Зората и девойката, от София Саматар

Илюстрация към Зората и девойката, от София Саматар (фантастичен разказ)

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Изображение за илюстрацията: Cliff WilliamsMeknes, Mausoleum of Moulay Ismail (Creative Commons: BY-SA).

 

София Саматар е ново име в жанра. Дебютната й книга излезе миналата година и се превърна в едно от най-обсъжданите фантастични произведения от последните месеци. Онзи ден пък бяха обявени номинациите за наградите „Небюла“ и там Саматар се бори за отличия в категориите „Най-добър роман“ и „Най-добър разказ“. Вероятно ще е победител поне в едната. И сигурно никой няма да се изненада. София Саматар е едно от бъдещите големи имена в жанра. В необикновения роман A Stranger in Olondria, Джевик, син на търговец на подправки и жител на южните острови, пътува до континенталната империя Олондрия, където, след една фестивална нощ, се събужда обсебен от духа на мъртво момиче. Джевик полудява и накрая става писател. Логичен път в този свят на думи и духове. Писане и призраци има и в разказа „Зората и девойката“. Под лиричния текст на историята за любов и смърт проблясва светът на „Приказки от хиляда и една нощ“. Добрите писатели винаги ни дават възможност да надникнем отдолу и навътре. А Саматар знае, че в цепнатините между живите и мъртвите, между гласа и текста, може да се види най-много.

Владимир Полеганов

 

Зората и девойката

фантастичен разказ ( download )

от София Саматар

 

Любовта ми е река. Любовта ми е бряг. Любовта ми е брегът на подземна река. Ръцете на любовта ми ромолят като реки под лунната светлина, когато той отключва портата на градината. Вдига огромната летва и я поставя на място. Покланя се на гостите на Господарката. А те са трима мъже, мръсни от пътя. Всеки има само по едно око.

Любовта ми има очи с цвят на кафяв ахат, очи, които блещукат като кристални висулки. В мрака са черни, но кафявото им проблясва, когато той застане под фенера в градината. Любовта ми ме чака под фенера. Изчаква ме да поднеса виното на гостите на Господарката. По пътя си към него се спирам, за да поднеса своя дар от гривни на входа на коридора на Господарката.

Минавам през градината. Листата ме галят. Дърпат ме за полата, за плитките. Пръстите ми също дърпат. Раздърпват плитките, освобождават косите ми.

Любовта ми ме чака под фенера в градината. Позлатен е като фигура върху щит. Когато прави крачка напред, за да ме посрещне, очите му се пълнят с мрак като кристална чаша с вино.

Любовта ми. Върху страните му: сянката на брадата като руменина по кожата на слива.

– Остави ли нещо за нея?

– Гривни.

– Добре – казва ми. Той й е оставил арфата си и няколко пера за писане, вързани с ален конец.

– Видях ги – казвам му. Видях арфата и перата там, заедно с всички останали дарове.

Свещи, череши, живи патици, по-бели от брашното за сладкиши, с клюнове, увити в тел. Макар че любовта ми настоя да дарим най-ценните си притежания на Господарката, не очаквах от него да се раздели с арфата си. Самата мисъл за това ми причинява лека болка на дъното на гърлото. Помня как гривните ми, подарък от майка ми, паднаха сред посребрените бадеми. Сега ми се иска да бях оставила даровете си, заедно с неговите, да бях увила всяка гривна около перо за писане. Взимам ръката му, сплитам пръстите ни в едно.

Фонтанът ромоли.

Мракът мирише на листа.

Вдигам лице.

Любовта ми мирише на мрак и листа. Ръката ми докосва тила му. Косата там е мокра. Любовта ми има горчив мирис като горящ въглен.

– Чакай – казва. Отдръпвам се.

Любовта ми мирише на страх.

Любовта ми живее със страх. Разказа ми за него в нощта, в която се срещнахме. Разказа ми как бил на седемнайсет, как свирел на арфа, за да спира мислите, как се страхувал, че не е истински. Спомням си тази нощ съвсем ясно. Пръскахме се един друг във фонтана. Бяхме всички млади хора от двореца. Празнувахме нещо по заповед на Господарката, мисля. Не знам какво друго би ни накарало да се пръскаме във фонтана.

