Литературните критици, от Роберто Боланьо (2666)

0

Илюстрация към 2666, от Роберто Боланьо

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Изображение за илюстрацията: Яна Левиева (фрагмент от корицата на „2666“ от Роберто Боланьо).

 

„2666“ на Роберто Боланьо е книга от пет части. В едната са описани приключенията на група литературни критици, във втората има философ, третата е от гледната точка на журналист, четвъртата пък я пишат телата на стотици убити жени и момичета, в петата има съветски фантаст. Това е един от онези романи, които не могат да бъдат описани. За такива се казва, че са „големи“, че „могат да те докарат до лудост“, че са „чудовища“ или „машини“, или „чудовищни машини“. Сигурно „2666“ наистина е всичко това. Но преди всичко „2666“ е най-големият роман за мъртвите след „Педро Парамо“ на Хуан Рулфо. Както пише Кати Акър в един свой текст, който няма нищо общо с Боланьо: докато четеш, се разхождаш сред мъртвите, и ако слушаш внимателно, можеш да чуеш пророчества. Шестата част на „2666“ е само замислена, но не и написана. Предполага се, че ако я имаше, щеше да обяснява заглавието, щеше да описва бъдещето, може би. Неуспявайки да я завърши, Боланьо не ни оставя нищо друго, освен да стъпваме внимателно и да се ослушваме. Току-виж сме зърнали не само смъртта, ами и другото място, от което още никой не се е върнал, за да го опише: бъдещето.

Владимир Полеганов

 

Литературните критици

из „2666“

от Роберто Боланьо

 

Жан-Клод Пелетие прочете за пръв път Бено фон Арчимболди през 1980 г., по Коледа, в Париж, където още деветнайсетгодишен следваше немска филология. Въпросната книга беше „Д’Арсонвал“. Тогава младият Пелетие нямаше представа, че новелата е част от трилогия (съставена от „Градината“ – на английска тематика, „Кожената маска“ – на полска тематика, и „Д’Арсонвал“ – на френска тематика, естествено), но това негово неведение, празнина или библиографска неосведоменост, които можеха да бъдат приписани само на крехката му възраст, не накърниха ни най-малко очарованието и възхищението, които творбата събуди у него.

От този ден насетне (или от късните часове на онази нощ, когато приключи първият прочит) той се преобрази в страстен арчимболдианец и започна странстванията си в търсене на други произведения от същия автор. Задачата не беше лека. Да си набавиш, пък било и в Париж, книги на Бено фон Арчимболди през осемдесетте години на ХХ век беше дело, изпълнено с многобройни препятствия. В библиотеката на Департамента по немска филология в неговия университет не намери нито дума за Арчимболди. Преподавателите му дори не бяха чували за него. Един от тях обяви, че името му звучало познато. Десет минути по-късно Пелетие осъзна разгневен, че това, което звучи познато на неговия преподавател, е всъщност италианският художник, за когото преподавателят се оказа не по-малко неосведомен.

Написа писмо до издателството в Хамбург, пуснало на пазара „Д’Арсонвал“, но така и не получи отговор. Преброди и малкото немски книжарници, които успя да открие в Париж. Името на Арчимболди се споменаваше в един-единствен речник за немска литература, както и в едно белгийско списание, посветено – никога не разбра дали на шега, или наистина – на прусашката литература. През 1981 г. заедно с трима свои състуденти предприе обиколка из Бавария и там, в малка мюнхенска книжарничка на „Форалмщрасе“, попадна на две други книги: тънкото томче с по-малко от сто страници, озаглавено „Съкровището на Мици“, и вече споменатия английски роман „Градината“.

След като изгълта тези две нови книги, мнението, което си бе съставил за Арчимболди, се затвърди. През 1983 г., вече двайсет и три годишен, се захвана с превода на „Д’Арсонвал“. Никой не му го беше поръчвал. По онова време нито едно френско издателство не проявяваше интерес към германеца с необичайното име. Пелетие започна работа по него най-вече защото го харесваше и защото се чувстваше щастлив от това занимание, но от друга страна, не беше чужд и на идеята да представи превода заедно със студия за творчеството на Арчимболди като дипломна работа, която да постави – защо пък не – първия камък на бъдещия му докторат.

Привърши окончателния вариант на текста през 1984 г. и едно парижко издателство след известни колебания и спорове го прие и отпечата Арчимболди. Трихилядният тираж на романа, от който според предварителните разчети се смяташе, че няма да се продадат и хиляда екземпляра, се изчерпа до край след поредица от противоречиви, ласкави и дори прекалено хвалебствени рецензии, отваряйки място за второ, трето, че и четвърто издание.

По онова време Пелетие вече бе прочел петнайсет книги от немския автор, беше превел още две и почти единодушно се сочеше като най-големия специалист по Бено фон Арчимболди надлъж и нашир във Франция.

* * *

Тогава Пелетие си спомни деня, когато за пръв път се бе докоснал до Арчимболди, и се видя сам в своята chambre de bonne1, млад и беден, плакнейки лицето и зъбите си на една и съща мивка заедно с още петнайсет други обитатели на сумрачната мансарда, ходейки по нужда в отвратителната и мръсна дупка, която трудно можеше да се нарече баня, а по-скоро кенеф или отходна яма и също беше обща за петнайсетте обитатели на тавана, някои от които вече се бяха прибрали по родните си места със съответната университетска титла под мишница, други се бяха преместили в малко по-прилични квартири в същия този Париж, макар че имаше и трети, в интерес на истината малцина, които все още живееха там и вегетираха или гинеха бавно от погнуса.

Видя се сам, както споменахме, прегърбен като аскет над немските речници под светлината на мижава електрическа крушка, хилав, но упорит, изтъкан сякаш от воля, съставена изцяло от плът, кости и мускули и нито капка мазнина, фанатично решен да постигне желаното – с две думи, обичаен образ на студент в столицата, който обаче му подейства като наркотик, извика сълзи в очите му и отприщи, както бе рекъл един скучен холандски поет от ХІХ век, шлюзовете на чувствата и на нещо друго, което на пръв поглед приличаше на самосъжаление, ала не беше (е, какво беше тогава – може би гняв), и го накара да си спомни и преосмисли, и то не на приказки, а чрез болезнени образи студентските си младини и след дълга и почти безплодна нощ оформи в съзнанието му два извода: първия – че животът такъв, какъвто го бе живял дотогава, е приключил, и втория – че пред него се отваря бляскава кариера, но за да не загуби тя блясъка си, той трябваше да съхрани волята си като единствен спомен от онази мансарда. Задача не му се стори трудна.

* * *

Жан-Клод Пелетие бе роден през 1961 г., а през 1986 вече преподаваше немски в Парижкия университет. Пиеро Морини бе роден през 1956 г. в малко село близо до Неапол и макар че за пръв път прочете Бено фон Арчимболди през 1976 г., значи четири години преди Пелетие, едва през 1988 г. започна първия си превод на роман от същия немски автор: Bifurcaria bifurcata2, който премина през италианските книжарници по-скоро безславно.

Редно е да отбележим, че положението на Арчимболди в Италия беше доста различно от това във Франция. В действителност Морини не беше първият му преводач. Нещо повече – първото произведение на Арчимболди, което попадна в ръцете на Морини, бе преводът на някой си Колосимо на „Кожената маска“ за „Еинауди“ от 1969 г. След „Кожената маска“ в Италия се бяха появили също така „Европейски реки“ през 1971 г., „Наследство“ през 1973 г. и „Железопътно съвършенство“ през 1975 г., а малко преди това, през 1969 г., едно римско издателство бе пуснало на пазара сборник с негови разкази, повечето от които на военна тематика, озаглавени „Низините на Берлин“. Така че не можеше да се твърди, че Арчимболди е съвършено неизвестен в Италия, както не можеше да се каже и че е успешен, полууспешен или малко успешен автор – той беше по-скоро абсолютно неуспешен писател, чиито творби прашасваха по най-плесенясалите рафтове на книжарниците, биваха преоценявани и тънеха в забрава по складовете на издателствата, преди да бъдат пратени за претопяване.

Морини, разбира се, не се обезсърчи от нищожните очаквания на италианската публика от творчеството на Арчимболди и след като преведе Bifurcaria bifurcata, предложи на едно списание в Милано и на друго в Палермо две студии за Арчимболди – първата на тема съдбата в „Железопътно съвършенство“ и втората, посветена на многобройните превъплъщения на съвестта и вината в еротичния на пръв поглед роман „Летеа“, а също така и в „Бициус“, новела от стотина страници, сравнително сходна със „Съкровището на Мици“ – книгата, открита от Пелетие в онази мюнхенска книжарничка, която описваше живота на Алберт Бициус – пастор от Люцелфлю, кантона Берн, проповедник, но и писател под псевдоним Йеремия Готхелф. Двата очерка бяха отпечатани и красноречието или изкусителната вещина, с която Морини рисуваше фигурата на Арчимболди, сринаха препятствията и през 1991 г. в Италия се появи вторият превод на Пиеро Морини, този път на „Свети Тома“. По онова време Морини преподаваше немска литература в Торинския университет, лекарите вече му бяха открили множествена склероза, а един необичаен и зрелищен инцидент го бе приковал завинаги към инвалидната количка.

