Магьосниците на Труди Канаван (Колонката на Ана Хелс)

0

Магьосниците на Труди Канаван (Колонката на Ана Хелс)

 

Може би съм една от малкото фентъзийни читателки на света въобще, които никога, ама хич, ама съвсем не са и помирисвали Хари Потър в книжна форма, а във филмова бързо ги е отегчил, но въпреки това са затънали яко в дълбоката прегръдка на фентъзито като основен жанр в предпочитаното ежедневие, изсмукващ финанси и време на ежеминутна база. Защото не е една Роулинг на света, и каквото е създала, не е откровение свише, а просто сравнително читава история, порастваща със своите първоначални читатели. Моделът на объркано дете със способности екстраординерни и интровертен изглед към ритащия нависоко живот, е преексплоатиран стотици, ако не и хиляди пъти, съперничещ по изстисквателна способност само на вече станалата абсолютна кисела класика вампирски или свръхестествен романс. Труди Канаван е очевидно една от многото предложили лична трактовка на израстването в магически негостоприемна среда, но поне е добър опит, изключително лесно четим и кинематографично плачещ за филмиране.

Та какви ги вършат магьосниците на Канаван? Тук Хари е възприел образа на симпатично девойче, живяло из добрата част на копторите, в свят, където магията е нещо, което всеки носи из вените си, но малцина имат височайшото разрешение да се възползват от нея. Въобще изключителността изисква разрешение, одобрение и обучение, иначе неконтролируемата магия обикновено води до пламъци и земетресения, и тъй де – смърт и разрушения. Та нашата протагонистка е точно от тоя тип разрушителни магове, измъкнали се, или по-точно никога не навлизали в кастовата система на йерархичната магия, и след като поразрушава половината си родно гето, привлича вниманието на навирилите носове вълшебници и започва своя път по стълбицата на чудоправенето. Ами това е общо взето. Клишенце, съгласна, но с пластове внушения, трудно откриваеми между обичайните сценки на проби и грешки в дебрите на невъзможностите, но все пак присъстващи и носещи онази щипка различност, която прави книгите на Канаван реално важни за потенциално заинтересования от фентъзи читател.

Първата трилогия за Черния магьосник разказва за трудния старт на малката странно не-очилата магьосница Сониа. Е, не е точно малка, съвсем цъфнала тийнейджърка си е, но опазила чистотата си сред тъмнината на отходните дупки, в които са принудени да живеят нисшите класи, съпреживяващи с големите домове и алчните магове. След трагичен инцидент, в който по погрешка едва не овъгляват главната ни героиня, за пръв път представител на нисшата класа се овъртолва у висшите кръгове, което носи съвсем естествено завист, злоба и дребнавост на килограм, доказващо, че дори одаряването с наднормални възможности не може да се справи с нищожността на кривото дълбоко човешко нищожество, дремещо у всеки от нас. Следват отчаяни преследвания из катакомбите на престъпния свят, нервно криене по коридорите на магическия университет, привидно целево мандахерцане връз камънаците на опустошени държави. Идват и изгубена любов, няколко не случили се такива, овладяване на забранени познания, купчина смърт и неоправдана агресия. Както и тонове хомофобия, ксенофобия, социална неравнопоставеност, мизантропия, социопатия. Все забавни неща, поднесени по правилния начин, за да те трогнат, без да забиват в ъглите на милозливото отегчение.

Така весело обаче идва и огромният проблем на поредицата – тя си страда от светата троица на класическото фентъзи: повтаряемост, локумизация и разтакаване. Схемата на движение във всяка една книга си е общо взето една и съща, и ако при мен носеше успокоителна предвидимост в стил Едингс, то други ще отворят ей таквиз огромни усти да избълват лозунги от типа Пробвай нещо ново, Труди, или Има и други начини да се напише една книга, жено. Привидно мудният ритъм те води нежно прихванал те през кръста в ограничен като география свят, сред шепа познати и лесни за обичане герои, които ти стават ако не приятели, то доста близко до топли познати, чиито ежедневни мелодрами, дори подсилени с невъзможните фентъзийни елементи, не те оставят равнодушен и дистанциран от историята. Усетих как стисках безмислените си юмручета, следейки психическия тормоз над главната героиня, хапех устни при емоционалното й съзряване и намиране на любовта на най-нелогичното място и бърчех вежди пред сблъсъците й с непознатите външни, почти винаги желаещи да я използват по безкрай от начини и причини. А при мен рядко се случва да емпатизирам на привидно леко заспала кифла, която навежда миролюбиво главица пред изпитанията и ползва повече разума пред справедливата си чувственост. Та явно говорим за нещо достатъчно особено, за да трогне и подкиселеното ми от критикарство стомахче, смятайте.

Драматичната приказка на Канаван намира своето естествено продължение през поколенията в трилогията Изменникът шпионин, разказващ за сина на Сониа, който, знаейки истинската натура на родителите му, очаквам да е наистина достоен за възхищение чист източник на неземна сила.  И по-непокорен, надявам се, от майка си. Какво да правя, винаги вземам страната на полуоткачените геройчета, които виждат двеста разярени орки и се мятат с усмивка, крива ножовка и песен на уста в мелето и винаги умират с някоя шегичка на уста. Любимото ми клише на кисело-веселия спасител по неволя, да. И макар Сониа да не е от типичния ми влюбчив типаж, някак намира начин да се включи към особеното място в сърцето ми, заделено за тихи неудачници с добри сърца. Понякога си заслужава да се вгледаш в безличното, за да откриеш различното.

Ана Хелс

* * *

Не пропускайте нито една статия с автоматичния ни абонамент или страницата ни във Facebook.

Коментари

коментара