В очите ми влезе вода и когато отново можех да виждам ясно, той беше там. Изглеждаше нещастен. Като елен, пленен в гоблен. А ръката му… ръката и вената в нея… и коляното му… коляното, потопено във водата. Престорих се, че се спъвам, паднах в ръцете му и затворих очи.

Седнахме на една пейка. Изстисках полата си. Поговорихме си за клюките от двореца, за луната. Казах му, че баща ми продава сок от нар в града. Казах му, че над едното око на баща ми има бенка, голяма като гроздово зърно. Казах му, че майка ми пере чаршафите на двореца. Че дядо ми, нейният баща, е бил богат лектор, но е изгубил позицията си по време на Противоречието. Преди време негов дом е била къщата с колони от нефрит на площада. Понякога минавам край нея; детето, което сега живее там, възпитава домашния си пор.

Любовта ми измъкна арфата си изпод пейката и махна коприненото й покривало. Запя ми със сърцераздирателен глас, грозен като крясъка на млада сова. Изпълни собствена песен, наречена „Песен за Противоречието“. Каза ми, че ще я посвети на дядо ми.

Изви глава назад, за да погледне към небето. Кичурите се плъзнаха от лицето му. Каза ми, че не се чувства истински.

Засмях се.

– Така е, защото си щастлив. А и защо да не сме щастливи? Млади сме, а господарката ни е щедра и добра.

Не казах: И те обичам.

Той ме изгледа странно.

– Добра ли е?

Думите подразниха ухото ми. Намръщих се.

– Прости ми – каза той.

– Разбира се, че е добра – отвърнах. – Тя е Господарката.

Като да обясняваш света на малко дете. Сърцето ми отново омекна за него. Докато свиреше, пеех: „Сърцето ми е мек восък в пръстите на любовта ми.“

Улавям лицето му в ръце.

– Ти си истински – казвам му.

Хватката ми става по-здрава.

– Ти си истински.

Усещам костите му под дланите си. Той свежда очи. Под миглите му: следи от сълзи. Казвам му, че е истински, повтарям всичко, което ми е разказвал за себе си.

– Ти пазиш портата на градините на двореца. Ти си на седемнайсет години. Белегът над окото ти е от леля ти, която те е ударила с желязна лъжица. Отгледан си от леля си и нейния съпруг, ковач. Детството ти е било изпълнено със страх. Една нощ, когато страхът е бил твърде силен, си ударил ковача и си разкървавил устата му.

И след това си дошъл тук, в двореца, където махаш и слагаш летвата на градинската порта, където се къпеш във фонтаните и където аз те обичам. Дошъл си на това място в центъра на града, където в края на дълъг коридор Господарката говори на въздуха. Ако застане сред даровете в началото на коридора, човек може да види стаята й, онзи квадрат от златиста светлина. Тя е коленичила върху възглавница, държи гърба си изправен, прави жестове с ръце и се усмихва. Наричаме я Господарката на любовта, защото е красива, и Господарката на мира, защото се усмихва. Наричаме я и Господарката на заклинанията, защото говори. Тя никога не мълчи, нищо, че не можем да чуем гласа й. Дядо ми вярваше, че проговорила на неговия баща, който бил бог, по-велик от нея. Противниците му пък твърдят, че тя говори на детето си, бог, който още не се е родил.

Това, което е ясно, е, че нейните думи създават света. И хората казват, че ако получи добри дарове, тя ще изговори онова, за което дарителят се моли. Вярвам, че ще приеме даровете на любовта ми и мен и ще благослови този таен час под наклонените дървета.

– Целуни ме – прошепвам.

– Ти им даде вино – казва той, а гласът му е прегракнал. – Не ти ли изглеждаха по-истински от мен?

Има предвид гостите на Господарката, еднооките пътници. Това е най-упоритата му фантазия: че другите са по-истински от него. Младите пътешественици, които посещават двореца, нещастните кучета с човешки очи, които се въртят из кухните, дори сърдечният гърбушко – всички те, твърди любовта ми, са по-истински.

