Иркала, страната на мъртвите

1

Илюстрация към Иркала, страната на мъртвите

Водещ на рубриката „Ревю“: Ана Хелс. Текстът участва в Конкурса за авторско ревю на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници в конкурса.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Гласове в класирането за избор на читателите.
Rating: 4.5/10 (22 votes cast)

 

Бароковият език на съмнението
Иркала, страната на мъртвите

от Мари Паскалев

 

Ще започна се едно сравнение. Вал Тодоров е българският… Вал Тодоров. Не вярвам, че този писател би спечелил много от сравнения дори с познати и големи автори. („Той е българския Борхес! или „Той е българския Платонов!“) Такива паралели само биха отнели от разбирането и признаването на уникалността на стила му. Когато чета неговата книга „Иркала, страната на мъртвите“ днес, двайсет и пет години след първата й публикация, идеите в нея са все така интересни и дълбоки, стилът е все така оригинален, а езикът се чувства също толкова свеж и новаторски. При целия разцвет на българската фантастична литература през последните години тази книга остава ненадмината в стилово отношение. Ако някой познава друг такъв изтънчен български стилист и поет на прозата като Вал Тодоров във фантастиката и дори извън нея, желая да науча веднага. „Иркала“ не е лесно четиво и съдържа много нива, ерудитски литературни и филмови препратки и лабиринти от скрити смисли. Но най-голямото удовлетворение за читателя се крие именно в разплитането на тези нива и в прозирането в тези смисли. Някои хора търсят фантастичната литература само за развлечение и бягство от действителността, но сериозният ценител на добрата фантастика не трябва да пропусне тази книга. Ако сте я чели, препрочетете я още днес, а ако не сте, завиждам ви, очаква ви чудесна изненада. И докато сте на същата вълна, вижте филма на Вал Тодоров „България, тази вечна ерес“, номиниран в категорията „Най-добър пълнометражен игрален филм“ на Българската филмова академия 2014. Така ще можете да оцените неговото пътешествие от младост към зрялост.

В тази кратка бележка ви предлагам само своя прочит и напълно съзнавам, че са възможни различни интерпретации на „Иркала“.

Светът на книгата

Действието на романа се развива в Иркала, Долната земя, страната на мъртвите, светът на сенките, тоталитарното царство на политически и идеологически контрол и подтисничество. В Иркала разпознаваме две споени реалности: От една страна виждаме оживялата древна Месопотамия изявена в храните (лютата хариса), облеклата и модата (кафтаните и къдравите бради), архитектурата (зикуратите) и митологичната политика (Анунаките – президиумът на политбюро на хтоническите божества). От друга страна разпознаваме тоталитарния деспотизъм, добре известен на читателя от спомени и разкази за близкото минало на България или от новините, идващи днес от Северна Корея. Това е светът на всеобщия шпионаж и доносничеството, на тоталния контрол и манипулацията, на обещанията за светло бъдеще утре и хроничния недостиг днес. В тази амалгама прозират завоалирани български топоси (Мегадон – София, Носорогският грит – паметникът „1300 години България“ пред НДК, морският курорт Ериду – Варна) и пак в нея посещаваме непознати екзотични места като райския остров Дилмун-Патмос. Защо Вал е избрал точно Месопотамия? Защото там започва цивилизацията, от първата бира до първата тирания. А това, което веднъж е било, продължава да пребивава в бъдещите форми, като опашен прешлен или като възпален апендикс.

Страната Иркала не е сама. Тя е вкопчена в една йерархична дуалност със своя светъл двойник Акад. Този двойник и неговата столица Вавилон са някъде отвъд или над Иркала. Акад е Горната земя, един митичен лелеян свят, който понякога съществува полуофициално и е споделен обект на мечтите на иркалците. Според една гледна точка това може да е свободният свят, демократичният Запад, а според друга може да е просто някакъв специален икономически район, иркалската провинция Кеш, където се ползва чужда валута и се приемат само пари в брой, който може да бъде закрит и разтурен с един указ. Всеки обикновен иркалец желае да избяга в Акад, да стигне на Горната земя в царството на свободата и материалното благосъстояние. Но на малцина им стиска да опитат, защото, кой знае, Акад може да е само една хитра уловка на службите за сигурност за излавянето на неблагонадежните?

Когато се преобърне перспективата, от гледна точка на общоприетата акадска идеология, иркалците също не съществуват истински. Според разпространените вярвания те пребивават в тунелите под двете столици на Акад като двукраки събратя на плъховете. Те са бегълци от диамантените мини, нерегистрирани проститутки и избягали каторжници. Те са мъртвите, обозе почившите, които живите не искат да забравят.

Действие на романа

В първата част на романа, наречена „Пътуване към Акад“, се описва злополучният опит на героя Нор да избяга в Акад, преди полетите до там да бъдат отменени. Уви! Капанът на тайните служби улавя наивните невъзвращенци като фалшив кльон на гръцката граница. Тук се запознаваме с първата видима противопоставка в книгата: противопоставката Иркала-Акад, Долна-Горна земя, диктатура-свобода, ангария-свободен пазар на труда. Вал Тодоров отрича, осмива и деконструира диктатурата (припомнете си, в средата на 80-те). Действието през тази част с целия си осезаем реализъм може да се тълкува и като представа, и като сън, и като сценарий за филм.

