

 

Може би ако не знаех цялата история така добре, щях да подозирам, че моят Теди бе садист, който дълго удържаше криминалните си инстинкти, а после прещрака, когато намери начин да оправдае греха си.

Горкият Теди! Наистина разчлени онези същества, както се изискваше от ритуала. Само това направи. Защото в момента, в който трябваше да прониже първата си жертва, той изтърва ножа и започна да плаче. Късмет, че бях там…

 

Преведе: Евгения Василева

1 От английски worm – червей. – Бел. пр.

2 Древноегипетски бог на слънцето. – Бел. пр.

* * *

Ливиу РАдуЛивиу Раду е роден в Букурещ през 1948 г. По професия е компютърен инженер. Членува в Румънската асоциация за научна фантастика и фентъзи.

Първият му разказ е публикуван през 1993 г., а първият роман (Trip-Tic) – през 1999-а. Има издадени общо 18 книги: 9 романа, 8 сборника и 1 публицистична книга, стотици разкази, статии и есета. Сред тях са фентъзи четирилогията „Валдемар“ (Waldemar) и няколко алтернативни истории: „Модификаторите“ (Modificatorii), „Въпросник за дами, които са били секретарки на някои достойни господа“ (Chestionar pentru doamne care au fost secretarele unor bǎrbați foarte cumsecade) и сборникът „Констанца 1919“ (Constanța 1919).

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара