5 малки хорърчета, които може да сте пропуснали (а не бива)

Илюстрация към Пет малки хорърчета, които може да сте пропуснали (а не бива)

Колонката на CINEMASCROTUM. Къде още можете да го намерите? Харесайте страница и посетете сайт.

 

Когато стане въпрос за филми на ужасите, аз правя точно това – ужасявам се при мисълта, че трябва да изтърпя час и половина, гледайки как малоумни герои са преследвани и умъртвявани по мъчителен (за интелекта ни) начин. Ако толкова искам да гледам как тъпи същества биват разфасовани от завършени садисти, мога просто да посетя селската свинекланица покрай Коледните празници. С две думи, това, че в един филм има показани човешки мозъци, не го прави по-малко „безмозъчен“. Въпреки това обаче винаги съм бил почитател на сериозния психологически хорър, който няма нищо общо с първобитната карантия-фиеста, задължителна за мнозинството ужасии. През последната година се натъкнах на пет бисерчета, които по някаква причина не получиха достатъчно голямо признание от широката общественост – донякъде заради по-малките си финансови възможности, донякъде заради вялата рекламна кампания, донякъде и заради не особено „звездните“ имена на създателите им. По-долу ще се постарая (съвсем лаконично и без спойлери) да ви обясня защо си струва да им хвърлите по един поглед.

1. Resolution (2012)

Илюстрация към Resolution

На пръв поглед това многозначително заглавие крие най-фрапантното клише. Странна гора, самотна хижа и двама приятели вътре. Предубеденият зрител очаква всеки момент отнякъде да изникнат зли мъртви или светещи в тъмното духове, но истината е, че „Resolution“ работи с този изтъркан премис само за да разпердушини очакванията ви като мексиканска пинята и да ви стовари последна третина, след която има вероятност да си чешете главата в недоумение толкова настървено, че да оставите кървави следи по скалпа. Историята е лесна за проследяване до един момент, но след това нещата се обръщат, нишката (и лентата) се къса, а персонажите вече не контролират действията си по своя воля. Филмът е синоним на фразата slow-burn, което разбираемо може да се окаже проблем за по-нетърпеливите и разглезени зрители, но точно в по-скучната първа половина са пръснати и някои от хитро разпилените улики за това какво гледате. „Resolution“ е иновативен „meta“-хорър, поставящ в нова светлина термина „филм-във-филма“, като стига дотам да ситуира самия гледащ в ролята на жадуващия за насилие злодей. Нискобюджетен, но не и „евтин“; приятно объркващ, но не и фрустриращ; и с финал, оставящ публиката с едно голямо WTF?! „Resolution“ е пример за това как с малко пари и неизвестен екип може да се прекоси жанровата граница и да се направи интригуваща лента, която да се обсъжда дълго време.

2. In Fear (2013)

Илюстрация към In Fear

Живописен британски сетинг и хубавец от „Абатство Даунтън“ в главната роля? Звучи като мокрия сън на романтична тийнейджърка, нали? От ония сънища, които започват като идилична приказка, но завършват с писъци и емоционален полуразпад, или с други думи – пълен кошмар. Оправдавайки заглавието си, „In Fear“ потапя героите си (но и нас самите) в минималистична и дяволски плътна атмосфера на параноя и през цялото време ни стиска в безмилостната хватка на чистия съспенс. Първият игрален проект на Джеръми Ловеринг се оказва изненадващо добре заснет експеримент върху човешката психология, поставена пред стресов фактор. Двама младежи пътуват към музикален фестивал в Ирландия, но решават да прекарат нощта в малък семеен хотел, скрит някъде из хълмистите гори на английската провинция. Проблемите им започват почти веднага, а един от най-големите плюсове на филма е реалистичната презентация на променящата им се емоционалност. Поставени в невъзможна и опасна ситуация, първоначалният им позитивизъм бързо градира в постоянно нарастваща паника. Сами в мрака на непознато място, притеснявани от непозната фигура сред дърветата и изправени пред най-първичните си страхове, двойката прави изненадващи разкрития не само за взаимоотношенията си, но и за собствената си същност. Цяла наука е как Ловъринг е успял да вземе толкова семпъл сюжет и да го разтегне в 85 минути, като успешно покачва адреналина с всяка следваща сцена. Играта на единствените трима актьори е максимално достоверна, без излишъци от мелодрама или ненужен патос, като най-голямо впечатление прави кратката, но изключително паметна поява на Алан Лийч от горепосочения сериал. Естествено, филмът има логическите кусури, вървящи си с жанра, но ако можете да преглътнете някои дребни забележки, „In Fear“ е поглъщаща разходка в мрачните катакомби на човешката природа.

