Нови книги от издателство Ерго (ноември 2012)

0

Нови книги от издателство Ерго (ноември 2012)

На 20 ноември 2012 г. очаквайте четири нови заглавия от издателство „Ерго“ в поредицата „Модерна европейска проза“.

 

Септември 1972, от Имре Оравец | Ерго„Септември 1972“ на Имре Оравец е поема в проза, пресъздаваща емоционалния живот на автора: „Никога не съм водил дневник, ще се въздържа и в бъдеще. Ужасява ме всяка принуда, дори онази, на която съм се подложил самоволно. И все пак тази творба започнах като своеобразна, предопределена за чекмеджето изповед, дневник без увъртания. Едва по-късно проумях каква е целта на това необичайно, така да се каже, обскурно занимание, какъв е неговият смисъл.

В крайна сметка се осмелих да изпълзя от духовната си черупка, където се бях скрил от самия себе си, и се вгледах по-добре в обкръжението си, в картините на целия си дотогавашен живот. В отминали връзки, любови, късания, бракове, разочарования, надежди. И след седмици и месеци на безпомощност и скованост потеглих на душевни потери, подложих на разпит миналото, потърсих отговор на валидните защо и как на настоящето. Защото проумях, че стоварилото се на плещите ми, което би могло да се стовари на плещите на всеки от нас, не беше и никога не е случайно, някъде има обяснение за него…“ (И. О.)

Унгарският писател Имре Оравец (р. 1943, село Сайла) по образование е филолог, завършва университета „Лайош Кошут“ в Дебрецен. Бил е физически работник, учител, секретар и преводач, работи като асистент по икономика, сътрудник и редактор в столичния седмичник „Живот и литература“ (ÉS). Пребивава неколкократно в САЩ. Превежда от английски и немски. Автор e на стихосбирките „Хей“ (1972), „Книга на индианците хопи“ (1983), „Прах“ (2000) и др., пише за деца. Удостояван e с престижни литературни награди. В „Септември 1972“ Оравец ретроспективно пресъздава неизличимия спомен за една голяма любов, отшумяла отдавна, но белязала сърцето му с дълбоки, нелечими от времето рани. Въпреки значителната си авторитет на европейската литературна сцена, както и съществената роля, която изиграва във формирането на унгарския литературен канон от края на миналия и началото на ХХI в., до момента Имре Оравец е почти непознат в България.

Вчерашната нощ сънувах, че се любиш с някого, не с онзи, за когото винаги мисля, че сигурно се любиш с него, макар че може би вече сте скъсали, а с някой друг, недостижим за теб, но за когото ти си достижима, беше мъчителен сън, толкова мъчителен, че проридах насън и се събудих, но напразно с будуване исках да препреча изхода към убежището на съня, докато гледах с отворени очи в тъмнината и слушах равномерното дишане на сина ни, който спеше в стаята с мен, сънят като потайна змия подаде глава и щом се зазори, прониквайки през утринта, прилази в деня ми и се уви около мен, цял ден душеше съзнанието ми и ме принуждаваше да се занимавам с него, да го тълкувам, викайки на помощ през тресавищата на мисловността учителя Ф., после отпращайки го, изпробвах много възможни варианти, докато накрая ги отхвърлих до един и реших, че всичко е напразно, някога, така или иначе, краят безвъзвратно ще настъпи, защото вече е непоносимо много за теб онова, за което не можеш да се отплатиш, и тогава сънят ще стане реалност, и няма да ме остави да заспя, а реалността ще стане сън, и няма да ме навести никога повече.

С подкрепата на Програма „Култура“ (2007-2013) на Европейския съюз и Институт Балаши – Унгарски културен институт в София
Превод от унгарски Мартин Христов
Художник на корицата Ася Колева-Стоянова
ISBN 978-954-8689-27-4
128 стр., цена 10,00 лв.

* * *

Прочетено в очите ти, от Йовица Ачин | ЕргоВ сборника си с разкази „Прочетено в очите ти“ Йовица Ачин разширява границите на европейските разказвачески традиции, въвежда ни в теми, познати от творчеството на Кафка, където гротеската и абсурдът прикриват стъписването на съвременния човек пред неизвестността на смъртта, от която единствено спасение е фантазията. Авторът настоява за ролята на преписвач, копиращ петната, следите от реалния живот, както и белезите по тялото на самия творец, изложил се смело на житейските предизвикателства и поражения, но и на риска да остане неразбран, осмян, обруган от читателя – свидетел на неговите експерименти. В тази смелост се крие прелестта и прелъстителна сила на книгата, която освен всичко друго е и игра на съблазняване, в която писателят не се бои да заложи себе си. Ачин е най-автентичният мистификатор в съвременната сръбска проза. В неговото постмодернистично виждане автор и читател често си разменят местата, за да споделят една действителност на границата между живота и кошмара, моделирана от религиозни, философски, литературни и паралитературни проблеми.

