Пътешествието, от Герасим Симеонов (разказ)

0

Пътешествието, от Герасим Симеонов (разказ)

Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost. Снимка: Sergio Bertolini. Илюстрация: Петър Тушков.

 

Пътешествието

разказ

от Герасим Симеонов

 

Тичам. С краката си. Между колите. Между блоковете. С боси крака. Камъчета, впиващи се в ходилата. Улицата е права; аз тичам. Извръщам глава встрани, за да поема въздух. Образът ми се размива върху стъклата на автомобилите. Листът паус пръхти в ръката ми. Пръстите са се вкопчили в него. Впили са се като в пластелин. В очите ми листът е смачкан, натрошен, начупен като крехка психика, но не е. Цял е. Пръхти като картичка между спиците на колело, с което съм се засилил към гарата. Нозете ми се сливат с асфалта. Асфалтът е нозете ми. Главата ми трепка като камертон. Избутва въздуха. Пробива си път през него. Не гледам пауса, но го виждам. Не ми и трябва да го гледам. Аз съм го чертал, аз съм го издавал; знам какво има на него. Запечатано е в ретината ми. Сините и червени линийки на регулацията са оградили парцела в очите ми завинаги. Това е, което виждам. Не тъпото си размазано лице в прашните автомобилни стъкла, не разтапящите ми се нозе в тъмния асфалт, не безгръбначната си фигура в счупеното огледало на съзнанието ми. Не. Виждам синята дворищнорегулационна линия и това е, което трябва да виждам. Там съм аз, там е мястото ми, доколкото човек притежава, или по скоро си мисли, или иска и желае да има някакво отредено място някъде, където мисли, че трябва да бъде и че това е неговото място. Място за спане, за ядене, за дишане, място за любов, за живот. Място за съществуване. Място за него като човешко същество. И натам съм се запътил. Сивопастелните облаци на късния следобед или ранната сутрин, или някой друг промеждутък от време в безкрайния незначителен ден ми дават сили да тичам; да летя към гарата. Пълнят ме с енергия и аз летя напред. Нозете ми не се сливат с асфалта, те едвам го докосват. И въпреки това съм потънал до коленете в сивотата на улицата. Колите ме отминават; не, аз ги задминавам. Аз съм този, който тича; те са тези, които не помръдват. Те и старите блокове, едновременно извисяващи се нагоре и потъващи в земната бездна, отразени от асфалтната повърхност. Те не ми махат, не се сбогуват с мен. Стоят, неподвижни като мъртъвци, като мъртви символи на едно мъртво място, на една пуста кухина, която само поглъща и поглъща. Но и аз не казвам нищо. Сбогом с мъртъвци не взимам. Не се сбогувах със себе си дори, а и аз бях мъртъв. Безсмислено е. Когато си мъртъв, си мъртъв и нищо не можеш да промениш. Еуфорията ме е завладяла, мъти и така замъглената ми глава. Те плачат за мен. Стенат. Сбогуват се с мен. И аз се сбогувам с тях. Иска ми се да спра да ги прегърна, да излея сълзите си в мъртвите им очи, но не смея. Не смея да спра да тичам. Сбогувам се с тях. Сигурен съм. Но със себе си не се сбогувах. Почти бях готов, силите ми почти се бяха изпарили. Бяха увехнали, замрели, негодни да желаят живот. Не смеех да се сбогувам със себе си. Когато си мъртъв, си мъртъв, но понякога искрата дава живот на мъртвеца, ако е съхранена, ако не е изгубена и ако изобщо някога е съществувала. И сега тичам към гарата. Към същността си или поне това, което си мисля, че представлява тя. На кръстовището свивам вляво и отминавам старите приятели. Нямам време дори и за тях. Всъщност не знам кога тръгва влакът, изобщо кога пристига и има ли такъв, който ще ме заведе към парцела, начертан върху парчето паус. Въпреки това знам, че идва, и не мога да спра. Те, тримата, са се подпрели около тоталната станция, единият положил длани върху хладната й повърхност, другият стиснал шока с призмата, погълнала част от облачния ден или нощ, третият притиснал папката до гърдите си, застанали един до друг, приготвили се за снимка в рамка, бавно насочващи глави към мен, размахващи бавно ръце, питайки ме къде отивам, аз им отговарям, че заминавам, напускам това място. Завинаги ли, отвръщат те. Дано, им отговарям аз и виждам, че не асимилират думите ми. Разбират какво им казвам, но някак си блуждаещите им очи ги издават. Пожелават ми успех. Аз им благодаря. Тялото ми се е отдръпнало отдавна от кръстовището и вече ми е трудно да държа главата си извита настрани. Тримата все още стоят неподвижни върху пустата улица, обградени от бледата светлина на деня или нощта, от бледата същност на града, и продължават да махат. Вратът ми ще се счупи и аз извръщам глава напред. Изоставям ги в плътността на мъглата. В бледостта на мъртвия си живот. Светлинки трепкат отсреща ми. Трябва да е гарата. Няма какво друго да е освен гарата. Какво друго може да бъде? Не, не, със сигурност е гарата. Това са нейните светлинки, нейните трепкащи лампи. Или са произволни улични лампи? Глупости, разбира се, че е гарата. Защо замъгляваш главата си. Отлично знаеш, къде се намира гарата. По дяволите, отлично познаваш пътя, който оставяш зад гърба си, и знаеш, че това отсреща е гарата. Това са нейните светлини. Защо изобщо се двоумиш? Вече и аз не знам какво знам. Знам само, че искам това да бъдат светлините на гарата. Спирам. Не чувствам никаква умора. Не съм задъхан, но не мога да си поема дъх. Вир-вода съм, но лицето ми е сухо. Изсушено. По него не се стича нито капка пот, но като застана срещу себе си, лицето ми е мокро. На гарата съм. Въпреки осветлението тук ми се струва по-тъмно в сравнение с дремещия град. Двата коловоза са празни. На перона е пълно с хора. И те искат да напуснат това място, този град. Дали ще ги пуснат всичките? Дали имат къде да отидат? Няма смисъл да тровя съзнанието си с такива въпроси, сега съм сам. Сам за себе си. Не мога да мисля за другите. Листът паус е в ръката ми и имам билет за заминаване, за напускане. Дори и да ми е жал за тези, които остават, и за тези, които нямат скица за притежаван парцел и явно ще бъдат изхвърлени като кучета от пределите на гарата, когато заридаят като деца, когато установят най-накрая, че измъкване няма, сега не мога да мисля за никого другиго освен за себе си. Мразя егоистите, никога не съм бил егоист, но явно понякога се налага да бъдеш такъв, какъвто не искаш, какъвто не одобряваш; налага се да се промениш. Мразя себе си. Мразя се, но не ме интересува. Влизам в сградата на железопътната гара. Мястото ми все още не е навън на перона, между стотиците блуждаещи погледи, между стените на техния багаж. Трябва да получа одобрение от касиерката, да установи валидността на скицата ми, за да ми даде право да замина; да отвори гробницата ми. Вътре хората не се суетят. Всичко е под строг ред. Частта от тях, която не е намерила своето място сред дългите опашки пред трите каси, покорно чака, седи на пейките в чакалнята и чака своя ред; чака да се освободи тяхното място в кръговрата на заминаващите пътници. Или поне така ми се струва, че всичко е в ред. Неразборията е в главата ми. Безпорядъкът и хаосът, и суматохата са наблъскани в пределите на податливата ми мозъчна кухина, готови да се излеят навън. В предела на чакалнята всичко е наред. Миризмата тук вътре е по-странна от въздуха навън. По-мека е от остротата му. Някаква странна смесица от благоуханието на горящи свещи, вплело се в задуха на въздуха на отдавна неотварян долап, съхраняващ миналото, което така старателно се е стремяло да не бъде изхвърлено. Това ухание ме успокоява. Притеснението ми е изчезнало вече, заедно с потта и главоболието от трепкащата ми глава. Гледката на стотиците цифри, върху таблото с разписанието на влаковете, вкопчено в рамката на зацапаните стени на гарата, укротява лудостта ми. Хората вече не се блъскат хаотично един в друг, един в друг. Стоят спокойно. Стълбите към втория етаж са затворени с решетъчна врата по средата им, стабилно закопчана с огромен катинар. Дните не са като миналите дни и тъй като тези дни не са като онези дни, няма нужда да държат втория етаж отворен. Затворен е зад металните решетки, оставен да си почива. Не съм сигурен дали чакам на някоя от пейките, или пък пререждам някой от чакащите, който може да се окаже пътник в същия локомотив като моя и впоследствие да споделяме пътя към една съдба, но вече съм на опашката на първо гише и бавно се придвижвам напред към печата на касиерката. Тъй като никой не възроптава срещу сегашното ми местоположение, преценявам че – явно – не съм извършил нищо нередно и съм действал по кодекса на чакащите. Миризмата на топли кифли с мармалад от лавката в дъното на чакалнята навярно ме е унесла и мозъкът ми не е счел за нужно да ме буди от това униние и машинално е направлявал тялото ми по планувания път, оставяйки ме напълно