Хора от пясък и шлака, част 1, от Паоло Бачигалупи (фантастичен разказ)

Илюстрация към Хора от пясък и шлака, от Паоло Бачигалупи

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Снимка за илюстрацията: Eye on the prize от Jaybird.

 

Хора от пясък и шлака

фантастичен разказ

от Паоло Бачигалупи

 

[ Изтеглете като ePub ]

 

– Вражеско движение! Навътре в периметъра! Покрийте периметъра!

Махнах очилата за сетивна симулация, вече кипящ от адреналин. Виртуалният градски пейзаж, който се канех да срина, изчезна, заменен от залата за наблюдение с многобройните гледки към минните дейности на СисКо. На един от екраните червената фосфоресцираща следа на нарушител се плъзгаше през картата на местността. Гореща като капка кръв светлинка се стичаше по пътя си към Шахта 8.

Яак вече беше излязъл.

Хукнах за екипировката и се сблъсках с него в стаята с оборудването, точно когато бе награбил един TС-101, като блъскаше и навличаше бойния екзоскелет върху татуираното си тяло. Надипли калъфите на патрондашите върху масивните си рамене и се затича към външните шлюзове. Преборих се със собствения си екзоскелет, извадих моя 101 от мястото му, проверих заряда и последвах Яак.

Лиса вече беше в ХЕВ-а1, турбодвигателите му виеха като банши, докато люкът се отваряше. Постовите кентаври насочиха оръжията си към мен, после се отпуснаха, щом информацията приятел/враг се разля по челните им дисплеи. Хукнах през тармакадама с кожа, настръхнала под напорите на ледения вятър на Монтана и реактивната струя на двигателите Хинтаса Марк V. Над главата ми облаците светеха в оранжево от светлината на минните ботове на СисКо.

– Хайде, Чен! Движи се! Бързо! Бързо!

Потънах в търбуха на Ловеца и той скочи в небето. Наклони се, хвърляйки ме срещу стената, след това двигателите увеличиха оборотите си и Ловецът се втурна напред. Люкът се затвори. Вятърът навън продължаваше да вие глухо. Преборих се бързо с пашкула за летене и надникнах над раменете на Яак и Лиса към пейзажа отвъд.

– Добра ли беше играта? – попита Лиса.

Намръщих се.

– Бях на път да спечеля. Стигнах до Париж.

Преминахме през мъглите над водосборните езера, плъзгайки се на педи над водата, и се ударихме в отсрещния бряг. Ловецът се наклони, докато софтуерът за антисблъсък ни издърпваше от неравния терен. Лиса пое контрола и пришпори кораба пак надолу към пръстта, докарвайки ни толкова ниско, че можех да достигна и провлача ръце по разровения сипей, докато профучавахме над него.

Алармите виеха. Яак ги изключи, докато Лиса спускаше Ловеца по-ниско. Пред нас се извиси хребетът на един овал и разкъртвайки повърхността му, се изсипахме изключително гадно в долината зад него. Двигателите потрепериха, когато Лиса ги форсира до краен предел. Профучахме над още един хребет. Пред нас, чак до хоризонта, се простираха силуетите на изпочупените от рудниците планини. Отново се потопихме в мъглата и се плъзнахме ниско над друго водосборно езеро, оставяйки развълнувана следа в мътните златисти води.

Яак преглеждаше скенерите на Ловеца.

– Хванах го – ухили се той. – Движи се, но бавно.

– Контакт след минута – каза Лиса. – Не предприема никакви ответни действия.

Гледах нарушителя на проследяващите екрани, тъй като те показваха данни в реално време чрез сателитите на СисКо.

– Това дори не е замаскирана цел. Можеше да пуснем минито върху него от базата, ако знаехме, че няма да си играем на криеница.

Можеше да завършиш играта си – каза Лиса.

– Все още можем да го ударим – предложи Яак.

Поклатих глава.

– Не, нека му хвърлим един поглед. Ако го изпарим, няма да ни остане нищо, а Бънбаум ще иска да знае за какво сме използвали Ловеца.

– Тридесет секунди.

– Нямаше да му пука, ако някой не беше взел Ловеца за разходка и до Канкун.

Лиса сви рамене:

– Исках да поплувам. Трябваше да направя или това, или да ти изтръгна капачките на коленете.

Ловецът се хвърли към друг ред от хребети.

Яак наблюдаваше монитора си.

– Целта се отдалечава. Все още се движи бавно. Ще я хванем.

– Петнадесет секунди до спускането – каза Лиса.

Махна предпазния колан и остави Ловеца на софтуера. Всички се спуснахме към люка, когато ХЕВ-ът рязко се изстреля нагоре в небето. Автопилотът отчаяно бързаше да се отдалечи от крещящата опасност на скалите под корема си.

Изсипахме се през люка – един, двама, трима, падащи като същински Икар. Блъснахме се в земята със стотици километри в час. Екзоскелетите ни се пръснаха като стъкло, хвърляйки парченцата си към небето. Късовете пърхаха около нас, черни метални венчелистчета, поглъщащи радара и инфрачервените детектори на врага, докато ние се търкаляхме, блъскайки се и неспособни да спрем, по калния сипей.

Ловецът се издигна над билото с пищящи двигатели: ярка мишена. С мъка се изправих и побягнах към хребета, а краката ми се местеха механично през жълтата отпадъчна кал и парцали от пожълтял сняг. Зад мен, със строшени ръце, бе паднал Яак. Парченцата от екзоскелета му бележеха пътя, по който се бе изтъркалял – дълга следа от черен блестящ метал. Лиса лежеше на стотина метра. Бедрената й кост стърчеше от нея като ярък бял удивителен знак.

Стигнах до върха и се загледах надолу към долината.

Нищо.

Набрах настройките за увеличение на шлема си. Еднообразните склонове на още купища остатъци от руда се простираха под мен. Скални блокове, някои от които по-големи от кораба, някои напукани и разбити от силните експлозиви, отделяха район с нестабилни жълти шисти и фин пясък от отпадъчните материали от дейността на СисКо.

Яак се примъкна до мен, последван миг по-късно от Лиса. Крачолът на летателния й костюм бе разкъсан и окървавен. Тя избърса жълтата кал от лицето си и я изяде, докато изучаваше долината долу.

– Нещо?

Поклатих глава:

– Все още нищо. Как си?

– Вече добре.

Яак вдигна ръка:

– Там!

Долу в долината нещо бягаше, подгонено от Ловеца. Подхлъзна се по брега на плиткия поток, лепкав от отпадъчната киселина. Корабът го подкара към нас. Нищо. Никакъв ракетен огън. Никаква разтопена маса. Просто бягащо създание. Купчина сплъстена козина. Четири крака. Цялото опръскано с кал.

– Някакъв биопродукт? – зачудих се.

– Няма никакви ръце – промърмори Лиса.

– И оборудване също.

Яак промърмори:

– Що за откачен извратеняк би направил био-нещо без ръце?

Огледах върховете на околните хребети

– Примамка, може би?

Яак провери данните на скенера си, събрани от по-агресивния инструментариум на Ловеца.

– Не мисля. Можем ли да вдигнем Ловеца по-високо? Искам да поогледам наоколо.

По заповед на Лиса Ловецът се издигна, позволявайки на сензорите си по-пълен обхват. Воят на турбовитлата му стана приглушен, когато набра височина.

Яак изчака, докато повече данни се появят на челния му дисплей.

– Не, нищо. Няма нови сигнали от някоя от станциите в периметъра също. Сами сме.

Лиса поклати глава:

– Чисто и просто трябваше да му пуснем минито от базата.

В долината под нас стремителният бяг на био-нещото забави до тръс. Изглеждаше така, сякаш не знае за нас. Щом приближи още, успяхме да го разгледаме по-добре: рошаво четириного с опашка. Настръхналата козина висеше от краката му като украса, гарнирана с буци отпадъчна кал. Беше нашарена от киселините на водосборните езера, все едно съществото беше преминало през потоци урина.

– Доста грозен биопродукт – казах.

Лиса преметна своя 101 през рамо.

– Като приключа с него, ще е биостопилка.

– Чакай! – каза Яак. – Не го стапяй!

Лиса погледна раздразнено към него.

– Какво?

– Не е никакъв биопродукт – прошепна Яак. – А куче.

Той се изправи внезапно и скочи на склона, тичайки стремглаво надолу по сипея към животното.

– Чакай! – обади се Лиса, но Яак вече бе напълно незащитен и очертанията му се размиха от набраната скорост.

Животно хвърли един поглед на Яак, скимтейки и ръмжейки, когато той се спусна с рев надолу по склона, после се обърна и побягна. Не беше достоен противник за Яак. Половин минута по-късно беше изпреварил животното.

Лиса и аз се спогледахме.

– Е – каза тя, – ужасно бавно е, ако е био-нещо. Виждала съм кентаври, които ходят по-бързо.

Когато настигнахме Яак и животното, Яак вече го беше сгащил в едно глухо дере. Животното стоеше в центъра на канавката, по която се отцеждаха утаечните води, треперещо, ръмжащо и оголило зъбите си към нас, докато го ограждахме. Опита се да си пробие път, но Яак лесно го задържа в кръга.

Отблизо животното изглеждаше още по-жалко, отколкото от разстояние – около тридесет килограма ръмжаща краста. Лапите му бяха разранени и окървавени, с откъснати, висящи парчета от кожа, разкриващи гноясалите изгаряния от химикали отдолу.

– Проклет да съм! – поех си дъх аз, гледайки животното. – Наистина изглежда като куче.

Яак се ухили:

– Все едно да откриеш шибан динозавър.

– Как е възможно да живее тук? – Ръката на Лиса обходи хоризонта. – Няма от какво да живее. Трябва да е модифицирано. – Тя го огледа внимателно, а после погледна Яак. – Сигурни ли сте, че нищо не идва в периметъра? Че не е някакъв вид примамка?

Яак поклати глава.

– Нищо. Нито звук.

Наведох се към съществото. То оголи зъбите си, раззинало уста с омраза.

– Доста добро попадение. Може би това е нещо истинско.

Яак каза

– О, да, истинско е сто процента. Виждал съм куче в зоологическата градина веднъж. Казвам ви, това е куче.

Лиса поклати глава:

– Невъзможно. Щеше да е мъртво, ако беше истинско куче.

Яак само се ухили и също поклати глава.

– Няма начин. Погледни го. – Той се протегна да разгърне козината на главата на животното, така че да можем да видим муцуната му.

Животното се хвърли и зъбите му потънаха в ръката на Яак. Стисна я силно, ръмжейки, докато Яак се взираше в съществото захапало плътта му. То дръпна главата си назад и напред, опитвайки се да откъсне ръката му. Кръв бликна около муцуната му, когато зъбите откриха артериите.

Яак се засмя. Кървенето спря.

– По дяволите. Гледайте сега. – Той вдигна ръка, а животното увисна цялото, ръмжейки, увиснало напълно над повърхността на потока. – Имам си домашен любимец.

Кучето се залюля на здравата като клон ръка на Яак. Опита се да я стисне още веднъж, но тъй като беше увиснало над земята движенията му вече не постигаха нищо. Дори Лиса се усмихна.

– Сигурно е гадно да се събудиш и да разбереш, че си на края на еволюционната верига.

Кучето изръмжа, избрало да продължи да виси.

Яак се засмя и извади ножа си от мономол2:

– Хайде, кученце. – После отряза ръката си, оставяйки я в устата на обърканото животно.

Лиса вдигна глава.

– Мислиш ли, че бихме могли да изкараме някакви пари от него?

Яак наблюдаваше как кучето поглъща отрязаната му ръка:

– Четох някъде, че са използвали кучетата за храна. Чудя се, какви ли са на вкус.

Проверих часа на дисплея си. Вече бяхме загубили един час в упражнение, което не ни даваше никакви бонуси.

– Взимай си кучето, Яак, и да се качваме на Ловеца. Няма да го ядем, преди да се обадим на Бънбаум.

– Той най-вероятно ще го обяви за собственост на компанията – изсумтя Яак.

– Да, всеки път едно и също. Но ние все пак трябва да докладваме. Щом така и така не му пуснахме ядрената бомба, поне можем да запазим доказателството.

* * *

За вечеря ядохме пясък. Навън, извън сигурността на бункера, минните роботи боботеха наляво и надясно, разкъсвайки още по-надълбоко земята, превръщайки я в каша от отпадъци. Киселината, отделяща се от скалите, оставаше като новообразували се езера, щом достигнеха подпочвените води, а натрупаните от тях планини от изхабена почва надхвърляха триста метра височина. Бе успокояващо да чувам машините, кръстосващи назад и напред по цял ден. Само ти и ботовете, и печалбата, а ако нищо не се взриви, докато си на смяна, винаги има приличен бонус.

След вечеря седнахме заедно и подсилихме кожата на Лиса, имплантирайки остриета по крайниците й, така че да бъде като бръснач от всички страни. Известно време бе обмисляла ножове от мономол, но беше твърде лесно да си отреже някой крайник по невнимание, а и бяхме загубили достатъчно телесни части, та да допринасяме още. Този вид боклук беше за хора, на които не им се налагаше да работят: естети от Ню Йорк и Калифорния.

