Тъмен прозорец, от Радко Пенев (разказ на ужасите)

2

Сборище на трубадури и Гост представят къс разказ на ужасите

(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Тъмен прозорец

разказ на ужасите

от Радко Пенев

Светлината от прозореца не успяваше да достигне до мен. Пък и да можеше, нямаше как да ме забележи. Гъстите клони на високия храст ме прикриваха, а черните ми дрехи се сливаха с нощта.

Тя не ме виждаше. Не подозираше, че съм тук и я наблюдавам.

Усмихваше се. Имаше красива усмивка. Въртеше се пред голямо огледало, облечена в ефирна рокля, притиснала до гърдите си плюшено коте. Не виждах огледалото, но бях сигурен, че е окачено на стената. Тя нямаше пред кого да се върти така. Беше самотна. Въртеше се, оставяйки роклята й да се вее около нея, косата й се полюшваше настрани, сякаш танцуваше.

Танцуваше за мен.

Аз я накарах да танцува за мен. Не беше трудно, никак дори. Разпознавам самотните, неуверени жени. С тях е лесно. Те имат нужда от съчувствие и разбиране. Аз знам как да им го дам. Винаги го виждам в очите им, когато се молят за живота си. Обичам да гледам в очите им, когато губят блясъка си. Никога не е постепенно; това, че блясъкът бавно угасвал, е лъжа. Става изведнъж. След това само помътнява постепенно.

Този момент, в който се случва преходът, когато животът преминава в смърт, ме кара да стоя в храстите четвърта нощ. Тази ще е последната.

Не беше трудно да я накарам да ми даде адреса си. Никога не е трудно. Понякога отнема малко повече време, но винаги получавам това, което искам. Всяка иска да получи доказателство за любовта ми. Букет червени рози, картичка от далечно място, малка плюшена играчка, всеки път е различно. Винаги вземам подаръка си обратно. Поставям го на специална, дълга лавица, която пази спомените ми.

Този път беше дори по-лесно от обичайното. Снимката на младия капитан с бяла униформа, която изрових от интернет, си свърши работата чудесно. Историята за разбитият ми брак, невярната жена, която ме е накарала да спра да вярвам в доброто, винаги действа. Истинските неща винаги действат, нали?

Брачната й халка седи на първо място на лавицата. Не се забелязва лесно, но аз знам, че е там. Понякога я взимам и внимателно я полирам. Благодарен съм й. Тя ме освободи, показа ми какво означава да полетиш на крилете на щастието. И тя го разбра, видях го, когато очите й загубиха блясъка си. Дори опита да се усмихне. Понякога ми липсва. Никога не можах да усетя такова пълно приемане в последния миг, както с нея.

Тази е различна. Невинна до наивност, не криеше нищо от мен от самото начало. Доверяваше ми се напълно и знаех, че очаква момента, в който ще се върна от далечното плаване, за да се срещнем. Беше красива. Сетих се за снимката, която ми прати, и се усмихнах в тъмнината. Имаше големи сини очи. Малко отнесени, сякаш мислеше за нещо нейно, но много красиви. Усмихваше се едва доловимо, нереално.

С тази щеше да е различно, сигурен бях. Приятна тръпка пропълзя надолу по врата ми, спирайки в слабините.

Тя погледна в тъмнината навън, без да ме забелязва, и дръпна пердетата, като закри напълно гледката към стаята.

Време беше.

Механизмът на входната врата не ме предаде, никой не го беше поправил все още. Качих се по стълбите, не исках асансьорът да ме издаде. Стъпките ми бяха тихи, като на котка, която дебне мишле. Торбата на гърба ми подрънкваше едва доловимо. Бях се погрижил да не забравя нищо, проверих няколко пъти.

Подминавах петия етаж, когато вратата на средния апартамент над мен се отвори. Светлината за миг проблясна в прозорците на стълбището, разкривайки тъмните силуети на мъж и жена. Смях, шеги, небрежно сбогуване. Долових миризмата на готвено, цигарен дим и алкохол. Мъжът се протегна и включи стълбищното осветление.