да се потопя в сладостта на отдавна заличено детство, натъпкано с кифли с мармалад. Сега не обичам сладко. Не че не обичам, по скоро не ми понася, разстройва ме и спира процеса на тялото ми да функционира правилно в ежедневното си съществуване. Споменът си заслужава. Сладкото не. Вашата скица, моля, гласът на касиерката разбужда блуждаещия аз за пореден път. Засмивам се. За секунди съм преминал от чакането на пейката, през края на опашката, преполовил съм я и сега съм пред касата на първо гише, готов да подпечатам пътя си навън. Засмивам се още веднъж. Сигурно си личи, колко съм щастлив. Ако ли не, усмивката ми е толкова голяма, че установявам, че осветлението вътре в гарата е загасено и е оставена светлината на деня или нощта да попие във вътрешността й. Може, и то е по-вероятно, усмивката ми да не е причина за осветяването на гарата с естествена светлина, но със сигурност не е и причина за спирането на електрическата светлина. Дошъл е моментът, когато вече, аз и пътниците и всички обитатели на гарата, а и извън нея, да не се нуждаем от помощта на изкуствено добитата светлина, а да разчитаме на естествената такава. Просто съвпадението с усмивката ми е щастлива случайност. Човекът зад мен тактично ме побутва, след като – явно – касиерката е поискала скицата ми за пореден път. Усмихвам се и й я подавам. Губя прекалено много време в отнасяне. Погледът, който ми хвърля след като проверява подадената от мен скица, ме съсипа. Дали съсипва и нея, или го е оттренирала, за да го използва в такива ситуации, няма никакво значение. Гласът й заблъсква в тъпанчетата ми още преди да е отворила уста. Не е ваша. Моля, отговарям й аз, уж не разбрал какво казва тя, но подсъзнателно го знам. Просто все още не мога да го асимилирам. Шушка пауса срещу ми. Не е ваша, скицата, която ми дадохте. Шумът й ме притиска, облива ме с вълните си. Гмуркам се бързо в дълбините му, след това изплувам и пак се гмуркам. Давя се, бавно и мъчително; някой не ми разрешава да се удавя. Парцелът е на някой друг, скицата е записана на друг. Това не сте вие. Чие е името, питам. Тя го суфлира от екрана пред нея. Знам, че това не е моето име, но аз взех парцела от този човек. Името на скицата е моето, аз я издадох. Очевидно в базата данни моето име не фигурира. Невъзможно е това, аз трябва да замина. Парцелът е мой. Соча синята линия, образуваща малък правоъгълник в единия от краищата на квартала, скопчен между две улици. Но – той е мой. Мой е. Не знам дали все още се държа на крака, или се подпирам на гишето, или не знам. Чертежът на скицата болезнено се блъска в очите ми, натиска слепоочията ми. Соча й парцела, а тя прибира пауса от ръката ми. Не й го давам, не искам да й го дам, докато не разбере, не се убеди, че е мой. Но моля ви, пуснете ме да си тръгна, аз искам, трябва, скицата е моя. Може би съжалява, казва ми, че се извинява и няма какво да направи, че такъв е законът, може би не казва нищо подобно. Не я чувам, но тя иска да се отдръпна от опашката. Защо, защо не ме пуска? Скицата е моя, заработих я, трудих се толкова време, за да се сдобия с нея, тя е моят билет; преди бях мъртъв, защо ме убивате отново. Мъча се да й обясня, че всичко е редовно, че човекът ми даде парцела, че има къде да отида, има къде да живея, има къде да се установя. Явно тя не ме разбира. Глухата свирка на локомотива изсмуква живеца ми. Във въглищната му ръка съм като смачкан лист хартия. Идва, идва, идва, а аз нямам билет. Казвам й го, но тя продължава да не ме разбира и да ми говори нещо друго. Човекът зад мен дърпа главата ми и той повтаря същите думи като нея или нещо друго. Неговият глас също е глух и неразбираем. Двамата се редуват да ми говорят, говорят едновременно, не ги разбирам. Не ви разбирам. Размахвам пауса пред очите им, но те не ме разбират. Удря ми шамар или изтрива лицето ми с длан. Тя е мокра. Лицето ми е мокро. Плача, ридая, късам се от рев. Не го съм разбрал досега. Хлипащите ми нечленоразделни изречения се губят някъде в дебрите на чакалнята, отекват в ехото на секундарната стрелка на големия стенен часовник, но не достигат до целта си. И как да е по друг начин; въпреки че си мисля, че молбите ми са чути и приети, аз не съм обелил нито една дума. Детето в мен ридае като прасе пред заколение. Траверсите се губят под пъргавостта на