Йовица Ачин (р. 1946, Зренянин) е литературен критик, преводач, есеист и разказвач. Склонен към експериментиране и смесване на литературните жанрове, в неговата творческа интерпретация литературата е синтетично състояние на духа, което абсорбира в себе си всички изкуства и форми на говорене. Своето пристрастие към френската и най-вече немската литература и философия показва чрез преводите си на Ницше, Фройд, Хьолдерлин, Бенджамин и Бубер. Плод на интереса му към темата за лагерите са два броя на сп. „Дело“ и „Поле“, антологията на Солженицин „Архипелаг Гулаг“, както и книгата му „Гадаене по пепел“ (1993). За критическите и литературните му занимания свидетелстват книгите „Политиката на паяка“ (1978), „Поетика на лудостта“ (1986), „Поетика на лъжата“ (1991), „Пеперуден съновник“ (1993), „Извънземни явления“ (1999), както и последните му творби „Еротичен речник на сръбския език“ (2003) „Дневник на прогонената душа“ (2005) и „Прочетено в очите ти“ (2006, Виталова награда за книга на годината).

Това е като парола, която мигом разтваря дверите на копнежа. Щом я чуе, коленете й се разтреперват, очите й засияват нежно, устните й инстинктивно се разтварят лекичко и я обзема романтично чувство, копнение, шемет, бушуваща до изнемога страст, устата й се напълва със слюнка, бълбука и от нея като мехури изплуват думите: „Да, моята е чиста като слънце. И ухае.“
Ето, такива са най-страхотните жени, чисти слънца на нашия небосклон, чисти сълзи в очите ни и под бельото, с други думи, зли кучки от кучешка утроба.

Та изводът ми е следният: такива са жените, размишлявам като някой опитен философ, винаги по-добри от най-добрите мъже и от най-добрите истории, все едно истински или измислени, защото най-добрите разкази унищожават еднакво и истината, и лъжата. По това приличат на жените, с които винаги си струва да си приятел и в любовта. Когато са неустоими, прощаваме им – и на жените, и на разказите. Но да си кажем честно, всеки има право на собствен извод, на своя отрова, на сълза или слънце. И на своя искреност.

С подкрепата на Програма „Култура“ (2007-2013) на Европейския съюз
Превод от сръбски Русанка Ляпова
Художник на корицата Лиляна Дворянова
ISBN 978-954-8689-33-5
216 стр., цена 11,00 лв.

* * *

Баркод, от Кристина Тот | ЕргоПървият сборник с разкази на Кристина Тот „Баркод“ включва петнадесет истории, повечето от които се случват в Унгария, а две – в чужбина. Разказвачът винаги е момиче, девойка или зряла жена, може би всеки път различна, може би една и съща. Разказва се за отношенията в семейството, за детството, училището, любовта, децата, изневярата. Всеки от разказите има подзаглавие, което съдържа думата „линия“ – гранична линия, линия на живота, разломна линия… Съвкупно линиите от различните разкази изграждат кода на живота, който всеки от нас се опитва да разгадае от раждането до смъртта си. Баркодът пък е отличителният знак на вещите, идващи от Запада, символизира един друг свят, недостъпен за унгарците през 70-те и 80-те години на ХХ век. Авторката сътворява едновременно трагичен и комичен наративен свят на фона на късната Кадарова епоха и времето след политическите промени.

С „Баркод“ Кристина Тот предизвиква истински фурор в родината си. Книгата е преведена на испански, немски, фински, сръбски, чешки и други езици.

Кристина Тот (р. Будапеща, 1967) пише поезия и проза, превежда съвременна френска поезия. През 1983 г. завършва художествена гимназия, а през 1993 г. – Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“. Работила е във Френския институт в Будапеща, от 1998 г. се занимава с изработка и реставрация на стъклописи и витражи. Автор е на няколко стихосбирки, между които „Палто по есенно развято“ (1989), „Нишката на разговора“ (1995), „Рохък сняг“ (2001), „Булеварден плач“ (2004), „Висока топка“ (2009), както и на сборниците с разкази „Баркод“ (2006), „Искаш ли да те изпратя до дома?“ (2009) и „Пиксели“ (2011).
Удостоена е с Почетен медал „Радноти“ (1989), литературните награди „Дюла Ийеш“ (1994), „Атила Йожеф“ (2000), „Паладиум“ (2002), „Детска книга на годината“ (2003) за стихосбирката „Лондонски мечета“, „Шандор Мараи“ (2007) за книгата „Баркод“, Лавров венец на Република Унгария (2009) и др. Стиховете и разказите й са преведени на много езици.

