Уилям Сароян – Нещо като нож, нещо като цвете (Стоян Христов)

0

Уилям Сароян - Нещо като нож, нещо като цвете (сборник с разкази) (Веселин Павлов)

* * *

Преди като чуех за Уилям Сароян, чувах само Уилям, само американското в него. А след прочита на този негов сборник с разкази, Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света, чувам вече само арменското Сароян. За мен това вече не е име на американски писател, а име на един от наследниците на милионите източноевропейци, които са заминали за Америка, без да се отказват от етноса, езика, религията, роднините си. Докато такъв човек спи следобед, при него може да влезе баба му, да го събуди, за да си приказват, после да извади карти, да играят скамбил, бабата все да го бие, а през това време да разправя как в старата родина откраднала три пакета цигари от един бакалин, който се опитал да я излъже с рестото, защото тя не може да смята.

Сароян не разказва директно и не обича пряката реч, той опитва (и понякога успява) да разкаже за един вид особени усещания, които са на ръба на доловимото и осъзнатото. Те могат да бъдат събития или емоции, които са ни познати, но не можем да ги дефинираме прецизно, защото са странни. Тези усещания са силно субективни и може би витаят в неголям брой хорски глави. Затова и разказите на Сароян не са универсално разбирани и харесвани от всички. Аз например много силно харесах „Тигърът на Трейси“ и онзи за бабата. И други са интересни, но в тях има толкова много неизказано с думи, толкова много необяснено, че понякога чак дразнят с претенциозността си. Четеш първи, втори, пети, и е все една и съща трагична обърквация. Истории за едни и същи непрокопсаници, на които един бог знае какво им витае в главите, но се държат адски нелогично, и то в свой ущърб. Това последното им придава много тъжен и истински вид, все едно четеш за твоя съученик от последния чин, който не беше кой знае колко по-глупав от останалите, обаче някак изпадна от системата и не завърши даже четвърти клас. А беше добър по характер и верен като куче.

Сароян се хвали, че никога не е спечелил и един долар по друг начин освен чрез писане. Да стане прочут писател му е било нещо като фикс-идея и с гордост приемал, когато по заведенията го разпознават и го черпят за това как хубаво е написал „Гневът на мравките“. Което, разбира се, е написано от Стайнбек :)

Коментари

коментара