Лиса имаше комплект ДермДекора за наточване. Беше го купила последния път, когато ходихме на почивка, и се бе изръсила доста, за да си вземе него, а не някое от евтините ментета, които се появяваха напоследък. Захванахме се с разрязването на кожата до костта и поставянето на остриетата. Наш приятел в Лос Анджелис заяви, че организирал ДермДекора партита, така че всеки да може да направи своите изменения и да помогне на другите с най-трудно достъпните места.

Лиса бе направила фосфоресциращия ми гръбнак – сладък ажур от зеленикави десантни светлини, които се стичаха от основата на черепа ми до опашната кост, така че нямах нищо против да й помогна, но Яак, който правеше всичките си модификации само в едно студио за белези и татуировки в Хавай, не бе особено доволен. Беше малко дразнещо, защото плътта й се опитваше да се затвори още преди да нагласим остриета, но в крайна сметка му хванахме цаката и час по-късно вече изглеждаше добре.

След като приключихме с предните настройки на Лиса, седнахме и я нахранихме. Имах купа с отпадъчна кал, която впръсках в устата й, за да се ускори процесът на интеграция. Когато не я захранвахме, хвърляхме по един поглед към кучето. Яак го беше набутал в импровизирана клетка в единия ъгъл на общата ни стая. Лежеше там все едно бе мъртво.

– Проверих ДНК-то му. Наистина е куче – каза Лиса.

– Бънбаум повярва ли ти?

Тя ми хвърли презрителен поглед.

– Ти как мислиш?

Засмях се. От СисКо очакваха отговарящите за тактическата отбрана да бъдат бързи, гъвкави и смъртоносни, но реалността за нашата СОП (Стандартна оперативна процедура) винаги е била една и съща: ядрени бомби за нарушителите, разтопяване на остатъците, така че да не могат да се възстановят, плажове през отпуската. Бяхме независими и надеждни, доколкото можехме да вземаме конкретни тактически решения, но нямаше начин от СисКо да повярват, че войници, превръщащи всичко в шлака, са намерили куче в техните хвостохранилища в планините.

Лиса кимна.

– Искаше да знае как, по дяволите, куче би могло да живее тук. После попита защо не сме го хванали по-рано. Попита за какво изобщо ни плаща. – Тя махна падналата върху лицето й къса руса коса и погледна животното. – Трябваше да го стопя.

– Той това ли иска да направим?

– Няма го в наръчника. Ще ни се обади пак.

Изучавах изтощеното животно.

– Как ли е оцеляло? Кучетата са месоядни, нали?

– Може би някой от инженерите му е давал месо. Както направи Яак.

Яак поклати глава:

– Не мисля. Проклетникът захвърли ръката ми почти веднага след като я вкуси. – Той размърда новото си чуканче, което бързо се възобновяваше. – Не мисля, че сме съвместими с него.

Попитах:

– Но можем да го изядем, нали?

Лиса се засмя и загреба една лъжица отпадъци:

– Ние може да ядем всичко. Ние сме на върхът на хранителната верига.

– Странно как така не може да ни яде.

– Вероятно имате повече живак и олово в кръвта си, отколкото някога е било възможно да има което и да е пре-уивилтек3 животно .

– Това лошо ли е?

– Били са отрова.

– Странно.

Яак каза:

– Мисля, че може да съм го счупил, когато го слагах в клетката. – Той се вгледа сериозно в животното. – Не се движи както преди. И чух как нещо изщрака, когато го натиквах вътре.

– Е, и?

Яак сви рамене:

– Не мисля, че ще се излекува.

Кучето изглеждаше някак изтощено. Просто лежеше там, а хълбоците му се повдигаха нагоре-надолу като мехове. Очите му бяха полуотворени, но сякаш не виждаше който и да е от нас. Когато Яак направи рязко движение, то трепна за секунда, но не се изправи. Вече дори не ръмжеше.

Яак каза:

– Никога не съм си и помислял, че едно животно може да бъде толкова крехко.

– Ти също си чуплив. Не е чак такава изненада.

– Да, но му счупих само няколко кости, а вижте го сега. Просто лежи там и диша тежко.

Лиса се намръщи замислено:

– Не се лекува. – Тя скочи тромаво, изправи се на крака и отиде да надникне в клетката. Гласът й бе развълнуван: – Това наистина е куче. Точно каквото трябва да бъде. Може да му отнеме седмици, за да се излекува. Една счупена кост, и е дотам.

