Книгата на Дийкън – Джоузеф Р. Лало (Колонката на Ана Хелс)

0

Книгата на Дийкън (Колонката на Ана Хелс)

Изключително видно е, когато една книга е писана с обич от автора си – не заради пари, не заради известност, а защото е трябвало да изкараш фентъзийните демони от главата си. Подобни фенфикове, естествено, малко или много наприличват на крайъгълните камъни в жанра и повтарят я събитийни нишки, я характери на герои или пък цели бойни или магични системи, но осъвременени и олекотени от фенската ревност към оригиналния текст.

Поредицата за магът Дийкън на Джоузеф Р. Лало е точно такъв проект – започнал малко наивистично и с леко схематична рамка, но с ярки и странно-нетрадиционни идеи, прераства в почти напълно готов за филмиране страшно добър сценарий, съперничeщ по мащаб, макар и в магически смисъл, дори на непостижимото толкинистично вдъхновение.

Е, наподобяването никога не е съвършено като оригинала, но носи духа и удоволствието на мъжкото писане – напрегнато, активно, цветно и сурово, с по-малко емоции, но много оцеляване на ръба и орди чудовища, почти невъзможни да бъдат сломени, като на хард-кор ниво на наистина добра RPG-игрица. След вълните женски чик-лит, маскиран с меч и гугла, през които преминах напоследък, мъжкарският поглед към моя най-любим жанр се оказа изключително свежо и безкомпромисно времеизяждащо приключение, за което мога само да благодаря за откритието на страхотните „МБГ Букс“ в лицето на новака Джоузеф Лало.

Светът на Лало е раздиран от вековна и естествено – безсмислена война тип Севера срещу Юга, чиито истински корени и причини се крият на далеч по-комплицирано божествено и извънземно ниво. Да, има безкрайно много намеци за по-скоро сай-фай технологии, генетични експерименти, черни дупки и могъщи същества тип Хищника, но много внимателно вплетени в изцяло фентъзи-сетинг, с красиви промушващи остриета, трептящи от дива магия кристали и злокобно-извратени драконо-гаргойли. Мракът на отчаянието е просмукан в ума на всеки редови човечец, готов да предаде ближния, само и само за да преживее нощта. Даже нарочените за герои са по-скоро нетърпими по безкрайно много причини и въобще не носят обичайните златни ореоли на спасители на светове. Мечтата за съживяване на надеждата и възвръщане на усещането за доброто като цяло заблестяват в основата на изграждането на дебютния опит за фентъзи-величие на младия Лало, повеждащ ни на безумно приключение без дъх в надпревара с извратени умове и недостижими времена.

В първата книга нещата започват бавно и мистично, обвити около красивата, белязана от боговете Миранда, принудена от войната да търси подслон и преживяване из безкрайните ледени дебри на света си, докато е измъчвана от най-голямото проклятие на себеподобните, а именно да не взема точно страна в един конфликт, а да съчувства и разбира всички страни и да осъзнава каква простотия е това, спорът, предизвикващ избиването или осакатяването на безкраен брой хора.

По желание на съдбата ролята й в живота се увеличава многократно след ред случайности и героинята ни бива предадена за детайлно магично обучение във вълшебно съхранен Едем, докато опознава характери, търси любов и разбира предателството и верността към каузата като понятия. Тук действието е подредено, напластено, детайлно изградено, очевидно отразяващо идеи, крити с години в ума на автора. Героите биват развивани по-топло и дори забавно, обвити в мъгла на мистицизъм и магичност. Тази подреденост обаче избухва в почти непрекъснати битки в следващите две книги, неделима част от общата история. Екипът от Избрани да спасят света се променя, губи някои членове, придобива други, и всичко това на яркия фон от летящи магии и масова сеч на уродливи чудовища до гранд-финала, пропит с разбиране за космическия аспект на фентъзито като цяло и поредното потвърждение за алиенската форма на деусите, дето все се намесват в последната секунда на пиесата.

Динамиката на мен лично ми дойде малко прекалена и натоварваща. Тихото и внимателно представяне на характери от първата книга е заменено в почти постоянно оцеляване на ръба на възможността. Вярно, битките са свръхдетайлно описани, с благоговейно мащабен размах, с винаги оригинални и ужасяващи противници, съвсем достоверно измъкващи се почти на парчета набедени за добри герои, но дотам. Както женските авторки почти непрекъснато се тръшкат за емоционалната същност на нещата, пък драконите и мечовете побират на половин страничка, така и Лало тук се съсредоточава типично мъжкарски върху пищните битки, поразяващите магии и агресивните безутешни обрати. Такива неща като любов, приятелство и вярност остават загатнати, намекнати, прошепнати, а героите се вият около сивата гама, развиват се, мотаещи се между предателство и себепожертвователност, но твърде кратко време остават на вълна размисли и емоционално бръщолевене над същността на нещата, което, не се и съмнявам, за много от читателите е просто гигантски изпъкващ плюс. Аз обаче някак неведомо правя нелогична връзка с книгите на Салваторе като усещане, макар и с много по-добър стил и далеч по-зрял и завършен поглед над нещата, концентриран върху магията като основно средство за масово унищожение. По подобен сходен, безапелационен метод прекомерно концентрираното действие малко ми пренатовари читателските усещания, напоследък посвикнали на по-женски методики и трепкащи усещания за древно зло зад вратата. Или просто предпочитам да гледам битки или да ги играя, но не и да ги чета с напрегнат поглед, съпреживяваща всяка почупена кост или капка кръв, пролята от нашия отбор. Вероятно моментното ми настроение оказва огромно влияние върху преценката ми, но дори и пропита с по-активна киселичковост и претенция от обичайното, мога само да се преклоня пред таланта на Лало да разказва свръхдинамично и затягащо вниманието и да се надявам повече читатели да се потопят в редовете, врящи и кипящи от магия и ужасии.

Ана Хелс

* * *

 

Коментари

коментара