Стихове – Антония Поци (преведе Юлияна Радулова)

1

Стихове - Антония Поци (преведе Юлияна Радулова)

Водещ редактор на рубриката „Поезия“: Ваня Клечерова. Прочетете кратък биографичен очерк за Антония Поци.

 

Антония Поци

Стихове

(За първи път на български език, в превод на Юлияна Радулова.)

 

Песен за моята голота

Погледни ме: гола съм. От неспокойното
безразличие на косата ми
до стройното напрежение на ходилото ми,
цялата съм една кисела крехкост
обвита в цвят на слонова кост.
Погледни: бледо е месото ми.
Би могло да се каже, че в него кръв не тече.
Не прозира червено. Само едно отмряло
синьо туптене бледнее в средата на гърдите.
Виждаш ли колко е кух стомахът ми. Несигурна
е извивката на бедрата ми, но коленете,
прасците и всичките ми стави
са мършави и твърди като чиста кръв.
Днес, гола се огъвам като арка в чистотата
на бялата баня и ще се огъна гола утре
върху леглото, ако някой ме поиска.
И някой ден, гола, сама,
опъната по гръб под твърде много пръст
ще бъда, когато ще ме е повикала смъртта.

 

Прищявка за една бурна нощ

Камбаните звънят в ритъма
на изкачването, тази вечер.
Нощта се изпарява от полетата,
нощта бълбука в дълбините на
горите; черната
нощ паяжина от вятър.

Стъпките ми не оставят ритъма
на камбаните, тази вечер:
топящи се, уморителни, бавни,
като моето изкачване.
Внезапна и далечна,
една камбана
учестено звъни.
Аз съм на края на моето изкачване:
забързвам, стигам до края на височината.
Гърми. Буря е по върховете.

Скъпа моя доброта, ние ще отидем нависоко,
там, където пушат студените мъгли,
където пищят и се въртят бавните ястреби.
Ще отидем там, където нямат име
скалите но имат лица,
бели лица на гробове.
В нощ като тази,
в нощ на буря.
Аз ще стегна главата ти
между коленeте си,
бавно, за да не те заболи
от твърдите ми кокали.
Ще легнеш сред рододендроните.
Сред сълзящите рододендрони. Ще спиш.
Аз също ще спя, с вдигната глава,
като здравите и уморени коне.
Но после ще дойде мъглата –
студена и тежка.
На сутринта ще ни намерят мъртви.
Мъртви между рододендроните.
Мъртви между скалите,
които имат лица на гробове.
Мъртви в нощ на буря.
Мъртви от любов.

Пастуро, 23 юли 1930 г.

 

Ноември

И после – ако се случи така че да си тръгна –
ще остане нещо
от мен
в моя свят –
ще остане една тънка следа от тишина
след гласовете –
едно разредено дихание от бяло
в средата на синьото –

И в една от вечерите на ноември
едно крехко момиче
ще продава хризантеми
и ще има ледени зелени
и далечни звезди –
Някой ще плаче – кой знае къде –
Някой ще търси хризантеми
за мен
по света,
когато се случи така, че без връщане,
трябва да си тръгна.

Милано, 29 октомври 1930 г.

 

Залез

Черни нишки от тополи –
черни нишки от облаци
в червеното небе –
и тази първа трева
отърсила се от светлия
сняг
те кара да мислиш за пролетта
и да гледаш дали
наведнъж не цъфват игликите –
Но ледът синее по пътеките –
мъглата приспива канавките –
една бавна бледност опустошава
цветовете на небето –
слиза нощта –
нито едно цвете не е цъфнало –
зима е – душа моя –
зима е.

Сан Мартино – Милано, 10 януари 1933 г.

 

Уникална гледка

Виж:
това е моето
измислено дете.

Оплетох му
дрешка на една кука
от бяла вълна.

Казва също „мама“ –
да –
ако го обърнеш по корем.

Дай го тук в ръцете ми
за малко:
ето, чули как каза
„мама“?

Това е моето дете,
виж,
моето измислено
дете.

31 януари 1933 г.

 

Срам

Ако някоя от нещастните ми думи
ти харесва
и ми го кажеш
дори и само с поглед
аз ще се разгъна
в благословена усмивка
вместо това треперя
като малка и млада майка
която дори се изчервява
ако някой минувач
й каже
че детето й е хубаво.

1 февруари 1933 г.

 

Дреболии

Така – като на някое бедно дете,
при чиято смърт по средата
на сълзите трябва да мислиш
за размерите на ковчега –
после се разбираш нещо с цветаря
който да изпрати възглавничката
и една красива корона –
Бели рози, нарциси, люляци,
какво се слага върху
ковчега на едно дете? –

Така – днес се залавям да търся
как мога да ти изпратя тези
последни цветя от моите полета –
дали в един пакет – или
в една малка кутийка –
за да не изглеждат купени
от кой да е магазин –
за да можеш да разпознаеш
ръцете ми – върху тях –
да не трябва –
най-вече – да изсъхнат –

Така виждаш ли – счупвам се
в множество нещастни
жалки
дреболии
ако ми пречат да чуя
че това е последното сбогом –
че нося в ръцете си моята
мъртва любов

Милано, 15 май 1933 г.

 

Сливане

Ако разбера
какво означава
– да не те видя повече –
мисля че животът ми
тук – ще свърши.

