Безплътна, от София Попова (фантастичен разказ)

0

Илюстрация към Безплътна, от София Попова (фантастичен разказ)

Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost. Илюстрация: Петър Тушков; по снимката на anurag agnihotri: three women and two moms; лиценз: CC:BY.

 

Безплътна

фантастичен разказ

от София Попова

 

Беше нощ. Посред ден. Мека мъгла се стелеше между гъвкавите тела на дърветата. Нямаше луна. Нямаше звезди. Нямаше слънце. Леко сияние се движеше плавно през гората. Фигура. Висока. Тънка. Съществото внимателно оглеждаше мъглата. Стъпваше леко, почти не докосваше земята. За миг се спря. Нежен поток извиваше спирали сред жилавата трева. Огледалният вир разкри образа на съществото. Жена. Прозрачните й черти преливаха с плахо проблясване от грозно към красиво. Редуването на уродливост и божественост я правеха почти нематериална. Косата й беше паяжина, сплетена в митична дантела. Очите й бяха безкрая. Нямаше име. Всеки я познаваше. За всеки бе различна.

Премина потока. Бавно. Усети водата, която изплашена бягаше в неизвестното. Но нямаше избор. Останеше ли, щеше да задуши всичко. Така сиянието продължи по пътя си. От дърво на дърво преминаваше сред мъглата. Спря. Отново. С прозрачните си пръсти докосна ствола на едно. Кора нямаше. Само маслиненозеленикавокафява нежна кожа. Усети пулсиране. Дървото беше живо. Щастливо. Като другите около него. Жената се ослуша. Внезапно прибра ръката си. Няма. Пищяща. Завъртя се рязко. Очите й пламтяха. Дървото зад нея проплака. Черна зараза пропълзя от корените и хищно започна да поглъща нагоре. Ново стенание и друго го последва. Още. Две. Мъглата се изпълни със страх. И болка. Прозрачната жена се приближи до черното дърво. Положи ръка на грапавата кожа и натисна. То изчезна. В ръката й имаше черно туптящо сърце. Стисна го и то се разтече. Гъстият лепкав сок потече по ръката й и се просмука в нея. Второ. Трето. Четвърто. Бялата жена стана черна. Следващото дърво беше здраво. Обезумяла, тя изтръгна кристала от него и той се пръсна на остри парчета. Забиха се в тялото й. Черна кръв закапа по жилавата светла трева от безброй малки рани. Безумието продължаваше. Дърво след дърво се стапяха в мъглата, а сълзите на размножаващите се рани превземаха земята. Потокът потъмня. Катранената вода се втурна напред, разрушавайки нежните си спирали. Настана мрак. Агонизиращите писъци се множаха. Накрая се сляха в един. Болезнен. Остър. Плашещ. В миг всичко утихна.

Появи се светлинка. Бледа и немощна, тя сияеше все по-ярко. Прозрачната жена. Отново беше себе си. Огледа се. Мъглата я нямаше. Бялата жена стоеше сред голяма поляна. Някога там имаше дървета. Разбра какво е направила. Заплака. Млечните й сълзи закапаха по пустата земя, която жадно ги засмукваше. Накрая през нея си проби надеждата. Малки зелени листенца се показаха. Дърветата отново растяха.

* * *

София Попова – Sulphur е родена през зимата на 1993 г. Завършила е Национална гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“. Бивша състезателка по ски-алпийски дисциплини. Сега работи като ски-учител. От време на време рисува, а музиката й е хоби. Започва да пише преди пет години, защото не може да си намери нещо интересно за четене. Иска да се занимава с писане.

* Разкази ни изпращайте на адрес: или през формата за контакт.

Коментари

коментара