Поляната и нектарните шарки, от Лена Крун (първо писмо)

2

Илюстрация към Тенарон, от Лена Крун

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Изображение за илюстрацията: Николай Пекарев (фрагмент от корицата на „Тенарон“ от Лена Крун).

 

Писмата предполагат отсъствия, а отсъствията пораждат желания и въпроси. В “Тенарон”, особения роман на финландската писателка Лена Крун, има цели тридесет писма. Всички, пратени от едно друго място в един друг свят. Затова и много повече от тридесет са нароилите се след всяко от тях въпроси и желания. От фантастичното й начало до философския й завършек, тази епистоларна стоножка ще ви накара да се чувствате като в приказка, като в чуждо тяло, като в празна стая, пълна с огледала, като в прегръдка, като в пълен мрак.

Владимир Полеганов

 

Поляната и нектарните шарки

из „Тенарон“

първо писмо

от Лена Крун

 

Как да забравя пролетта, когато се разхождахме из Ботаническата градина на университета, след като тук, в Тенарон има подобен цирк – обширен и грижливо поддържан. Да можеше да го видиш, щеше да се смаеш, защото в него има много растения, непознати у нас, дори един вид, който цъфти под земята.

Но най-много ми харесва ливадата в съседство с градината, където растат само полски цветя: метличина, магарешки бодил, луличка, великденче.

И все пак ще сбъркаш, ако ги вземеш за обикновени полски цветя. Не, те са някакви хибриди, свръхестествено големи. Много от червените метличини достигат нашия ръст, а венчетата им са широки като човешки лица; видях и цветя, в които можеш да пристъпиш като в слънчева беседка.

Приятно ми е да си представям как един ден те водя тук, под магарешките бодили. Прелестните им съцветия са замрежени от мъхеста паяжина, която се ветрее нависоко – колкото короните на дърветата по крайбрежната алея.

Ще се насладиш на излета на поляната, ако в Тенарон е лято и можеш да виждаш цветята лице в лице. Тогава са отворени като самия ден, а йероглифите на нектарните им шарки са ясно очертани. Ние ги гледаме, но те самите са устремени единствено към слънцето, на което приличат.

В горещината на южния ден е тъй трудно да повярваш – трудно като пред лицето на дете, – че цветът и светлината, от които са направени, са материя, която някога, скоро, още тази вечер може да изгуби блясъка си, да угасне и никога повече да не бъде видима.

На поляната кипи оживление, тя е сцена на трескава дейност и бойно поле. Но всичко, което се случва, е с една-единствена крайна цел: безсмъртието. Насекомите там задоволяват собствените си потребности, не осъзнават, че едновременно с това изпълняват тайната воля на цветята. Но онези още по-малко разбират, че за насекомите, които смятат за свои роби, самите те са живот и прехрана. Ето как на поляната всеки личен егоизъм работи за общото благо.

Обикновените сирфидни мухи и пчелите не са единствените, които идват да се забавляват на ливадата край ботаническата градина – и неангажирани граждани прекарват там някой и друг свободен миг, убивайки времето си по начин, безспорно непривлекателен за нас.

– Адмирале! Адмирале! – чух Сечко1 да крещи радостно в един почивен ден, когато за пореден път се разхождахме по лъкатушните пътечки на поляната.

Огледах се наоколо измежду стъблата на цветята – някои от тях бяха здрави като стволовете на млади брези – но не можах да видя кого бе заговорил Сечко, преди да посочи към венчето на някакво наподобяващо орхидея цвете. Върху аленочервените му, понапръскани с точици устни седеше – или по-точно подскачаше на място – някой доста развълнуван и щастлив.

Този тенаронец махаше на Сечко с всичките си крака и изписка възторжено:

– Насам, добри ми люде, изобщо не се свенете!

Не мога да не си призная, че поведението му ме стъписа, понеже продължи безразсъдния си танц, подскачайки от венчелистче на венчелистче, от ламела на ламела, като междувременно отъркваше в тях задницата си. Ненадейно се пльосна немощно по очи и сластно загриза нежните, мъхести влакънца, разположени косо в основата на устната. Е, добре, бяхме на обществено място, затова извърнах очи от развратника.

Сечко обаче ми хвърли бегъл поглед и се разсмя; това още повече ме ядоса.

– Ама че пуританка! – рече. – Осъждаш най-невинното и евтино неделно развлечение на самотниците? Те любят цветята, а цветята ги упойват, ходят от цвят на цвят и така ги опрашват, не е ли това в полза на цялата ливада, на целия град?

Същевременно познатият на Сечко проточи шия към нас от широката, щедро извита устна на орхидеята, а тя на свой ред се приведе и силно се разтресе под него. Тогава видях, че се беше омазал от глава до пети с лепкав цветен прашец, а щом примижах нагоре, като закрих с ръка очи от слънцето, от дългия му, тършуващ хобот върху брадичката ми капна сладка капка. Облизах я, не беше лоша, но в същия този миг се сетих за едни отдавна прочетени редове.

Успокоена, си пожелах в този момент да ги изрецитирам на Сечко, но неговият познат бе забъбрил неотклонно.

– Драги мои – изломоти Адмиралът, – обзалагам се, че никога досега не сте виждали подобни нектарници, ааах, последвайте ме, бързо, знам пътя…

И на мига се скри в недрата на гигантското венче и успях да различа само единия му заден крак, който мърдаше дълбоко в потрепващата кухина.

– Не – казах най-сетне, – там не влизам.