Но за мен земята
е само буца пръст която тъпча,
а другата я тъпчеш ти:
останалото
е въздух
в който ние –
пуснати салове – плуваме
за да се срещнем.

В ясното небе наистина
понякога изплуват малки облаци
вълнени нишки
или пера – далечни –
и който гледа отгоре след малко
ще види един единствен облак
който се отдалечава.

17 септември 1933 г.

 

Радостта

Питах със затворени очи –
в какво ще се превърне утре Какавидата? –

Така те карах да повтаряш
през усмивка нежните думи –
– булка,
майка –

Приказка от време на любов –
голяма глътка – осмислен
живот –
радост застинала в сърцето
като нож във хляба.

26 септември 1933 г.

 

Не знам

Мисля, че начинът,
по който се усмихваш,
е по-хубав от слънцето
над тази ваза с цветя,
малко поувехнали –

мисля, че е справедливо,
че всички дървета
падат при мен –

че се превръщам
в бял и празен площад
щом чуя гласа ти – който вероятно
рисува алеите
на една нова градина.

4 октомври 1933 г.

 

Нежно предложение

Бих искала душата ми
да е лека за теб
като крайните листенца
на маковете, които се запалват от слънцето
на върха на стъблата си
увити в мъгла –

Бих искала да те водя с думите си
по една празна улица, белязана
от тънки сенки –
до полето от тревна тишина,
до езерото –
където звъни повяна от полъх вятър
тръстиката
и морските кончета флиртуват
с плитката вода –

Бих искала душата ми
да е лека за теб,
поезията ми – мост,
тънък и прав,
бял –
върху тъмната пропаст
на земята.

5 декември 1934 г.

 

Ръцете

Когато взех ръцете ти
в моите
разбрах
колко си млад.

Моите пръсти са тънки:
отливат се върху предметите
и дълго запазват
отпечатъка –
от трънче –
кървят,
от перце –
треперят от нежност.
Ръцете ми са така бледи:
пръсти ги пресичат
от всички страни –
и дълги сини вени.
Намират спокойствие
само между меките коси
на дете.

Пръстите ми са груби:
стискат предметите
за да се чувстват господари,
и камъни не могат
да ги наранят.
Ръце от жив цвят,
които са докоснали
само онова,
което са избрали,
ръце, които могат
да дълбаят
в дребния чакъл на реките,
в калта на пещерите,
за да извадят съкровище.

Не ти,
младите ти ръце
казват на моите,
на мен:
колко сте стари

6 декември, 1934 г.

 

Пауза

Струваше ми се че този ден
без теб
трябваше да бъде неспокоен,
тъмен. Вместо това е изпълнен
с една странна нежност, която се разстила
през часовете –
може би като земята
след тътен,
която остава сама в мълчание и пие
падналата вода
и малко по малко
я чувства как прониква
в най-дълбоките й вени.

Радостта, която вчера беше безпокойство,
буря –
днес се връща с краткото си
туптене върху сърцето,
като спокойно море:
под огрялото и топло слънце блещукат,
като бели дарове,
мидите, които вълната
остави на брега.

7 декември 1934 г.

 

Споделяне

Вярвам дълбоко в теб. Струва ми се,
че бих могла да чакам гласа ти
в мълчание, в продължение на векове
от тъмнина.

Ти знаеш всички тайни,
като слънцето:
можеш да накараш
да цъфне здравецът и дивите цветя
в дъното на каменните процепи,
на легендарните затвори.

Вярвам дълбоко в теб. Спокойна съм,
като арабин,
който увит в бялата си чалма,
слуша как Бог
около къщата му
разлиства ечемика.

8 декември 1934 г.

 

*

Ти си тревата и пръстта, чувството,
когато вървиш бос
по разорано поле.
За теб слагах червената си престилка
и сега коленича пред този фонтан
безмълвна и потънала в утробата на върховете:
знам, че в един момент –
по обед ще загъмжи от виковете
на чинките,
в спокойното огледало
ще се влее лицето ти,
близо до моето.

9 януари, 1938 г.

Превод от италиански: Юлияна Радулова

 

„Сборище на трубадури“ достига до вас и с автоматичния ни абонамент или през страницата ни във Facebook.

 

* * *

Снимка на Антония ПоциАнтония Поци (итал. Antonia Pozzi, 13 февруари 1912 – 3 декември 1938 г.) е италианска поетеса. Родена е в Милано. Дъщеря на милански адвокат и графиня, родственица на известния поет романтик Томазо Гросси. Първата й стихосбирка („Parole“) излиза посмъртно през 1939 година. По живота й са написани няколко биографии. Поезията й е преведена на няколко езика.

Прочетете краткия биографичен очерк за Антония Поци от Онорина Дино, отново в превод на Юлияна Радулова.

От Литернет: Юлияна Радулова е родена на 26.04.1976 г. във Варна. През 2000 г. завършва специалност „Приложна лингвистика – английски и японски език“ към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 2002 г. живее и работи в Милано. Нейни авторски произведения и преводи намират място в издания за нова българска литература и култура: сп. „Ек“ (Издание за българите в чужбина), литературния алманах „Света гора“ (Велико Търново), в. „Словото днес“ и др. Преводач и съставител на книгата „Великият занаят на поезията“ – превод на съвременни италиански поети.

 

Коментари

коментара

1 коментар

  1. Това е изключително силно. Не съм знаела за Антония Поци, но определено ме докосна дълбоко!

Comments are closed.