стоманената композиция. Локомотивът почти е тук, а моето спасение, моят бял кон ще премине в галоп и няма да забележи риданието и гърчещото ми се тяло встрани от пътя си, от моя път; встрани, скрит в храстите. Тумбата народ се спуска към спрелия локомотив. Плътната му пара ги облива. Тежестта на полицейските палки потъва в скулите им и в черепите им, и в ставите им. Гърчат се под натиска на синята стена. Тук няма ред, а трябва да има. Тук трябва да има ред и ще има ред и всеки трябва да знае мястото си и не трябва да си въобразява, че щом може да залъже за миг затлачените си мисли, то ще обърка и някой друг. Билетът е редът и редът трябва да се спазва. Плача на перона. Не ми пука за търкалящите се трупи. Моята безнадеждност – тя ме убива, тя ме кара да се дера. Има хора на опашка, хора, чакащи реда си пред отверстието на локомотива; защо впусналите се тълпи да са по-различни от тях? С какво аз заслужавам да се шмугна в тъмния отвор? Касиерката полага длан на рамото ми и ме повдига. Болката е изсмукала силите ми, стопила е тленността ми и изобщо не се учудвам, че тя така леко ме изправя на крака. Върви, ти си, сочи ми зейналата паст на локомотива и бута пауса в ръката ми. Всичко е оправено, казва, или по-скоро аз не чувам, или тъкмо обратното – чувам, много повече отколкото мога. Не я питам как, не ме и интересува. Паусът е в ръката ми. Станала е грешка, усмихва ми се доброжелателно, но в крайна сметка се оказа поправима. В такъв момент на радост не упрекваш хората, докарали ти покъртителна болка, не упрекваш себе си; радваш се, умираш от щастие, нищо друго не те интересува и нищо друго не би и трябвало да те интересува, щастието е преди всичко и когато го има, то трябва да заличава всичко друго по-маловажно, а сравнено с него всичко е маловажно. Мисля, че я прегръщам или целувам, или пък и двете, умът ми е замъглен, от щастие. Затичвам се към локомотива, защото чувам свирката му, защото искам да се кача, защото си мечтаех да се кача, защото не вярвах, че ще се кача, но спирам. Обръщам се към касиерката, която все още стои на перона, гледа към заминаващото ми аз, и вдигам рамене. Кой е моят локомотив, крещя, те са два, два спрели един до друг, как изобщо ми убягна това. Тя се чуди, не ми отговаря, и на какво точно да ми отговори, като не съм й задавал въпрос; крещя, но крещя отвътре; устните ми не помръдват. Жената се засуетява, може би ме е разбрала, дори и без да я питам. Озърта се, поглежда към празните си ръце, билетът не е там, скицата не е там и нищо не е там. Там са само десетките бръчки, издълбани в дланите й. Тя не знае. Не зная, вика ми, може би и тя вика без глас, може би не, може би мога да разбера кой е локомотивът ми, ако погледна към билета. Може би. Първият, първият е твоят, касиерката надвиква собствения си приглушен глас. Откъде сте сигурна, защо ли и изобщо задавам такъв въпрос, когато си нямам и най-малка представа за къде съм се запътил. Сигурна съм, първият, първият е. Не ми и трябва нова покана, втурвам се към желязната композиция, а отверстието й бавно се затваря пред очите ми. Дано да е този, дано да е този, дано да е този, моля, моля, моля. Не се моли, а бягай, вратата към машиниста все още е отворена. Прекрачвам задъхан прага, а от висотата на своята седалка машинистът ми се усмихва и ме подканя да заема полагащото ми се място, отзад във вагона. За тук ли съм, едвам говоря. Качвай се, момче, тук ти е мястото, посочва ми с ръка седалките отзад, после бавно завърта ръчката на вратата и тя захлопва, херметически затваряйки локомотива. Минавам покрай сивите обвивки на почиващите си пътници и сядам на единственото празно място; хора стоят прави по средата, държащи се за висящите от тавана тръби, за да балансират клатещите си тела, но празната седалка е моя и аз седя на нея. Бавно нормализирам дъха си, гледайки напред. Обръщам се назад и там я виждам измежду сивите кламбучкащи се трупи. Облечена в огромно, бяло палто, тя ме поглежда и ми се усмихва и аз й се усмихвам. Гърдите ми се поуспокояват, а ликът й ме сгрява. Усмихвам й се още веднъж, а тя не сваля поглед от мен, гледайки ме все така миловидно. Усмихва се отново. И аз й се усмихвам. Обръщам се напред, отпуснал гърба си в мекотата на седалката, и гледам напред. Напред в тъмния непрогледен тунел на нощта, и се усмихвам.

