Геймънистицизъм

4

Корици на книги на български от Нийл Геймън. Американски богове, каралайн, чупливи неща, Момчетата на Ананси, Междусвят, никога, никъде, никой, Книга за гробището.

Има горе-долу два начина да възприемеш книгите на Нийл Геймън. Единият е да се проснеш по очи на майката земя, благославяйки просветлението на човешкия гений, най-накрая използващ божествената частица по предназначение, а другият е да се почешеш по носа с мърморкане „WTF, беше т’ва?!?“. Общо взето, равнодушие като реакция рядко се среща. Или пееш осанна с всяка своя читателска клетка, или хвърляш книжката с лек финт към най-близкото място за депозиране на отпадъци. Опасявам се, че аз съм от онези с промитите мозъци, облъчени от мистицизма на Геймън, или по-кратичко – геймънистицизъм. И ако ми поискат десятък, за да продължи да изкарва демоните от главата си по този начин, аз ще съм от първите на опашката, търчащи с шепи пари към странния рошав тип, чийто мозък е един от най-добре работещите към момента в общопланетен мащаб по съвсем не скромното ми мнение.

Героите на Геймън са от онзи особен тип, с който а-ха да се идентифицираш, и в един момент осъзнаваш, че имаш толкова общо с тях, колкото и с триок кентавър от съзвездието Андромеда. Уж обикновени хора, на които им се случват необикновени неща, но всъщност се оказват идеално чисти същности. Със заложен древен пламък, героична светлина и най-важното и съвсем не-човешко – смелост да изменят света, дори и този, който им е свил сравнително прилично и поносимо гнездо за живуркане. Да притежаваш онзи дух, който ти позволява да видиш встрани от удобните капаци на съвременната реалност, си е почти божествена черта, лелеяна и завиждана от всеки, извисил взор над посредствеността. Защото встрани те чакат светове на древни богове, подземни чудовища, призраци, магове, вълшебства и купчини оживели, всъщност никога неумирали, архетипове, които вадят легендите от праха и ти ги хвърлят в лицето с арогантността на съживената нералност. И трябва наистина много кураж, за да срещнеш всичко, което не съществува, и да го приемеш като нормално, даже да оцелееш сред него.

Кошмари и сладостни съновидения излизат изпод прикритието, осигурено от тъмновата личност на суб-аза, и завладяват осезанията, с които сме надарени или прокълнати, отправят своето предизвикателство дали ще ни гръмнат главите в ален фонтан от биологична маса, или просто ще кимнем и продължим по пътя към лудостта, без съвсем да се потопим до шия в нея. Символизмът е силно начало, предизвикващо абсолютно всички заръки на здравия разум, набити в още меките ни главички от детска древност. Пред нас изникват тайнствени врати, изискващи преминаване и едновременно с това заплашващи ни с всите дантеви мъчения само чрез едно скръцване или просто с добрата стара непрогледна тъмнина. Разни забравени и съвсем незапомнени богове си пият чая в позапуснати всекидневни и настояват да повярваш в ексклузивното им съществувание, изискващо преклонение и даровете всечовешки в жертва на кръволоците с искряща божествена частица. Световете биват подменени за една крачка време, поставяйки ни в положението приемаш или прегаряш в ума си. Подземните кошмари оживяват и те чакат под леглото с упоритост, която никоя лампа няма да прогони в мрака.

Всичко, от което сте се страхували – всичко, което са ви забранявали, – не говори с непознати, не отивай на гробищата нощем, не минавай забранената стена, не влизай през тъмната врата, не вярвай в нищо освен в айфона си, – Геймън извлачва от непрогледния мрак и ни отправя предизвикателство да излезем извън черупките си. И току-виж сме открили, че имаме огромни криле, с които не да избягаме, а да властваме над зловещата страна от онова, което ни се иска да наричаме нереалност.

Не мога да разделя книгите му на по-детски и по-зрели. Във всички жестокостта е описана крайно цветно и кърваво-брутални сцени не липсват. Хорърът се омесва тихо с уиърд-ърбъна и експлодира в пищна катастрофа, от която няма сила, дето да може да откъсне очите ти. Не бих казала, че има и слаба книга – всяка е отделен страх, отделен сън, съвсем различен експеримент, започващ я като приказка, я като нормално ърбънче, но след това дерайлиращ в непознати земи, в които се пристъпва тихо и крайно внимателно, защото винаги има някое многооко и определено многозъбо чудовище, което току-що е огладняло зад ъгъла. За мен е лична чест като читател да докосвам световете на Геймън, дори и така, чрез посредничеството на шепа хартиени страници, но поне едно ъгълче от съзнанието ми е готово да посрещне промяната, а по-важен урок от това да приемаш и да се адаптираш към невъзможното, аз лично не намирам за нужно да се научи.

Ана Хелс

* * *

 

Коментари

коментара

4 КОМЕНТАРИ

  1. За мен Геймън е ту прекрасен и магичен, ту скучен и безразличен, ту… все тая :)
    Някъде по средата е. „Книга за гробището“, „Коралайн“ и, особено, „Никога, Никъде, Никой“ страшно много ми харесаха, но кратките му разкази и „Американски богове“ ме отегчиха. „Междусвят“ пък беше някъде по средата. „Звезден прах“ и „Чупливи неща“ за съжаление не съм чел още, но смятам да поправя тази грешка :)

  2. Станах фен на Геймън след „Добри поличби“ /нищо, че там повече бе пипано от Пратчет/ и след „Никога, никъде, никой“ вече си поставих за цел да изчета всичко негово. /което вече не съм гледал, де/ „Американски Богове“ е скучна и мрачна, да, но страшно комплицирана и философска, може би една от най-добрите му. Точно заради нея наскоро си взех и „Момчетата на Ананси“. Абе, пичът е добър, смесва интелигентен хумор с колоритни образи и общо взето всяка от книгите му е забавно нестандартна. Дано да ни радва с още качествени истории занапред. :)

  3. Накараме да погледна по различен начин на творчеството на Геймън, благодаря ти :)

  4. Уф, много ми е трудно да пиша за Геймън. Накратко – считам го за най-добрият жив писател на фентъзи в последните 2 десетилетия.
    Тази година се насладих на гениалния му принос към комикс литературата и твърдо мога да кажа, че в един епизод от The Sandmаn има повече смисъл и синтезиран сюжет отколкото в дженерик фентъзи многотомник.

Comments are closed.