Интервю с Делиян Маринов

22

Илюстрация към Интервю с Делиян Маринов

За Сборище на трубадури въпросите зададоха Ана Хелс и Петър Тушков

Дебютната ти книга. Защо фентъзи, и то роман?

Поради няколко причини. Първата е, че фентъзито е любимият ми жанр и пишейки, се чувствам като в „свои води“. Другата е, защото това литературно направление напълно отключва и освобождава въображението. А защо роман ли? Защото смятам, че у нас, макар и да има фентъзи творби, много малко от тях са дълги истории. Също така зад „Пътуване през спомени“ стои една малко по-мащабна идея – за създаване на български фентъзи свят! Ето защо творбата, която е само начало на предстоящата поредица „Истории от Последното измерение“, е роман. Това е най-идеалната форма за подобен вид проект.

Каква е целта на книгата ти – да покажеш колко обичаш жанра, да научиш читателите да ценят качествената проза на българските автори или друго?

Със сигурност не първото. Би било доста глупаво и самонадеяно да показвам отношението си към жанра, написвайки цяла книга. За тази работа си има безброй блогове! А относно читателите и тяхната оценка относно прозата на българските автори – смятам, че това е нещо доста субективно. Моята мечта беше доста по-простичка. Исках, като влезе почитател на фентъзи литературата в книжарница и мине през любимият си рафт, да види там български автор и да си каже: „А български фентъзи писател. Това звучи интересно. Я да го видим тоя какви ги е съчинил…“ Общо взето, докато писах романа, си мислех именно за това. Че имаме много български автори и на фентъзи разкази, и на завършени романи, но или ги няма в книжарниците, или са забутани на рафта за родни автори. Това, което исках, е да стигна именно там, тъй като, нека се замислим – във фентъзи аудиторията има доста асоциални хора, които не се занимават с интернет. И как тогава биха разбрали за мен, ако не видят творбата ми в книжарницата?

 

Илюстрация към карта от света на романа

карта от романа

Засега, поне доколкото ни е известно, има само частично издадени поредици на български автори в жанра. Можем ли да очакваме първата завършена фентъзи поредица в скоро време?

Естествено! За да се създаде български фентъзи свят, и най-вече утвърди, в него трябва да има множество истории. Всички те, облечени в книги. Това е дългосрочен проект. Но интересът на читателите трябва да бъде поддържан. Втората част на „Пътуване през спомени“ е готова и я чака техническата работа по влизането й в печатницата. Относно втората книга от „Истории от Последното измерение“ – тя е в процес на писане, като проблемът ми не е в идейното построяване на сюжета – всичко е почти измислено и оформено. Тук обаче идва техническата част по писането. Общо взето, хамалогията. Взеизвестен факт е, че от изквство в страната ни не се издържа човек (тук изключваме комерсиалното изкуство, което си е чист маркетинг!), така че физически не разполагам с времето да изпиша всичко, което имам в главата. Желанието обаче е в пълна сила. Така че да – можем да очакваме завършена фентъзи поредица!

До колко книги мислиш да стигнеш, само в този свят ли смяташ да работиш, или те влекат и други реалмии?

Ами концепциите ми засега стигат до поне 12 книги от 4 различни поредици, обвързани със света и главната му концепция. Естествено, като млад автор ме привличат много други неща. Напоследък съм доста зарибен по историческото фентъзи от романа на М. Д. Лаклън „Капан за върколаци“ и работя по страничен проект с такова направление.

Какво следва след първия роман за един фентъзи автор?

Най-вече много работа по името и поддържането на интереса на аудиторията. В писането е донякъде като в политиката. Дори да имаш читатели (следвайки аналогията, електорат) – пак можеш да паднеш от сцената и да бъдеш забравен. Трябва постоянно да се вдига шум около романа и като цяло около автора. За да се привличат все по-нови и по-нови последователи. С увеличаването на броя им обаче авторът увеличава и задълженията си. То е като един неписан пакт между автор и читател – ангажимент. Това, което знам, че със сигурност следва, е – много работа, ама много работа! Не можеш просто да напишеш и издадеш книга и да я хвърлиш на пазара, очаквайки мълниеносни финансови постъпления. В България уж всяко чудо било за 3 дни, но това е само ако извадиш късмет.

