5 малки хорърчета, които може да сте пропуснали (а не бива)

0

Илюстрация към Пет малки хорърчета, които може да сте пропуснали (а не бива)

Колонката на CINEMASCROTUM. Къде още можете да го намерите? Харесайте страница и посетете сайт.

 

Когато стане въпрос за филми на ужасите, аз правя точно това – ужасявам се при мисълта, че трябва да изтърпя час и половина, гледайки как малоумни герои са преследвани и умъртвявани по мъчителен (за интелекта ни) начин. Ако толкова искам да гледам как тъпи същества биват разфасовани от завършени садисти, мога просто да посетя селската свинекланица покрай Коледните празници. С две думи, това, че в един филм има показани човешки мозъци, не го прави по-малко „безмозъчен“. Въпреки това обаче винаги съм бил почитател на сериозния психологически хорър, който няма нищо общо с първобитната карантия-фиеста, задължителна за мнозинството ужасии. През последната година се натъкнах на пет бисерчета, които по някаква причина не получиха достатъчно голямо признание от широката общественост – донякъде заради по-малките си финансови възможности, донякъде заради вялата рекламна кампания, донякъде и заради не особено „звездните“ имена на създателите им. По-долу ще се постарая (съвсем лаконично и без спойлери) да ви обясня защо си струва да им хвърлите по един поглед.

1. Resolution (2012)

Илюстрация към Resolution

На пръв поглед това многозначително заглавие крие най-фрапантното клише. Странна гора, самотна хижа и двама приятели вътре. Предубеденият зрител очаква всеки момент отнякъде да изникнат зли мъртви или светещи в тъмното духове, но истината е, че „Resolution“ работи с този изтъркан премис само за да разпердушини очакванията ви като мексиканска пинята и да ви стовари последна третина, след която има вероятност да си чешете главата в недоумение толкова настървено, че да оставите кървави следи по скалпа. Историята е лесна за проследяване до един момент, но след това нещата се обръщат, нишката (и лентата) се къса, а персонажите вече не контролират действията си по своя воля. Филмът е синоним на фразата slow-burn, което разбираемо може да се окаже проблем за по-нетърпеливите и разглезени зрители, но точно в по-скучната първа половина са пръснати и някои от хитро разпилените улики за това какво гледате. „Resolution“ е иновативен „meta“-хорър, поставящ в нова светлина термина „филм-във-филма“, като стига дотам да ситуира самия гледащ в ролята на жадуващия за насилие злодей. Нискобюджетен, но не и „евтин“; приятно объркващ, но не и фрустриращ; и с финал, оставящ публиката с едно голямо WTF?! „Resolution“ е пример за това как с малко пари и неизвестен екип може да се прекоси жанровата граница и да се направи интригуваща лента, която да се обсъжда дълго време.

2. In Fear (2013)

Илюстрация към In Fear

Живописен британски сетинг и хубавец от „Абатство Даунтън“ в главната роля? Звучи като мокрия сън на романтична тийнейджърка, нали? От ония сънища, които започват като идилична приказка, но завършват с писъци и емоционален полуразпад, или с други думи – пълен кошмар. Оправдавайки заглавието си, „In Fear“ потапя героите си (но и нас самите) в минималистична и дяволски плътна атмосфера на параноя и през цялото време ни стиска в безмилостната хватка на чистия съспенс. Първият игрален проект на Джеръми Ловеринг се оказва изненадващо добре заснет експеримент върху човешката психология, поставена пред стресов фактор. Двама младежи пътуват към музикален фестивал в Ирландия, но решават да прекарат нощта в малък семеен хотел, скрит някъде из хълмистите гори на английската провинция. Проблемите им започват почти веднага, а един от най-големите плюсове на филма е реалистичната презентация на променящата им се емоционалност. Поставени в невъзможна и опасна ситуация, първоначалният им позитивизъм бързо градира в постоянно нарастваща паника. Сами в мрака на непознато място, притеснявани от непозната фигура сред дърветата и изправени пред най-първичните си страхове, двойката прави изненадващи разкрития не само за взаимоотношенията си, но и за собствената си същност. Цяла наука е как Ловъринг е успял да вземе толкова семпъл сюжет и да го разтегне в 85 минути, като успешно покачва адреналина с всяка следваща сцена. Играта на единствените трима актьори е максимално достоверна, без излишъци от мелодрама или ненужен патос, като най-голямо впечатление прави кратката, но изключително паметна поява на Алан Лийч от горепосочения сериал. Естествено, филмът има логическите кусури, вървящи си с жанра, но ако можете да преглътнете някои дребни забележки, „In Fear“ е поглъщаща разходка в мрачните катакомби на човешката природа.

3. Oculus (2013)

Илюстрация към Oculus

„Oculus“ бележи поредния сполучлив удар на Майк Фланаган – режисьор, сценарист, монтажист и автор на късометражния филм със същото име от 2006-та. Забелязах този млад талант още с предишния му опит („Absentia“), където Фланаган демонстрира как с почти никакви ресурси може да се пръкне един от най-добрите indie хоръри на 2011-та, който бе не само драматичен, но и интелигентно поднесен, без заучени аматьорски похвати. Приликите между двете заглавия са забележими (една от актрисите в „Absentia“ участва с мини-роля и тук, а действието отново се развива в ограничен брой затворени локации), но главното е, че и в „Oculus“ се набляга на травмиращо семейно събитие на свръхестествен фон. Сюжетните линии са две, едновременно паралелно развиващи се, но и целенасочено преплитащи се. Плавните преходи между минало и бъдеще показват майсторски усет към монтажа и звуковите ефекти от страна на Фланаган. В същото време тази повествователна нелинеарност ангажира вниманието на зрителя и го запраща още по-навътре във филмовия лабиринт. В главните роли са Карън Гилън („Д-р Ху“) и Кейти Сакоф („BSG“), като ентусиазмът на първата компенсира некадърността на втората. За разлика от диарии като „Insidious“, „Oculus“ не разчита на евтини scary-трикове, а нагнетява напрежението чрез умела комбинация от спомени и халюцинации, оставяща публиката в неведение за това дали решенията на героите са оправдани, а действията им – реални. В заключение, със своето премерено темпо, емоционално издържан финал, плюс адски атмосферичен музикален score, „Oculus“ е хорър, който определено заслужава повече внимание.

4. Banshee Chapter (2013)

Илюстрация към Banshee Chapter

„Banshee Chapter“ е дело на Блеър Ериксън – още един млад режисьор, творящ с бюджет под един милион долара и напук на това сервиращ ни доволно стряскащ хорър, генериращ тръпки по най-неочаквани места. Накратко, в търсенето на свой приятел младата журналистка Ан се натъква на ужасяващи истини за експериментите MK-ULTRA. Филмът е заснет като комбинация от found footage лента и обикновена камера, което за някои е грешка, но според мен засилва чувството на журналистическо разследване, като в същото време не опорочава и стандартното филмово изживяване. Сюжетът е притеснителен, заради частичната си действителност в препратките относно промиване на мозъци и контрол над поведението, но и заради адекватно използваните хорър мотиви, превръщащи филма във своеобразна версия на „От отвъд“, класическия разказ на Х. Ф. Лъвкрафт. Изобличаващ най-мрачните тайни на човешкия мозък, „Banshee Chapter“ успява да подържа стабилна атмосфера на несигурност и дезориентация и съдържа някои наистина шокиращи кадри и провокативен финал, което го превръща в амбициозен проект на режисьор със светло бъдеще в жанра.

5. Would You Rather (2012)

Илюстрация към Would You Rather

Безспорно това е най-слабият от петицата, ако говорим за чисто техническите параметри като режисура, операторско майсторство или актьорски потенциал. Дори сценарият не е особено оригинален, а на финала – твърде предвидим. И въпреки това в този филм има нещо. Някакъв необясним магнетизъм, който ви кара да го гледате въпреки крещящите минуси, да сте съпричастни към проблемите на героите и да изпитвате емоции по време на бруталните дилеми, пред които са поставени. Сюжетите тип „Какво бих направил аз в случая?“ са безброй, но този хорър се откроява с извратените си детайли – прекалено дребни, за да го направят стойностен, но определено забележими, за да го задържат около средното ниво. Зловещото удоволствие, с което хорър ветеранът Джефри Комбс играе перверзната си роля; въздействащият психологически мотив; стегнатата сценография, боравеща с типично съспенс похвати, като затворено пространство и ограничен отрязък от време; а защо не и странно обсебващата музика на Даниел Хънт от Ladytron и исландския му другар Барди Йохансон. Всичко това прави от „WYR“ едно интересно, макар и елементарно, изследване на това докъде се простира лимитът на човешката алчност и инстинкт за самосъхранение. За жалост, ужасяващо подбраният каст (кретенът Роб Уелс от „Trailer Park Boys“, семегълтачката Саша Грей и абонираният за преждевременно умиране Джон Хърд от „Акулонадо“) деградира почти всички плюсове на заглавието, но ако игнорираме семплото изпълнение на иначе комплицираната идея, в „WYR“има достатъчно качества за един сносен представител на feel-bad хорърите.

 

Cinemascrotum

 

Коментари

коментара