Джеф Вандермиър: На лов за странното

4

Илюстрация към Джеф Вандермиър: На лов за странното

 

Джеф Вандермиър:
На лов за странното

„Silence creates its own violence.“

Джеф Вандермиър, Annihilation

Трилогията Southern Reach на Джеф Вандермиър включва романите Annihilation, Authority и Acceptance. Два от тях вече са публикувани, третият ще се появи през септември. Съвсем скоро “входът” към този странен свят, Annihilation, ще има премиера и на български език. Вандермиър е централен автор и редактор за модерната фантастична литература. Неговите творчески и критически текстове представляват може би най-сериозният и убедителен стремеж в англоезичната литература да се разкрие, очертае, преведе и припомни онова нещо, което, поради мързел или липса на речник, най-често наричаме “странна литература” и което “на Запад” е или weird (когато се говори за история на естетиката и идеите и за първородители или по-скоро “преносители” на странното), или new weird (когато сме по-специфични, визираме конкретно отговора на класическото фентъзи, който се чете в книгите на група предимно американски автори с високолитературни амбиции и страст към недоизказаното, ужасяващото и особеното).

„The map had been the first form of misdirection, for what is a map but a way of emphasizing some things and making other things invisible?“

Джеф Вандермиър, Annihilation

Трилогията на Вандермиър е последната засега голяма крачка към осветяването на това, което е както new weird течението в днешната литературата, така и weird естетиката като цяло. И, както повеляват трудните за дефиниране закони и на двата феномена (на реката и нейното разклонение), текстът е граничен, предизвикващ смут (най-ясният според Майкъл Муркок знак за weird-a) и подвеждащ читателя. Как се чете такава книга? В момента се сещам за два начина. Първият, и много трудно постижимият, е без никакъв интерпретационен модел в главата. (По-лесната му версия е: без нито един доминиращ интерпретационен модел в главата). Вторият: въоръжени с максимално на брой модели. Защото “речникът” на Annihilation е, както всяко странно същество, съшит от страници, взети от речниците на научната фантастика на Лем и Стругацки, ужаса на Кинг, абсурда на Кафка, както и от още по-големите речници на постмодернизма и неговия декларативен психологизъм, дори на феминизма и нейните множество гласове. На моменти Annihilation прилича на класическа научна фантастика, но това е подвеждащо.

Научната фантастика е само едно от лицата, които романът слага в рамките на 150-те си страници.

Част от красотата на тази книга идва от сменянето на различните лица – научна фантастика, хорър, психологически роман – и достига своя връх в усещането, което поредицата от промени предизвиква: една несигурност у читателя дали чете за метаморфоза (в която всяко следващо лице е на нещо ново и Друго), или става свидетел на някакъв карнавал (в който не е ясно кое е лице и кое – маска). В това жанровото същество, наречено new weird (наистина трябва да решим как точно да предадем това наименование на български: ню уиърд? странни истории? откачени истории [Петър Тушков]? пост-фентъзи [Ани Илков]? обърнато фентъзи?), е най-силно – в своята неуловимост, в своите втори, трети, пореден планове, в познатите му повърхности, които скриват непознати и непознаваеми дълбини. Още един минотавър с особен лабиринт в литературния свят? Само, разбира се, на пръв поглед. Лабиринтът, минотавърът, дори Тезей и Ариадна са само върхът на айсберга (откъснал се без съмнение от някакви лъвкрафтски брегове), едва началото на играта.

„But there is a limit to thinking about even a small piece of something monumental. You still see the shadow of the whole rearing up behind you, and you become lost in your thoughts in part from the panic of realizing the size of that imagined leviathan.“

Джеф Вандермиър, Annihilation

В Annihilation има много дупки и цепнатини, които водят под земята и под текста. Понякога те са под формата на драсканици на непознат език, друг път са нещо, което се движи под водата, в храстите, винаги отвъд периферното зрение. Затова и романът се разгръща като научна експедиция. Четирите участнички, всяка една – представителка на различна наука, носят в себе си различни инструменти за интерпретиране на света, в който се озовават. Както повелява класическата научна фантастика, това, което би трябвало да последва, е някакво четене, разчитане на мястото на експедицията (което носи тежкото фантастично име Area X). Но Вандермиър от самото начало го обръща в писане – не само ние четем дневника, който една от участничките пише, но и докато тя го пише, нещо друго оставя текст след себе си в тази Зона Х. Една от основните теми на new weird-а, струва ми се, е самото писане. От напълнения със свитъци Divinity Student на Сиско през романа послеслов Shriek: An Afterword на Вандермиър до живия текст, който Нещото в тунелите на кулата от Annihilation пише, new weird историите говорят за отношението между текст и свят, за това как нито отделните инструменти на езика, нито цялата им съвкупност в действаща машина (или звяр, за да сме в образността на Вандермиър) не са достатъчни да разкажат света.

Части от света, огромни парчета, са непреводими, не могат да бъдат предадени от едно място на друго.

Главната героиня на Annihilation не един и два пъти се озовава на място, на което подобен процес на превод/предаване прави опит да се случи, но не може: някой се опитва да й каже нещо, някой прави опит другите да не казват нещо или да говорят само по определен начин, нещо пише нещо, око на животинско лице иска да покаже нещо. Резултатът е напрежение, което само предизвиква героинята да се разрови (в храстите или дневниците), да се спусне (в мрака или в дълбините на кулата), да тръгне надолу (ако въобще надолу-то в романа е наистина надолу) и самата тя да се превърне в процес, в отражение на това, което Майкъл Сиско определя като характерно за new weird писането: дълбаещо, а не експанзивно, водено от спонтанни или несъзнателни избори. New Weird и Weird жанровете все още не са уловени от нито една дефиниция. Самото използване на думата “жанр” спрямо тях е по-скоро условно – тя губи смисъл, става знак, който не сочи към никъде конкретно, в момента, в който се види, че към тази традиция принадлежат безкрайно различни автори, като например Кафка и Тутуола

Странното е наоколо, това е сигурно.

И използва всяка цепнатина в тялото на литературата и по стените на света, за да се промъкне вътре или измъкне навън. Annihilation ще е добър помощник в първите опити на новия читател да види и разчете тези движения. Следващите книги може би вече ще му помогнат да зърне и самото странно.

Владимир Полеганов

 

 

Корица на Annihilation, от Джеф Вандърмиър

Annihilation, от Джеф Вандърмиър

 

Коментари

коментара

4 КОМЕНТАРИ

  1. Бих добавил и един Лъвкрафт доста осезаем, не само в странността от морето, а и в тоя отстранен глас на главната героиня, която сякаш стъписана от необяснимото пред себе си каканиже с равен тон какво й се случва. (Е, Лъвкрафт нарушава равния тон в първите си лица, естествено, но пак е един такъв стаен от удивление/ужас глас, в който от време на време избликват възклицания, но някак ритуално, а не истерично.)

  2. да, наистина. сега се сещам, че и в Datura на Крун е подобна ситуацията (вероятно и другаде; трябва да погледна The Narrator на Сиско, защото и него го подозирам). това може да е знак къде още да търсим и евентуално да намерим странното – дори в онези, които пред очите ни се сблъскват с него.

  3. Бях чел някъде как фантастичната литература печели точки, като на читателя поднася фантастичности, от които героите не се трогват много-много, но тази стратегия (тази на Вандермиър) ми се струва по-интересна, ако и не толкова широкоприложима в този почти чист вид, в който я използва Вандермиър, това постоянно ходене по границата между захласнатостта и опитите да функционираш някак в практиката.

    Всъщност, това е нещо като удължена до немай къде епифания, и модулирана не като чисто интуитивно схващане на това оттатък Воала, а като опити интелектът да се намеси, често неуспешни.

  4. да, а тук тези фантастичности са основно от типа „фантастичности от света, в който попадат И героите“. но в случая мисля, че на места ги има и другите (фантастичности за читателя, които изграждат обикновения за георя свят). и така този глас, за който говориш, става някаква игра, може би дори съзнателна, на Вандермиър с това scientific imagination (и важните за науката и научното граници), което е помогнало в оформянето на жанра (на НФ) и в което, както предупреждава Дилейни и както демонстрира до крайност Вандермиър, по-важната дума е втората :). просто има неща, които не може да ги удържи нито съзнанието, нито гласът на учения и сигурността на знанието (с което идваш и което по пътя изграждаш) е всъщност несигурност. затова е интересно да видим дали по линията на епифанията ще се получи нещо в цялата трилогия, защото и епифанията е част от един по-ясен свят (или поне свят с ясни и очаквани посоки и движения от горе надолу и обратно), докато този на Area X непрекъснато шава. или просто наистина епифанията я има, както казваш, но е неузнаваема.

Comments are closed.