Но никой не е по-реален за мен от любовта ми.

Хващам ризата му, разтърсвам го, очите ми пламтят.

– Стига си се правил – крещя. – Истината е, че не ме обичаш.

Той докосва лицето ми.

– Жадувах този час по-силно от всичко на света.

Поставя ръка на кръста ми. И идва целувката.

Една целувка. Аз съм в нея. Чувствам, че очаквам нещо.

Усещам колебанието му. Притискам го към себе си с ръце, увити около врата му.

Любовта ми е река; изтича през ръцете ми като река. Той отстъпва, дишайки тежко, с подивяло лице.

– Не чувствам нищо – прошепва.

Протягам ръце към него. Дланите ми са студени като сребро.

– Изплашен си – казвам му. – Върни се.

Но вече и аз съм уплашена.

Той ме прегръща отново. Когато устните ни се докосват, усещам някаква скованост. Устните ми са от олово. Притискам го по-близко. Захапвам. Той изстенва. Захапва ме. Помежду ни няма болка. Нито болка, нито удоволствие. Той се отдръпва от мен. Кръвта е нашарила устата му като бродерия по ръкавица.

Любовта ми е висок мъж. Безстрашен е, макар и винаги да се е страхувал. Лицето му е бледо. Очите му са черни и отворени, гледат. Духът му е залостен.

– Тя ни го е причинила – казва той. – Твоята Господарка. Мислите й са другаде. За мен е решила да отварям вратата, но не и да обичам. А за теб, за теб е решила да поднасяш вино на гостите й, но не и да обичаш.

Той се обръща. Хваща клона на едно дърво, засилва се и скача сред листата. Катери се нагоре, високо над плискащия фонтан. Металната ограда около басейна му блести под лунната светлина.

– Дадох й арфата си – крещи любовта ми от дървото, – а тя не иска да помисли за мен дори и за момент. Ти й даде майчините си гривни, а тя не иска да помисли за теб.

И той започва да пее с лошия си, дрезгав глас последните строфи на „Песента за Противоречието“:

Няма да бъда играчка

Даже за някой бог

Любовта ми е река. Любовта ми е фонтан. Любовта ми е фонтан от кръв. Любовта ми е порой от дъжд, когато пада върху кола на оградата. Любовта ми е глупак, дете на седемнайсет. Любовта ми е умиращо дете. Любовта ми е бледо дете, издъхващо в градина.

Втурвам се към него. Сграбчвам тялото му. Не съм очаквала да е толкова лек; и все пак е трудно да го вдигна от кола. Собственото ми тяло също е някак по-леко от обикновено, по-тънко, по-подозрително, по-прозрачно. Стискам го в ръцете си и падам на тревата.

Полагам любовта си на тревата. Свалям горната си дреха и притискам гърдите му с нея.

Очите му са отворени и той се усмихва.

– Виж – казва.

Обръщам глава. В небето лети крилат мъж, понесъл спящ младеж в ръцете си.

– Колко са истински – шепне любовта ми. – Колко истински.

Нещо не е наред с гласа му. Поглеждам отново към него. Изкрещявам.

Любовта ми е съсухрена. Това не е загуба на кръв: старост е. Любовта ми е остаряла между два удара на сърцето.

Докато притискам дрехата към гърдите му, виждам, че и моите ръце са стари, пожълтели и стари. Увехнали като две листа.

Навсякъде в градината листата увяхват. Започват да окапват. Падат върху косата ми. Виждам един от кичурите си: побелял е.

Любовта ми е стар и красив мъж, който ми се усмихва. Кръвта му цапа пръстите ми през дрехата.

– Виж – казва. – Това е краят на света.

Изправям се. Изтривам длани в полата си. Облечена съм само в нея и една лека долна блуза: полугола, чорлава, неудържима старица.

– Къде отиваш? – пита любовта ми.

– Отивам при Господарката – казвам му, – за да помоля за живота ти.

Мисля, че той се провиква след мен. Не ме интересува. Крача през градината, разпръсквайки шумата. Цели храсти се разпадат на прах при допира ми. Всички фонтани са млъкнали; оградите са изгризани от ръжда. Въздухът, полазен от проказа, избледнява.

От вътрешността на двореца се чуват вопли.

Дворецът е остарял. Стените му са хлътнали. Само коридорът на Господарката е непроменен. Дълъг, мрачен проход със златен квадрат в другия край. Даровете вече са отпадъци. Спирам се, за да увия няколко потъмнели гривни около набор счупени пера за писане.

Казано е, че да стъпиш в коридора, значи да умреш.

Казано е, че да се обърнеш към Господарката, означава да се обречеш на вечни мъки.

Казано е, че погледът на окото й е комета. Никоя душа не може да го издържи. Дядо ми ми е разказвал, че друг бог, един ужасяващ бог звяр, живее в стаята с нея.

Тръгвам по коридора, докосвайки стената. Тялото ми се подчинява бавно. Вървя с болка.

Стигам до светлината.

Кракът ми стъпва върху килима на бог.

Господарката се обръща. Погледът й не е комета. Очите й са подути и изморени. Отварят се по-широко, когато ме вижда.

– Коя си ти?

– Аз съм прислужница – казвам й, – а любовта ми пази портата на градината ви. Тук съм, за да ви помоля за живота му. Кръвта му изтича в градината ви, защото вие не му позволявате да ме обича, и е загубил надежда.

Господарката се взира в мен. После се усмихва. Лицето й е още уморено, поразително уморено.

– Дете – казва, – твърде късно е за спасение.

– Значи е казвал истината и светът свършва, а това е смъртта.

– Смъртта! – възкликва тя. – Не. Просто зората.

Момент по-късно се озовах отново в градината до любовта си и затворените му ахатови очи в просветляващия въздух. Свалих един пръстен от ръката си и започнах да дълбая тези думи с ръба му върху басейна на тихия фонтан. Дълбаенето е лесно, дори и за старица. Мраморът на фонтана е мек като сапун. Раждат се пукнатини, нацепват думите ми, които, ако бяха гравирани с игла на крайчеца на окото, щяха да са урок за прочелите ги.

Любовта ми е река. Любовта ми е река от лед.

Любовта ми е бряг: брегът на Реката на ужаса или брегът на Реката на истината. Ако е само ужас, значи утре ще се върнем отново тук, за да прочетем написаното. Ако е истина, тогава никога няма да дойдем отново.

Ако е истина, значи никога не сме били тук.

Ако е истина, значи даровете ни за Господарката са ненужни. Ако е истина, значи Господарката не ни обича. Значи Господарката не е добра. Значи богът с нея, роден или нероден, е нищо повече от Шанс. Заради този неизвестен бог дядо ми изгуби всичко. Враговете му го прогониха от университета. Претича през пазара, препъвайки се, с обувки в ръка. Написа мемоарите си. Сега тази книга събира плесен вкъщи под дюшека на майка ми. Не мога да я прочета. Уви, любов моя, заради тази стара глупачка. Все едно седя тук и пресявам кошница от бледа скръб. Сълзите ми са плявата.

Ние бяхме истински. Имахме история. Майка ми переше чаршафи. Любовта ми пееше като сова.

Над руините на стената, развяло знамената си, изгрява слънцето.

 

Превод от английски: Владимир Полеганов

 

Снимка на София СаматарСофия Саматар е автор на романа A Stranger in Olondria (Small Beer Press, 2013). Публикувала е поезия, къса проза и рецензии в Strange Horizons, Clarkesworld Magazine, Stone Telling и Goblin Fruit. Работи като редактор в онлайн журнала Interfictions. Понастоящем завършва докторат в областта на африканските езици и литература, по-специално в сферата на египетската и суданската проза. София Саматар е голяма почитателка на „Хиляда и една нощ“, като особено голямо внимание отдава на второстепенните герои. Посетете сайта на писателката: www.sofiasamatar.com

Comments

comments