3. Oculus (2013)

Илюстрация към Oculus

„Oculus“ бележи поредния сполучлив удар на Майк Фланаган – режисьор, сценарист, монтажист и автор на късометражния филм със същото име от 2006-та. Забелязах този млад талант още с предишния му опит („Absentia“), където Фланаган демонстрира как с почти никакви ресурси може да се пръкне един от най-добрите indie хоръри на 2011-та, който бе не само драматичен, но и интелигентно поднесен, без заучени аматьорски похвати. Приликите между двете заглавия са забележими (една от актрисите в „Absentia“ участва с мини-роля и тук, а действието отново се развива в ограничен брой затворени локации), но главното е, че и в „Oculus“ се набляга на травмиращо семейно събитие на свръхестествен фон. Сюжетните линии са две, едновременно паралелно развиващи се, но и целенасочено преплитащи се. Плавните преходи между минало и бъдеще показват майсторски усет към монтажа и звуковите ефекти от страна на Фланаган. В същото време тази повествователна нелинеарност ангажира вниманието на зрителя и го запраща още по-навътре във филмовия лабиринт. В главните роли са Карън Гилън („Д-р Ху“) и Кейти Сакоф („BSG“), като ентусиазмът на първата компенсира некадърността на втората. За разлика от диарии като „Insidious“, „Oculus“ не разчита на евтини scary-трикове, а нагнетява напрежението чрез умела комбинация от спомени и халюцинации, оставяща публиката в неведение за това дали решенията на героите са оправдани, а действията им – реални. В заключение, със своето премерено темпо, емоционално издържан финал, плюс адски атмосферичен музикален score, „Oculus“ е хорър, който определено заслужава повече внимание.

4. Banshee Chapter (2013)

Илюстрация към Banshee Chapter

„Banshee Chapter“ е дело на Блеър Ериксън – още един млад режисьор, творящ с бюджет под един милион долара и напук на това сервиращ ни доволно стряскащ хорър, генериращ тръпки по най-неочаквани места. Накратко, в търсенето на свой приятел младата журналистка Ан се натъква на ужасяващи истини за експериментите MK-ULTRA. Филмът е заснет като комбинация от found footage лента и обикновена камера, което за някои е грешка, но според мен засилва чувството на журналистическо разследване, като в същото време не опорочава и стандартното филмово изживяване. Сюжетът е притеснителен, заради частичната си действителност в препратките относно промиване на мозъци и контрол над поведението, но и заради адекватно използваните хорър мотиви, превръщащи филма във своеобразна версия на „От отвъд“, класическия разказ на Х. Ф. Лъвкрафт. Изобличаващ най-мрачните тайни на човешкия мозък, „Banshee Chapter“ успява да подържа стабилна атмосфера на несигурност и дезориентация и съдържа някои наистина шокиращи кадри и провокативен финал, което го превръща в амбициозен проект на режисьор със светло бъдеще в жанра.

5. Would You Rather (2012)

Илюстрация към Would You Rather

Безспорно това е най-слабият от петицата, ако говорим за чисто техническите параметри като режисура, операторско майсторство или актьорски потенциал. Дори сценарият не е особено оригинален, а на финала – твърде предвидим. И въпреки това в този филм има нещо. Някакъв необясним магнетизъм, който ви кара да го гледате въпреки крещящите минуси, да сте съпричастни към проблемите на героите и да изпитвате емоции по време на бруталните дилеми, пред които са поставени. Сюжетите тип „Какво бих направил аз в случая?“ са безброй, но този хорър се откроява с извратените си детайли – прекалено дребни, за да го направят стойностен, но определено забележими, за да го задържат около средното ниво. Зловещото удоволствие, с което хорър ветеранът Джефри Комбс играе перверзната си роля; въздействащият психологически мотив; стегнатата сценография, боравеща с типично съспенс похвати, като затворено пространство и ограничен отрязък от време; а защо не и странно обсебващата музика на Даниел Хънт от Ladytron и исландския му другар Барди Йохансон. Всичко това прави от „WYR“ едно интересно, макар и елементарно, изследване на това докъде се простира лимитът на човешката алчност и инстинкт за самосъхранение. За жалост, ужасяващо подбраният каст (кретенът Роб Уелс от „Trailer Park Boys“, семегълтачката Саша Грей и абонираният за преждевременно умиране Джон Хърд от „Акулонадо“) деградира почти всички плюсове на заглавието, но ако игнорираме семплото изпълнение на иначе комплицираната идея, в „WYR“има достатъчно качества за един сносен представител на feel-bad хорърите.

 

Cinemascrotum

 

Comments

comments