– Така да бъде – отвърна Сечко дружелюбно, – продължаваме по пътя си. Навярно по-късно ще ми се удаде случай да ви запозная. А сега, напред. Да видим дали кочата билка вече е цъфнала.

Докато вървяхме под цветята, усещах желанието и жаждата им, усещах, че онова, което се вижда от тях, цялата им прелест, е просто стъпалце към техните семена. Не можах и да устоя на изкушението да изрецитирам пред Сечко стиховете, които онзи нахалник, Адмиралът, тъкмо бе извикал в съзнанието ми:

 

Какво са цветните пестици, тичинки

и ореолите от венчелистчета освен

измамни сенки, скрили пламъка най-съкровен,

в сърцето цветно!

 

Той ме послуша разсеяно и накрая ме прекъсна.

– Не чуваш ли?

Точно така, май че долавях отчаян вой, който се но сеше откъм юг, от другия край на ливадата. Ето какво бе слушал Сечко по време на моя рецитал.

Явно веднага се бяхме насочили в правилната посока, понеже не ни се наложи да вървим кой знае колко дълго, преди да дочуем припрян, задъхан глас:

– Тук съм, тук! – и отново съзряхме цвете с размерите на стая, този път с ултрамаринов гланц, в което се гърчеше някакво създание, заклещено в подобното му на фуния близалце.

– И таз добра – намръщи се Сечко. – Както и предполагах. Това е обикновен устрел, цвете капан.

– Не сте първият, с когото се е случило – обърна се той към попадналия в клопката.

После се изкачи чевръсто до лъскавото синьо венче, опирайки се на дръжките на листата. Сръчно и без да се бави, сграбчи жертвата под мишниците. Хоп! – и в същия миг се чу съскащ звук като от разкъсване на копринена тъкан, венчето поддаде, а пленникът на цветето и помощникът му се търколиха на поляната.

Преди да стигна до повредената билка, и двамата се бяха изправили на крака и изтупваха прашеца от себе си, а из въздуха се носеше бляскава мъгла.

– Но вие накуцвате! – скастри Сечко току-що спасеното от него плахо създание.

– Просто лек инцидент – отвърна нещастникът, хвърляйки бегъл поглед на смачканото цвете, сякаш откъм него можеше да се очаква още някоя изненадваща атака. – Там имаше някакъв капан…

– Никакво доверие на цветя – посъветва го Сечко. – Друг път да мислите, преди да си пъхнете главата някъде.

Не ми се вярва жертвата на цветето да се върне на ливадата. Вече куцукаше далеч от нас, под други, също толкова коварни създания. Бе забравил да благодари. Сечко ме хвана за ръка и му бях признателна, понеже изпитвах нужда от подкрепа, сякаш аз самата се бях мъчила в клопката на устрела.

Ливадата жужеше около нас, докато размишлявах, а уханията ? започваха да изтощават и двама ни. Вървяхме под облаците коча билка – действително бяха в разгара на цъфтежа си, – но точно в онзи миг бих предпочела да ходя по обикновени, твърди, сигурни улични павета.

Пред мен обаче се издигаха нови блеснали въздушни вихри, чужди, непонятни ми в своето мълчание. Гледах коприненото моаре на цветята, гледах мътния им мъх, и пурпурното лустро, и семената, които повеят на вятъра изхвърляше от тесните им капсули. Ох! едно от тях ме улучи по бузата, заболя ме, беше голямо като куршум, а други пукаха, докато се отваряха, и заподскачах във въздуха. Чувах кухите звуци от орехчета, изстрелвани от разтворили се цветни легла, а на пътя ми се изпречваха серножълти шипове и издути устни. По шията ме гъделичкаха мъхестите връхчета на прицветници и остри влакънца, и топки пух, палещите цветове проникваха право навътре в зениците ми, колкото и да се мъчех да премигвам, а в ноздрите, по небцето, в ушите – писъците на нектарните шарки и хиляди остри миризми.

– Не, не ги познаваме – рекох на Сечко, а той сведе глава мълчаливо.

Над земята, скрила всичките корени, запълзя хладината на приближаващата вечер. Докато слънцето все още жареше с пълна сила онези едри лица, които вече се затваряха, не се усъмних, нито попитах. Но веднага щом първият блед предвестник на повяхването се надигна към небето, а ние се насочихме към града, единственото, което знаех със сигурност, бе, че бях изгубена точно колкото и преди.

 

Превод от фински: Росица Цветанова

 

Посетете Трубадурите във Facebook!

 

1 Вид бръмбар от семейство Сечковци (разред Твърдокрили). – Б. ред.

 

Поляната и нектарните шарки, Първо писмо, илюстрация: Инари Крун

Илюстрация: Инари Крун

 

Поляната и нектарните шарки, Първо писмо, из „Тенарон“
от Лена Крун
се публикува в електронно списание „Сборище на трубадури“
със съдействието на изд. „Август“

 

Снимка на Лена КрунЛена Крун е родена през 1947 година. Следва философия, психология и литература в Университета на Хелзинки и е писател на свободна практика. Автор е на двадесет и пет книги, романи, разкази, детски приказки, стихотворения, есета и радиопиеси. Сборникът й с разкази и есета Matemaattisia olentoja tai jaettuja unia [Математически същества или споделени сънища], получава наградата „Финландия“ (1992). Част от творбите й са публикувани в нейния сайт: www.kaapeli.fi/krohn/

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

Comments are closed.