Понякога провалът не е друго освен отсрочен триумф
или защо „Стоунър“ на Джон Уилямс се превърна в култова книга
Тази година една книга превзе с щурм Европа. Само в Холандия от нея досега са продадени над 200 000 бройки, във Франция, Испания и Италия тиражът гони 60 000. Няма сериозно литературно – а и не само литературно – издание на Стария континент и отвъд океана, което да не й е посветило поне по няколко рецензии, големите имена в изящната словесност се надпреварват да я препоръчват и хвалят.
Тази книга е „Стоунър”, издадена за пръв път в САЩ преди близо половин век, и неин автор е Джон Уилямс (1922-1994), който отдавна е покойник.
Защо този главоломен успех чак сега?
Не че приживе Уилямс остава неоценен – той е носител на две престижни награди за литература: Националната и Рокфелеровата. Но книгите му излизат в малки тиражи, а после освен за шепа истински ценители потъват в забрава.
Просто защото са изпреварили времето си.
Появяват се във вихрушката на бийт поколението, преди Виетнам, преди смерча на финансовата криза, преди неограничените възможности да се разпаднат на силно ограничени невъзможности. Появяват се във време, когато животът на духа не изглежда чак толкова интересен.
Джон Уилямс е оставил четири романа: „Нищо освен нощ” (1948) – първа, доста успешна проба на перото, уестърна „Бъчърс Кросинг” (1960), по-камерния „Стоунър” (1965) и историческия „Август” (1973), за който заедно с Джон Барт получава Националната литературна награда.
Колкото и разнопосочни да изглеждат като сюжет, тези книги са обединени от общия дух на повествованието, от темите за съзряването, за мъжкото съперничество, за едва доловимото, но разяждащо напрежение между мъже и жени и бащи и дъщери, за властта и нейните поражения, за умението да намираш начин да живееш в свят, за който не си пригоден. Свързва ги и още нещо – пред всяка от книгите на Джон Уилямс можем да сложим „анти”: уестърнът „Бъчърс Кросинг” за първопроходците, ловци на бизони от 70-те години на ХІХ в., който проправя пътя за „Кървавия меридиан” на Кормак Маккарти и в много отношения го превъзхожда, всъщност е антиуестърн – тримата смелчаци, поели през планинската пустош в търсене на приказния Едем и на несметни богатства, всъщност не намират друго освен жестоката истина за себе си и за безпощадния свят, „Август” е антиисторически роман, защото в него вместо скоротечните свирепи битки и военни походи от времето на първия римски император откриваме вместена в епистоларния жанр вечна мъдрост, „Стоунър” пък е своеобразен анти-Гетсби, да, да, същия Гетсби, който – защо да си кривим душата – точно като ония чаровници, бандитите от телевизионните сериали, ни е много симпатичен с шеметния си успех, с постигнатата американска мечта, въплътена в измамното лустро на купчините пари, в ризите, ризите, ризите и дори в няколкото мимолетни мига с любимата жена, заради която всъщност е цялата „дандания”. Докато Стоунър, главният герой от едноименния роман, скромен университетски преподавател с провален брак, отчуждена дъщеря, изгубена любов и не особено бляскави постижения в научното поприще, е верен на други страсти – много по-съкровени, дълбоки и същностни, – които отстоява докрай и които не предава. Кой от двамата е победител в живота и кой – губещ?
Ако преди половин век този въпрос вероятно е бил с еднозначен отговор, днес имаме достатъчно основания да се съмняваме в ценностите (или може би все пак антиценностите?), в които са облечени властта, имането на всяка цена, валякът на безогледните цинични амбиции.
Именно с това си обяснявам внезапната популярност на Джон Уилямс – той някак си е успял да долови пророчески зачатъците на подводното течение, изхвърлило ни в това пресъхващо море от разбити надежди, където се носим без път и посока. И да ги опише покъртително.
Емилия Л. Масларова
Стоунър, от Джон Уилямс