Друсането на автобуса отваря изцяло очите ми и попречва на отпътуването ми. Малкият човек до мен говори. Явно съм го слушал досега, явно не е видял, че съм почнал да дремя; жалко, не си спомням за какво си говорим, но той не спира. Сивее ми пред очите, може би навън е мъгливо. Магистралният път е прав и пластмасово лъскав, но вътре в автобуса се кламбучкаме. Всъщност, не познавам малкия човек до мен, защо изобщо разговаря с мен, защо изобщо аз говоря с него. Чувам мислите си, но и едновременно разговарям с него и с двамата му приятели, седнали пред нас. Те също разговарят с мен. Сега съм добре, щял съм да бъда с тях, така ми казват. Успокоявам се, сивотата вътре в автобуса не ме е погълнала изцяло. Не съм сам. Отпускам се, продължавам да разговарям с тях, като с приятели, те разговарят с мен, като с близък. За какво изобщо си говорим, не зная, но явно знам щом им отговарям. Сега съм с малките хора. По-малки от мен на възраст, знам ли, не мога да се погледна в огледалото да видя аз колко съм голям, но те са по-малки от мен, най-вероятно. Ние не говорим, ние се надвикваме; всички пътници говорят едновременно, затова се надвикваме; шумът съска в ушите ми, ту притихва, ту се увеличава, хващам нещо от думите им, после нищо не долавям, но външно се държа нормално. Поне отстрани изглежда така. Извъртам се надясно, от другата стана на тясната пътечка на автобуса седи тя и ме гледа втренчено. Надвесила се е над седалката си и е доближила лице към мен. Гледа ме очарователно или пък аз нея. Колко е красива. Разговаряме, но явно с нея не сме приятели, не се и познаваме, явно. Олга, лицето й бе на педя от моето, а остатъкът от автобуса се бе разтворил в сивотата. Гласовете им тихо шушнат, или сме под някакъв заслон. Аз и тя. Или пък може би се казва Зоя. Колко е прекрасна. Овално, лъчезарно лице и гледа мен. Говори ми бавно, успокояващо. За жалост не знам какво ми говори, а аз май и не й отговарям. Малкият човек до мен ме дърпа, извръща погледа ми към прозореца. Автобусът спира на автогарата, или е спрял отдавна. Сочи с пръст навън. Гарата се намира на хълм. Не мога да се обърна назад. Дано не съм я изгубил. Толкова е тясно, толкова е сиво. Ходим по плесенясалите плочки на гарата. Пълно е с хора. Няма място за всички, а автобусът е само един. Всички ли пътувахме заедно? Малките хора са до мен. Ходим бързо, явно бързаме. Дърпаме багажа си, колелцата му скърцат. Аз нямам багаж, аз нося нейния. Зоя ме е хванала за дясната ръка. Не съм я изгубил. Усмихва ми се отдолу. Толкова е по-ниска от мен, а аз не бях кой знае колко висок. Може би бях малко по-висок от малките хора или бях висок, а тя не бе ниска, но стискаше ръката ми. Как се стигна дотук. Малките хора ни дърпат напред, но ние спираме. Тя ме целува и аз я целувам, сякаш се познаваме отдавна, сякаш не отскоро. Суматохата на гарата спира, поне в главата ми. Продължаваме напред, движим се в права линия, но сякаш не сме изминали никакво разстояние. Колоните, крепящи покрива на гарата, са