Виждах контрастното си отражение в прозореца отсреща. Висок, черен, притиснат до стената. Не помръдвах. Гледах в отражението на хората над мен. Висока, руса жена държеше полупияния си мъж под ръка и се усмихваше към невидимите домакини. Мъжът обърна глава, вдигна очи и погледна към прозореца. Погледът му мина през отражението ми и очите ни се срещнаха за миг. Жената го дръпна през смях и го завъртя към асансьора.

Качиха се в него. Механизмът боботеше, докато ги сваляше надолу. Домакините измърмориха нещо неразбрано и се затвориха обратно в малката си кутийка собствен свят.

Осветлението изгасна. Продължих нагоре.

Ключът мазно се плъзна в бравата, без да издаде звук. Завъртях го и напънах леко, докато езикът поддаде. Вратата се открехна.

Нямаше верига. Колко удобно.

Промъкнах се в коридора и безшумно затворих зад себе си. Превъртях ключа два пъти. Вратата на дневната стоеше леко открехната, като през процепа се процеждаше бледожълта светлина.

Не издаде звук, докато се отваряше.

Тя седеше на евтин дървен стол, скръстила крака. Носеше се лека музика.

Обичам да виждам изненадата им. Винаги има време за да се насладя на този миг. Те не викат веднага. Първо се опитват да разберат какво се случва, как съм влязал, кой съм аз. Всички тези въпроси се смесват в нещо, което блокира правилната работа на мозъка им за секунда. Тази секунда, от която се нуждая аз. Пристъпих напред.

Тя не изглеждаше изненадана. Никак. Седеше, вперила поглед точно във вратата, сякаш ме очакваше. Ръцете й си почиваха спокойно в скута.

Спрях и я погледнах.

Тя се усмихваше. Усмихваше се с онази отнесена усмивка, която имаше на снимката. Очите й наистина бяха големи и сини. Беше красива. Ефирна рокля се спускаше около тялото й в многобройни гънки.

Зад нея наистина имаше огледало. Огромно огледало, което заемаше почти цялата стена и отразяваше стаята. Можех да забележа плилея, вазата със сухи цветя в ъгъла, картината, окачена на стената зад гърба ми, мизикалната уредба, от която струеше музиката. Столът, на който седеше тя.

Празният стол.

Все така усмихната тя се изправи и направи крачка към мен.

Ръцете й се протегнаха към мен, за да ме прегърнат. Устните й се разтеглиха в широка усмивка, която разкри ослепителните й бели зъби. Дълги, заострени, блестящи с перлена белота зъби.

Притисна се към мен и усетих дъхът й върху врата си.

Гледах отражението си в огромното огледало.

Зачудих се дали ще успея да уловя онзи момент, когато очите ми угасват.

* * *

Радко Пенев е умерено щастливо женен човек. Писането му е само хоби, което е открил неотдавна. Това е първият разказ, който е написал в зряла възраст – при това съвсем наскоро, – но сякаш той е отпушил нещо, което е събирал с години, и сега не може да спре да пише. Работи върху фентъзи-роман, черпещ вдъхновение от балканската митология, въпреки че преките връзки от онези приказки, които познаваме, трудно могат да бъдат открити в него. Не е участвал в конкурси освен в 8 клас, в далечните години на социализма, когато печели първа награда с кратък фантастичен разказ.

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Браво на автора!
    Разказът ми достави огромно удоволствие и успя да разбуди въображението ми за целия ден. Мисля, че е късче фентъзи, не мога да го класифицирам като хорър, с леки философски отклонения. Все пак, в съвременната книжно-филмова индустрия има обособен самостоятелен романтично-вампирски жанр, според който смъртта хич не е ужасна.

  2. MM, много добре. Разказьт е пронизан от стькленост. И аз се почувствах като леко уплашен воайор.

Comments are closed.