Студената планета, от Петя Колева – фантастичен разказ

9

Илюстрация към Студената планетна, от Петя Колева -- фантастичен разказ


Разказът е отличен на 2-ро място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2014. Прочетете разказа, отличен на 3-то място, „Две минути вечност“ от Васил Джамбазов. Следващата седмица очаквайте „Машина за истории“ от Яница Христова, класиран на 1-во място в конкурса. Оригинална рисунка за илюстрацията: Vacuum cube transparent, от Clarence Risher (CC: BY-SA).

 

Студената планета

от Петя Колева

 

– Мирославе! Миро! Пак са тука!

Лицето на баба ми не е кой знае каква гледка и без да се взирам в него от десет сантиметра. Дъхът й е смесица от ментови бонбони и чубрица. Това обяснява последната част на кошмара, от който ме изтръгва грубото й разтърсване – как се опитвам да тичам, преследван от растениеподобно чудовище на скейтборд, а краката ми затъват до коленете в мека дъвка и то ме настига без никакво усилие.

– Мирко! Пак са тука – извънземните!

Избутвам я не особено деликатно и се надигам. Тук съм от една седмица и оттогава не съм се наспивал. И ми е писнало. Майка ми трябваше да се върне от поредния симпозиум вчера, но вместо това телефонира.

– Ще си при баба ти още три дни – нали не объркваме нещо?

Не, не обърквате! Само дето пропускам втората лекция на гостуващ професор. Антрополог от световна величина с полево изследване сред ескимосите от племето пангниртунг. Живял с тях половин година, а сега ни идва на крака в Софийския университет. Нищо не обърквате!

Халюцинациите на баба ми също са достойни за изучаване, между впрочем.

Вече съм станал, треперя по боксерки, докато шляпам след нея в мразовитото януарско утро. Набутвам я в стаята й.

– Лягай, бабо, сега ще ти донеса още дърва за печката – ей тука пред вратата ще ги оставя… Нали не е угаснала?

– Не е, Мирко, не е… ама те обичат топлото – казвала съм ти, – това е, което ги привлича… На тяхната планета цяла година е студено, а си нямат дърва вече, затова са тука – да се размножават на топло, нашата зима им е сезонът за размножаване… Влез де, може тоя път да ги видиш – малки едни, сини, – да не кажеш, че съм луда…

Че е луда, луда е. Но поне не се налага да я обслужвам. Готви си, яде, мие се. Сама си изхвърля нощното гърне. Само с ума не е наред. Първите дни се опитвах да говоря с нея, влизах, оглеждах стаята.

– Никого няма, бабо Мире, спокойно… – Кръстен съм на нея, между другото.

– Ами скриват се, защото мойта стая искат. Заради калорифера е – топлиш се на ток, затова се крият от тебе. Жив огън търсят…

На третия ден спрях да надничам и да я успокоявам. Няма смисъл. Нищо не може да я разубеди – тя си ги вижда.

Надувам радиото в ледената кухничка и паля газовия котлон. Така и така съм станал – ще й сваря чай и едно яйце за закуска. Запарвам липовия цвят, който брахме лятото – за една бройка щях да си счупя врата от амбиция да ошушкам най-високия клон. После кипвам в кафеничето смесицата от ръж, леблебия и кафе, която баба Мира ме научи да пия като малък. В нейна чест добавям и щипка сол, както правеше тя. Вкусът не е лош. Само малко особен.

– Мирко! И кафето ги привлича!

Подскачам и разливам част от съдържанието на чашката по пуловера, с който спя. Промъкнала се зад мен и ме гледа с широко отворени очи.

– Бабо, стига вече! Направих ти закуска.

Обелвам яйцето и го нарязвам на четири в чинийката до сиренето и намазаната с масло филийка. Тя я поема с набръчканата си ръка.

– Казах ли ти, че ще снасят – само че техните яйца са квадратни, големи, във всяко има по три извънземни, сплетени на плитка. И като се излюпят, ще ме ядат, докато закрепнат… отвътре ще ме ядат, докато ме свършат! Яйцето ще можеш да го видиш – то няма как да се скрие!

– Добре, добре – побутвам я да се прибира на топло, отнасям кафето в стаята си, оставям го на шкафчето до леглото и включвам калорифера.

За мен няма опасност, да – топля се на ток. Ония от студената планета ядат само тия, дето са на дърва. Толкова съм изморен!

Мрачно отварям първи том на „АВС на етнологията“. Трудно ми е да се съсредоточа, но зачитам.

„Какъв е генезисът на тази удивителна концепция? Защо едно или друго божество или дух се спира именно на това, а не на друго лице и прави именно него свой избраник? Какви са мотивите за тази специална симпатия?“ *

Статията на Щернберг за избраничеството в религията постепенно ме унася, въпреки кафето. Заспивам.

 

– Мирко! Събуди се!

Въпреки че изглежда немощна, баба ме раздрусва доста убедително.

– Мире, снесоха!

Сядам в леглото, бесен съм. До устата й отляво има парченце сирене.

– Ако не горях дъб, нямаше…

– Абе ти ще ме оставиш ли да се наспя бе! – изкрещявам.

Посягам да я отблъсна назад, тя се хваща за раменете ми.

– Като сложих дъбовото дърво в печката, и снесоха, ела да видиш яйцето! Под масата е, квадратно, синьо, прозрачно…

Нещо в главата ми прекъсва, спирам да я чувам, устата й продължава да се движи, парченцето сирене пада и на бавен каданс се затъркалва по блузата й, а кокалестите й пръсти, забити в раменете ми, ми причиняват болка.

– А-а-а-а-а! – изревавам срещу нея и я блъсвам с длани в гърдите, тя се откопчва от мен и полита назад, пада. И млъква.

Яростта ми изчезва така внезапно, както се е появила. Скачам и коленича до нея.

– Бабо! Бабо Мире!

Пъхам длан под главата и я повдигам. Очите й са затворени и лицето й е смущаващо спокойно. Паникьосвам се. Нещо мокри ръката ми, издърпвам я и поглеждам – червено. Хвърлям се към мобилния.

– 112 слуша!

 

Полицаят е висок и пълен.

– Чакаме линейката, макар че… – не довършва. – Име и фамилия? Каква е връзката ви с пострадалата? Какво точно се случи?

Седя на леглото и отговарям като насън. Едва чувам гласа си. Записва всичко в малък тефтер. Поглежда ме.

– Между другото, в стаята й под масата има прозрачен син куб. С нещо като плитка вътре. Знаете ли какво е това?

Последното, което виждам, преди да изгубя съзнание, е малко синкаво тяло, мярнало се за миг в коридора.

 

* Из „АВС на етнологията“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1992 – Бел. а.

 

Снимка на Петя КолеваПетя Колева участва за пръв път в подобен конкурс. Досега не се е занимавала с нищо, свързано с литература. Работила е като видеооператор, тонрежисьор, търговски представител, готвач в аюрведична кухня, уличен артист. В момента подготвя сборник с разкази.

 

Корица на Конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян (2014)

Конкурс за кратък фантастичен разказ
по повод годишнина
от рождението на Агоп Мелконян
(2014)

 

Коментари

коментара

9 КОМЕНТАРИ

  1. Претупан е краят, което е нормално с оглед на правилата, иначе е добре.

  2. И още един коментар, за да стане навалица. Аз малко съм като един чукча, дето е писател, а не читател, както и повечето участници, явно, така че щом съм прочел нещо от край до край значи, че ми е харесало.

  3. Много е увлекателно даже! Краят наистина е малко неясен, но разказчето е хубаво

  4. Аз нямам такъв проблем с финала, но в интерес на истината най-вече харесвам заглавието и мисля, че заслужава втори поглед. :)

  5. Разказът е увлекателен.Хареса ми,но не разбрах къде е фантастиката…Това си е чиста реалност.

    • „Последното, което виждам, преди да изгубя съзнание, е малко синкаво тяло, мярнало се за миг в коридора.“
      Имате ли такива вкъщи? :)

Comments are closed.