Влизам в чакалнята с мозайките, защото се стъмва, студено е, а и влакът няма да дойде скоро. Сядам на една пейка, тук поне отопляват, гледам обявите. Влачейки се, влиза бездомник с патерици, отива в ъгъла до боядисания в бяло, окачен кош за отпадъци и дълго време го зяпа.

Отстрани на коша се вижда прясно изрисуван с шаблон син надпис: Това е Европа, пазете ред и чистота. Бездомникът си разкопчава ципа и се изпикава в коша, малко потича и встрани. След това докуцуква до една пейка в ъгъла и ляга на нея, свива се на кълбо и заспива.

Продължавам да мръзна, времето пълзи като охлюв, не ми се чете, уморена съм. Започвам да му завиждам за позата, изтягам се на пейката, задремвам с глава върху чантата, пъхнала замръзналите си ръце под мишниците: там е най-топло. Лежим поне от десет минути, когато в салона влиза служител от гарата с найлонов чувал в ръка. Оглежда внимателно, след това изключва неоновото осветление.

Както изглежда – тук няма никой.

С подкрепата на Програма „Култура“ (2007-2013) на Европейския съюз, Националния културен фонд – Унгария, и Институт Балаши – Унгарски културен институт в София
Превод от унгарски Нели Димова
Художник на корицата Севда Нешева
ISBN 978-954-8689-28-1
192 стр., цена 12,00 лв.

* * *

Щастлива книга, от Балаж Дьоре | ЕргоКакво представлява романът „Щастлива книга“ от Балаж Дьоре и защо трябва да бъде написан? Отговор, разбира се, няма, но пътят към него е изследван чрез личния опит и с примери от литературата. Спорейки с Толстой, Дьоре твърди: „Видовете нещастие общо взето са винаги от един и същ порядък. Щастието е онова, което създава многообразие, неназовимо е, недостъпно. Нещастието лесно се прихваща, описва, разбира, от него повече се интересуват, тъй като посланието му е всеобщо. Щастието, чийто пулсиращи подводни течения, чието уравновесено и глухо сърцебиене, непредвидими изригвания или утаено горчиво спокойствие човек неведнъж открива в необичайни ситуации, щастието е все още почти непознато, материя, чакаща своето изследване…“

Дьоре използва словото като заклинание. Сякаш не разказва истории, а прави вълшебства. С тях иска да омагьоса съдбата и да я обърне в добрата посока. Желанията са простички, но въпреки или именно заради това трудно постижими.

Балаж Дьоре (р. 1951, Будапеща) е член-учредител на неконвенционалните писателски общества „Лелегзет“, „Йорлеи“ и др., секретар на Кръга на младите писатели „Атила Йожеф“ (1985), заместник-председател на Сдружението на писателите (2009-2012), редактор на годишника „Уйхолд“ и списание „Изход 84“. Автор е на стихосбирките „Ръкописът на набожния игумен Пафнутий“ (1982), „Прекъснах един роман“ (2004), „Жилище назаем“ (2010), както и на множество белетристични творби, между които „Всеки да потърси смъртта си“ (1993), „Илюзията на назоваването“ (1996), „Щастлива книга“ (2001), „Баща на мъртвите“ (2003, бълг. издание: „Ерго“, С., 2009), „Приятелят на баща ми“ (2006), „Накъде така, Будапеща?“ (2010) и др. Носител е на литературните отличия „Милан Фющ“ (1997), „Про Литература“ (2004), „Атила Йожеф“ (2005) и др.

Жена ми ме спаси. Не само не се заяждаше с мен, не ме обиждаше, търпеше мрачната ми физиономия, тя спаси живота ми. Край нея можех да живея, все едно как. Тя какво получи от мен? Какво успях да й дам? Нищо. Мирова скръб. Безрадостни дни. Без нежност и настроение. Придърпах я надолу при себе си? И в един момент тя се разбунтува срещу мене. Против съдбата ни? Болестта е удар на съдбата. Мълниеносен удар? Любовта се превърна в съдба. В малката къща бяхме защитени. Известно време носехме с лекота съдбата си, сега мъчително я тътрим. Нанагорнище и нанадолнище. „…дали можем да предпазим човека от съдбата, която му е отредена?“

Само веднъж видях Есмералда в Дунав. Дали е случайно? Какъв бе корабът? Маршрутът му? Вместимостта? Знамето?

Дадох на поправка едно старо джобно ножче. Да има поне някаква полза от съществуването ми.

Превод от унгарски Светла Кьосева
Художник на корицата Иво Рафаилов
ISBN 978-954-8689-32-8
104 стр., цена 10,00 лв.

* Информацията за книжните заглавия е предоставена от Мартин Христов.

Коментари

коментара