Тя протегна ръката си бръснач в клетката и сряза тънка резка върху пищяла му. От нея засълзи кръв и продължи да се стича. Минаха минути, преди да започне да се съсирва. Кучето лежеше неподвижно и задъхано, изтощено до крайност.

Лиса се разсмя:

– Трудно ми е да повярвам, че някога сме живели толкова дълго, че да еволюираме от това нещо. Ако отрежеш краката му, няма да се израснат отново. – Тя наклони очаровано глава. – Деликатно, като скала. Чупиш я и никога не се възстановява. – Протегна се да погали сплъстената козина на животното. – Толкова е лесно да го убиеш, колкото и Ловеца.

Комутаторът иззвъня. Яак отиде да отговори.

Двамата с Лиса се втренчихме в кучето, личното ни прозорче към праисторията.

Яак се върна в стаята.

– Бънбаум изпраща спешно биолог, за да го погледне.

– Искаш да кажеш, биоинженер – поправих го аз.

– Не. Биолог. Бънбаум каза, че те изучават животните.

Лиса седна. Провери остриетата си, за да види дали може да разхлаби нещо, като го почукваше:

– Ето ти една безперспективна професия.

– Предполагам, че ги отглеждат от ДНК-а. Изследват как реагират. Поведението им, подобни глупости.

– Кой ги наема?

Яак сви рамене:

– Във Фондацията „Пау“ работят трима. Момчета, изучаващи произхода на живота. Този е от тях. Муши-нещо-си. Не му разбрах името.

– Произхода на живота?

– Разбира се, сещаш се, онова, което ни кара да тиктакаме? Каквото ни прави живи. Такива неща.

Излях шепа отпадъчна кал в устата на Лиса. Тя я излапа с благодарност.

– Калта ни кара да тиктакаме – казах.

Яак кимна към кучето:

– Не и кучето

Всички погледнахме кучето.

– Трудно е да се каже какво го кара да тиктака.

 

(КРАЙ НА I ЧАСТ)

(Прочетете II ЧАСТ)

 

Превод от английски: Преслава Кирова

 

Посетете Трубадурите във Facebook!

 

 

 

1 HEV, Hybrid electric vehicle – хибридно електрическо превозно средство – Бел. пр.

2 Мономолът е материал, използван най-вече при изработването на брони и в строителството, заради невероятното си съотношение маса/сила. Структури от мономол могат да се образуват изцяло от една огромна молекула въглерод – Бел. пр.

3 От weevil – гъгрица, хоботник, бръмбър, който се храни с всякакви части от околната си среда, с всичко, в което живее – Бел. пр.

 

Разказът „Хора от пясък и шлака“ от Паоло Бачигалупи
(The People of Sand and Slag © Paolo Bacigalupi),
в превод от английски от Преслава Кирова,
се публикува за пръв път на български език в „Сборище на трубадури“ с любезното разрешение на автора.

Снимка на Паоло БачигалупиПаоло Бачигалупи е роден на 8 юли 1976 г. Американски писател на фентъзи и научна фантастика. След като изучава китайски в университета на щата Охайо, заминава за Пекин и прекарва няколко години в Югоизточна Азия и Индия. Връща се в Съединените щати с жена си и сина си и в момента живеят в селски район близо до родното му място в щата Колорадо. Записките от източните му пътешествия са публикувани в интернет, той е редактор на местния екологичен вестник „High Country News”, където излизат някои от пътеписите му.

Интересът му към фантастиката идва от дядо му и баща му, от чиито колекции като малък чете Хайнлайн, Ан Макафри, Пол Андерсън, Лари Нивън. Започва да пише в средата на деветдесетте. Първият му разказ „Пълен джоб с Дхарма” е отпечатан във февруарския брой на „The Magazine of Fantasy & Science Fiction” за 1999 г. След публикацията самият Харлан Елисън се обажда на Бачигалупи, за да го посъветва да не зацикля в жанра на научната фантастика и да не се бои да излезе от рамките му.
Негови разкази се появяват в много антологии „Year’s Best” колекции на номинирани за Небюла и Хюго фантастични истории. През февруари 2008 г. излиза първият му сборник „Pump Six and Other Stories”, в който е включен и настоящият разказ „ Хора от пясък и шлака”, писан 2004 г.

На български досега е излизал романът му „Момиче на пружина”, спечелил Хюго, Небюла и наградата в памет на Джон Кемпбъл за 2010 г. и обявен от списание „Тайм” за една от 10-те най-добри книги за 2009 г.

Официален сайт: windupstories.com

Снимка на автора: jtthomasphotography.com

Comments

comments