Във втората част, „Книгата“, Нор се среща с човека с хамелеонското име Томаз (любимият ми негов прякор е Томаз Неверни). Томаз е иркалски емигрант в Акад, който събира знанията си, придобити от опит, изследвания и откровения в Книгата, за която говори заглавието, и се връща да помогне на бившите си съотчественици. Имената на този втори главен герой се менят според изпитанията, през които минава, и подсказват душевните качества, нужни за посрещането на тези изпитания. Смятам, че един от реалните прототипи на Томаз е Стефан Пашов (познат на световната публика от филма на Вернер Херцог „Случайни срещи на края на света“) и също като него работи на китоловни кораби и пътува до пределите на обитаемия свят. Нор получава от Томаз книгата на знанието за Иркала и Акад. В писанията си Томаз Скриба разкрива истината за Иркала, скрита под лъжи, митологеми и окръжни. Но той разкрива, че Горната земя също е разочароваща, измамна, ограничителна и по своему репресивна. Акад е усреднението, плиткостта и безразличието. Всяко действие там горе е затънало в блатото на самодоволството, отчуждението и култа към парите. За това истинската свобода трябва да се търси в Иркала, тук и сега. Подтиснатите и безправни жители на Иркала са последната надежда за промяна към добро. Така разбираме, че втората, истинската противопоставка в романа не е Иркала-Акад. Истинският конфликт е между действената личност, бореща се с трудностите, способна на саможертва от една страна и пасивността на множеството, робията на установеното, общоприетото и лесното от друга.

Друг ключ към разбирането на истинския конфликт в романа е таксиномията на езика. Езикът на Иркала е езикът на рибешкото мълчание, мълчание дори когато истината е всеизвестна. Езикът на Акад е маймунският език, където всякакви мнения вървят и са равнопоставени: и мъдрите и тъпите, и верните и лъжовните, и научните и плиткоумните. Който има пари за най-много форумни тролове, може да налага своята истина. На рибешкия и маймунския езици Вал противопоставя езика на съмнението, на подривното изследване, на скептицизма. „Иркала“ е написана на езика на съмнението.

Стилът на Вал Тодоров

Най-поразяващият аспект на книгата на Вал е неговият стил. Той се характеризира с богата метафоричност, обичайно присъща на поезията. Дългите му барокови изречения рисуват пълнокръвни живи картини. Думите му стимулират всички сетива – цвят, мирис, допир, звук. Метафорите и прилагателните са неочаквани, понякога на пръв поглед неправилни. Например страхът се усеща като топка пера в гърлото, а героят се носи като съсирек в тълпата. Но такива метафори, създадени от майстор, всъщност разширяват и подсилват смисъла, така както дебелите мазки в картина на Ван Гог, на пръв поглед неправилни и груби, всъщност са ефективни и красиви. Метафорите не са подхвърляни еднократно, а често са посетени отново, доразработвани и подкрепени. Дългите изречения имат кинематографичен ефект върху читателя, усещането, че следва движеща се напред кинокамера. Сумарният ефект на баража от образи е конструирането на една убедителна митологична реалност, изграждането на един незабравим свят. „Ние знаем, че умират със строшени гръбнаци и разсипани вътрешности върху горещите камънаци бесните песове. Но дори обесени, отново ще вием: Бесни сме, бесни сме, бесни сме.“ Веднъж прочели тези думи, няма да ги забравите лесно.

Равносметката е, че двайсет и пет години по-късно Акад се е разпрострял и върху някогашната Долна земя. По ирония на съдбата сега Иркала е превърната в специален икономически район, лишен от солидарност и социална защита. Жителите й, парализирани в борбата за оцеляване, са бомбардирани с чалга и хранени с преводни ескейпистки книги и филми, изпробвани първо върху тест групи в Средния запад. Като че ли само единици се съпротивляват на тази културна ентропия и се дърпат от оборските ясли с посредствена масова култура. Питам се колцина днес биха си купили тази важна книжка, „Иркала, страната на мъртвите“, която някога се продаде в два тиража по десет хиляди броя? Колко биха избрали нея, завряна там в най-далечния ъгъл на най-долния рафт при българските книги, пред забравимата еднодневка бестселър, изпъчила се на централната маса? Но докато чакаме следващото издание, за да си отговорим на този въпрос, двете части на книгата (без апрокрифите и бележките, толкова важни за разбирането й) могат да бъдат намерени и прочетени в „Читанката“.

Може би онези, които преди четвърт век си купихме, четохме и запазихме в ума и сърцето си тази книжка, сме късметлии. Но в последна сметка всички сме късметлии, защото съмнението е посято, българският език е станал по-богат, а творческата летва е вдигната по-високо.

 

Прочетете всичко за конкурса и ни разкажете за любимата си книга.

 

Корица на Иркала, страната на мъртвите, от Вал Тодоров

Иркала, страната на мъртвите, от Вал Тодоров

 

Иркала, страната на мъртвите, 4.5 out of 10 based on 22 ratings

Коментари

коментара

1 коментар

  1. Ако някой познава друг такъв изтънчен български стилист и поет на прозата като Вал Тодоров във фантастиката и дори извън нея, желая да науча веднага.

    Николай Светлев – „Аз, грешният Иван“

    Йоан Владимир (Ангелина Илиева) – „Легенди за стражите на Трите порти“

    Борея (Борислава Славеева) – „Ръцете ми да те“

    Янчо Чолаков – „Запали свещ на дявола“, „Дванайсет разбойници“ или каквото друго ви попадне.

    Благодаря за рецензията: хвърли ми важен мост към книга, която навярно прочетох твърде рано. (А няма да се върна да препрочитам, защото едва смогвам да държа темпото на Променящата се земя – мерси, татко Зелазни :) – нашата сегашна Иркала.)

Comments are closed.