* * *

Мануел Еспиноса стигна до Арчимболди по други пътища. По-млад от Морини и от Пелетие, Еспиноса не следваше поне през първите две години немска филология, а испанска, защото поради ред други тъжни причини мечтаеше да стане писател. От немската литература познаваше само (и то слабо) трима класици: Хьолдерлин, понеже на седемнайсетгодишна възраст вярваше, че му е отредено да стане поет и поглъщаше жадно всяка попаднала му под ръка стихосбирка; Гьоте, понеже през последната година в гимназията един учител го бе посъветвал на шега да прочете „Вертер“, където щял да открие сродна душа; и Шилер, от когото бе чел само една театрална творба. По-късно щеше често да се обръща към творчеството на Юнгер, модерен автор, най-вече по симбиоза, тъй като мадридските писатели, които тачеше и тайно ненавиждаше отдън душа, не спираха да говорят за Юнгер. С други думи, може да се каже, че Еспиноса познаваше един-единствен немски автор и този автор беше Юнгер. Отначало бе намерил произведенията му за възхитителни и тъй като голяма част от тях бяха преведени на испански, Еспиноса без затруднения ги откри и прочете всичките. Щеше да му е по-приятно, ако не се бе оказало толкова лесно. От друга страна, хората, с които се събираше, бяха заклети почитатели на Юнгер, а някои от тях – и на преводачите му, което изобщо не вълнуваше Еспиноса, тъй като го мамеше не блясъкът на преводача, а на писателя.

Ходът на месеците и годините, обичайно безпощаден и безмълвен, му донесе доста неволи, които го накараха да попромени становището си. Много скоро откри например, че кръжецът от юнгерианци не е толкова юнгериански, за какъвто той го смяташе, а като всеки литературен кръжец се влияе от смяната на сезоните и ако на есен всички бяха неотстъпни поклонници на Юнгер, то през зимата рязко пренасочваха предпочитанията си към Пио Бароха, през пролетта – към Ортега-и-Гасет, а през лятото дори напускаха бара, в който се събираха, и излизаха на улицата, за да редят пасторални строфи в чест на Камило Хосе Села, нещо, което младият Еспиноса – патриот по природа – бе в състояние да приеме безусловно, в случай че на тези прояви цареше по-жизнерадостен и карнавален дух, но по никакъв начин не можеше да гледа на тях така сериозно, както гледаха псевдоюнгерианците.

Още по-страшно стана, когато откри какво е мнението в кръжеца за собствените му разказвачески опити: то бе толкова незадоволително, че неведнъж, в безсънни нощи например, сериозно се питаше дали тези хора не му намекваха издалеко да се скрие, да не им досажда повече и изобщо да не им се мярка пред очите.

Но най-страшното стана, когато Юнгер пристигна лично в Мадрид и кръжецът от негови почитатели му организира посещение в Ескориал: странна прищявка на учителя – да посети Ескориал, и когато Еспиноса изяви желание да се присъедини към експедицията, независимо в каква роля, тази чест му бе отказана, като че ли псевдоюнгерианците не го смятаха за достатъчно достоен да бъде част от гвардията телохранители на германеца или се бояха, че той, Еспиноса, ще ги изложи с някоя неразбираема младежка изцепка, въпреки че официалното обяснение, което му бе дадено (вероятно от съчувствие), бе, че не говори немски, а пък, видиш ли, всички останали участници в екскурзията с Юнгер го говорели.

* * *

Така приключи историята на Еспиноса с юнгерианците и така започнаха самотата и дъждът (или пороят) от противоречиви и твърде често неосъществими намерения. Последваха неспокойни и още по-малко приятни нощи, но Еспиноса направи две открития, които много му помогнаха през първите дни – че от него писател няма да излезе и че той посвоему е един смел млад човек.

Откри също, че е и злопаметен млад човек, изпълнен с ненавист, разяждаща ненавист, и че е способен да убие, независимо кого, само и само да облекчи самотата, дъжда и студа в Мадрид, ала предпочете да остави това свое прозрение в мрака, да се съсредоточи върху факта, че от него писател няма да излезе, и да се възползва максимално от току-що ексхумираната си смелост.

И така той продължи да следва испанска филология, но същевременно записа и немска. Спеше по четири-пет часа на денонощие, а през останалото време учеше. Преди да завърши немска филология, написа есе от двайсет страници за връзката между Вертер и музиката, което се появи в мадридско литературно издание, както и в някакво университетско списание в Гьотинген. На двайсет и пет години вече бе завършил и двете специалности. През 1990 г. стана доктор по немска литература с труда си върху Бено фон Арчимболди, който едно барселонско издателство се готвеше да публикува след година. По онова време Еспиноса не пропускаше конгрес, нито кръгла маса, посветени на немската литература. Владееше езика ако не отлично, то повече от приемливо. Говореше също така английски и френски. Подобно на Морини и Пелетие имаше хубава работа и значителни доходи и се радваше на уважението (в рамките на възможното) и на студентите, и на колегите си. Не преведе нито ред от Арчимболди, нито от който и да било друг немски автор.

* * *

Освен Арчимболди, Морини, Пелетие и Еспиноса имаха още една обща черта. И тримата притежаваха желязна воля. Свързваше ги всъщност още нещо, но за него ще стане дума по-нататък.

За разлика от тях Лиз Нортън не беше от жените, които сме свикнали да наричаме волеви, с други думи, тя не правеше средносрочни или дългосрочни планове, нито влагаше цялата си енергия в осъществяването им. Беше лишена от характерните за волята белези. Когато страдаше, болката й личеше от пръв поглед, а когато пърхаше от радост, умееше да заразява околните. Не беше в състояние да чертае ясни цели и последователно да гони успешната им реализация. Не, тя нямаше никакви цели, на практика беше достатъчно апетитна или желана, за да се обвързва с дадена цел. Изразът „постигам целта“, приложен в личен план, й се струваше подла уловка. Пред „постигам целта“ тя поставяше думата „живея“ и в редки случаи думата „щастие“. Ако волята е свързана с определена обществена необходимост, както е смятал Уилям Джеймс, а оттам, че е по-лесно да тръгнеш на война, отколкото да спреш да пушиш, за Лиз Нортън можеше да се каже, че е жена, която по-лесно би спряла да пуши, отколкото да тръгне на война.

Веднъж в университета някой й го каза и на нея много й допадна, но не я накара да посегне към трудовете на Уилям Джеймс нито тогава, нито по-късно, нито когато и да било. За нея четенето имаше пряка връзка с удоволствието, а не с познанието, загадките или вербалните построения и лабиринти, както смятаха Морини, Еспиноса и Пелетие.

Тя откри Арчимболди по най-безболезнения или по най-малко поетичния от всички тях начин. През трите месеца, които прекара в Берлин през 1988 г., когато беше на двайсет, един приятел немец й предложи за четене роман от непознат за нея автор. Името му я изненада: как е възможно, попита тя своя приятел, немски писател да носи италианска фамилия, и то предхождана от онова „фон“, което издава относително благородническо потекло? Немецът не знаеше как да й отговори. Не е изключено да е псевдоним, предположи той. И за да направи още по-чудато чудатото, добави, че в Германия не се срещат често мъжки собствени имена, завършващи на гласна. Женски собствени имена – да. Но мъжки собствени имена – не. Романът беше „Сляпата“ и тя го хареса, но не чак дотам, че да изтърчи в някоя книжарница и да си набави всички произведения на Бено фон Арчимболди.

 

Превод от испански: Катя Диманова, Мариана Китипова, Маня Костова

 

1Стая за прислугата (фр.) – Б. пр.

2Морско кафяво водорасло (лат.) – Б. р.

 

Корица на 2666, от Роберто Боланьо

2666, от Роберто Боланьо

 

Литературните критици, из „2666“
от Роберто Боланьо
се публикува в електронно списание „Сборище на трубадури“
със съдействието на изд. „Рива“

 

Снимка на Роберто БоланьоРоберто Боланьо (1953 – 2003) е чилийски писател, автор на романи, разкази, поеми и есета. Въпреки че през целия си живот се изявява като поет и бохем, през 1990-те започва да се откроява като една от значимите фигури в испанската и латиноамериканската литература и с обемното си прозаично творчество. Едни от най-важните му творби са Los detectives salvajes (предстои издание на български език), „Чилийско ноктюрно“ (изд. „Рива“) и посмъртно публикуваният роман „2666“ (изд. „Рива“). В творчеството му главните герои често са романисти (сред които има и фантасти) или поети, някои непризнати, други прославени, като на тези писатели са отредени различни роли на герои, злодеи, детективи и иконоборци.

Коментари

коментара