покрити с лиани и залиняла растителност; плесента по пода е все още около нас; все още не я задминаваме, а стълбите на гарата са толкова близко; стълбите, с които се излиза от гарата; стълбите, с които се слиза надолу, към пътя. Над нас няма таван; чернотата дори не е и небе, а небето навън е мрачно. Дали е вечер, сутрин ли е, има ли някакво значение? Без да се блъскаме един в друг с другите хора, с малките хора, се разминаваме, всеки запътил се нанякъде, но нима изходът от автогарата не са само онези стъпала, които току-що стигаме. Когато съм до Зоя – мисля, че така се казва, сигурен съм, – знам какво правя и всичко е естествено. Казвам й да ме чака, да не ходи никъде, трябва да отида до тоалетната. Тя ми се усмихва и казва да ходя, тя ще седи тук и ще чака. В тоалетната е блато. Намирам писоарите само по течащата вода в тях. Чувам шумове зад мен, но съм сам. Сам в тинята. Излизам навън, но багажът го няма. Зоя също. Панически се въртя в кръг и се въртя, и се въртя. Тръгвам надолу, по стълбите, напускам автогарата, стигам до вдигната рампа, но там няма железопътна линия; има само рампа. И малките хора са там, дърпат ме, казват ми че трябва да вървим, че закъсняваме. А Зоя, да Зоя, дали са я виждали, трябваше да е на гарата. Казват ми, че трябва да вървим, че не са я виждали. Зад нас се чува силен шум от викане, чупене, блъскане. Те са се запътили насам, идват към нас. Уплашени, малките хора ме дърпат напред. Преминаваме под рампата; тя сигурно си е тръгнала, тръгнала е към вкъщи. Вероятно се е прибрала, с целия си багаж, сама. Зад рампата, вече на пътя, шумът зад нас е утихнал. Така и не разбирам кой ни гони. Искам да се върна назад, тя каза, че ще ме чака. Не е възможно да е тръгнала сама. Връщам се назад, но нея пак я няма, но се връщам само в мислите си. Малките хора не ми позволяват. Пътят витиевато слиза надолу по склоновете под гарата. С нас слизат и хиляди хора. Почти няма място за всички. Тесен път, устремил се направо по равното, след това внезапно се спуска по склон, след това пак права отсечка и пак склон, и пак, и пак. А аз съм обграден. Извръщам поглед назад, автогарата се е разтопила в цигарена мъгла. Искам да се върна, но не мога. Спускам се надолу, не мога да спра. Да, тя си е вкъщи и аз отивам към тях. Там ще я намеря, но не знам къде живее, не знам къде е това там, не знам къде е това вкъщи. Спускам се надолу, притиснат от човешките тела, обграден от мрака на деня или на нощта и въпреки че съм тръгнал нанякъде, не знам накъде съм се запътил. Не знам къде ще стигна. Вътрешно знам, че знам къде отивам, но не мога да си спомня, къде трябва да стигна.

* * *

Герасим Симеонов е на 27 години и се занимава с геодезия. Разказът му „Милвай своето лице“ е носител на първа награда от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012.

Авторът на този разказ получава книгата Безкрайният път, от Рейф Мартин, с любезното съдействие на издателство Август

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара