За детските книги – Колонката на Весела Фламбурари

2

Илюстрация към За детските книги - Колонката на Весела Фламбурари

 

За детските книги

Колонката на Весела Фламбурари

И така…

Ето че моята малка колонка „За детските книги“ току-що се роди. Какво очаквам аз от такова едно бебенце? Ами каквото се очаква въобще от бебетата – да си живеем в радост, хармония, взаимна обич и гордост един от друг (такива са мечтите за бебе, а чак после идват плаченето по цели нощи и нааканите пелени!).

Какво можете да чакате от него? Всъщност това само вие можете да го кажете. И ще се радвам да ми пишете с въпроси, случки, ругатни и поздравления… Аз само ще ви разкрия, че това бебе носи обещание за срещи. Срещи със стари, не толкова стари и съвсем нови детски книги. Срещи с автори на детски книги, критици на детски книги, издатели на детска литература, детски библиотекари и дори с читатели! И накрая – челен сблъсък с емоциите и размислите, родени от по-горните срещи.

Такива работи…

Забелязала съм, че хората, които се интересуват от книги за деца, са изключително тревожни същества. Тревожи ги най-вече фактът, че децата четат малко. За тях формулирах и моите Tри закона на детското четене. Тези закони не са чак аксиоми, но гарантират успешно пристрастяване на децата към четенето. Абсолютно сигурно!

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги когато е възможно. Дори когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.

Това, което плаши мен, най-вече е: Какво даваме на децата за четене. Какви книги им предлагаме ние, детските писатели, издатели, родители и т.н. Защото вече наистина ме тревожи фактът, че в детската литература на 21 век се завръща дидактиката. (Нали знаете… „дидактика“ всъщност е онова конско, дето ти го дърпат, като започнат открито да те поучават как трябва да живееш! Сякаш човек не може и сам да си направи разбора и сам да стигне до извод кое е добро и кое лошо!) Та, макар и с „пухени копитца“, същото това конско все повече се промъква в литературата за деца. Не се учудвам много – все пак почти всички родители обичат дидактиката в детските книги. Защото тя е лесна за усвояване. Къде по-лесничко е авторът на четената за „Лека нощ“ детска книжка да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Ей така, едно морално изводче накрая, защо не, а? Така умореният родител няма нужда да обсъжда с детето си книжката. Няма какво да се говори много-много по нея, нали? Всичко е ясно… Умореният родител е отбил номера и детето вече спи… Чудесно! Но аз продължавам да твърдя, че точно това е начинът, по който учим децата да не мислят. Защото щом на нас ни е мързеливо да мислим и да разговаряме с децата си, как можем да очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Оксиморон, омагьосан кръг! И ето че в желанието да се купуват книгите им, услужливи детски писатели се включват в омагьосания кръг. И се завърта еднааа…

Децата трудно вярват в нещо, ако то им е поднесено като нравоучителна притча.

Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ е сигурният начин да ги накараме отрано да не обичат книгите и мисленето въобще… Защото децата усещат желанието на родителя и на самия автор на такива притчи да наложи лесно своя си възглед за живота, своя „универсален способ“ за разрешаване на трудните житейски задачи и своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст. Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет (шесто чувство, интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Тоест не ти позволяват да ги командваш емоционално и ако ти все пак им се наложиш – страдат!

Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само от личен пример – факт! „Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!“, пише Андерсен в един от дневниците си. Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем, и когато ги четем.

Ето че започнах със сблъсъците и емоциите… Скоро ще продължа с тях. Мдааа… А дотогава: Бъдете здрави и мислете „За детските книги“!

 

Весела Фламбурари

 

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Добре дошла сред трубадури, Весе! Много ме сгряха тия твои мисли (има си хас) – ще се оглеждам и за следващите. :)

  2. Благодаря ти, Калине! :) Супер е, че мисличките ми са те докоснали… Знам, че се грижиш много за децата-читатели и децата-творци (като се имат предвид „Светлинките“ и конкурсите и за деца от „Човешката“ :)) Благодаря ти! Скоро ще има още мои мислички по темата! :)

Comments are closed.