Каква част от това да си писател е работата с издателството? Как избра издателство „Весела Люцканова“?

Огромна част. Поне в моя случай. Според мен има няколко вида писатели – като главно обособените са три, – писатели, които са издали книга с помощта на спечелени конкурси; писатели, които имат ясно изградено име и сами са намерени от издателства, които с желание финансират и разпространяват творбите им; и писатели на свободна практика. Аз съм от третия вид. Ползвам дивиденти, когато си създавам такива. Следователно – след като написах „Пътуване през спомени“ ч.1, трябваше да намеря сам подходящ издател; да преговарям; да финансирам печата си; и да започна да действам сам по рекламата си. Това, което ме грабна в изд. къща „Весела Люцканова“, е, че е уважавано име на българският пазар за книги. Следователно – има твърда разпространителна мрежа, – така че книгата се появи в почти всеки град (при все това, че е дебют на непознато за българският читател име). Има издателства у нас, които искат грандиозни пари за печат, а накрая ти дават едни кашони да се оправяш.

Имаш ли своите влияния и еталони за качество сред чуждестранните писатели?

И още как! Добрият писател е преди всичко добър читател. Главните ми еталони за качество са Анджей Сапковски, Тери Пратчет, Р.А. Салваторе и Стивън Ериксън. „Вещерът“ на Сапковски е добър пример за това как един сюжет може да бъде едновременно простоват и грабващ; обикновен, битов, но в същото време интелектуално облицован. Книгите на Пратчет ми дават пример за това – как един измислен фентъзи свят може да бъде качествена реплика на реалния, но даваща много повече и точни отговори. Когато писах „Пътуване през спомени“, исках да го направя отражение на всичко, което ни заобикаля, но избягвах комичността на Пратчет и затова напълних книгата с мрак и отчаяние. От творбите на Салваторе се научих как да вградя приключенски дух в историята – но не в стил Толкин, а точно обратното. Ериксън пък ме вдъхнови да придам малко повече епичност на цялата работа…

Относно влиянията – ами по-скоро те бяха антивлияния… или начинът да си дам равносметка за всичко, което ми харесва и ме вдъхновява, и да пиша наопаки на него, но въпреки това взимайки пример от добрите му страни.

 

artwork

Кои са най-големите ти конкуренти от българските фентъзисти на пазара в момента?

Мм, аз на другите фентъзи автори не гледам като на конкуренти. Точно обратното – мисля, че би било хубаво всички да си имаме уважението, защото в читателското сърце има място за много творби и истории. Би било егоистично да искам читателите само за себе си. Още повече, четейки повече автори, човек би могъл по-добре да ги отсява. Като конкуренция могат единствено да се счетат хората, които са шоузвезди и са написали някаква там книга, колкото да се отчетат. Конкуренция са, защото са изградили имидж не въз основа на писателски умения, а въз основа на друго. Повечето хора си купуват книгите им заради славата, не защото са им привлекли вниманието самите творби.

Какво е мнението ти за конкурсите за фентъзи или фантастични романи или разкази – участваш ли в такива, би ли препоръчал да се участва, какво би искал да промениш?

Мнението ми е и положително, и отрицателно. Положително, защото смятам, че всичко, което се прави в името на книгите, е важно. Ако там някъде има някой добър български фантаст, който не може да събере пари да си финансира книгата – защо да не спечели конкурс и така всички да видят колко е великолепен? Хубаво е да се обръща внимание на талантливите хора, особено у нас, където всички гледат да ги мачкат. Участвал съм в подобни конкурси и тепърва мисля да участвам, но това е, защото съм опортюнист. Дори да не спечеля някой от тях, ще намеря начин читателската аудитория да стигне до трудовете ми. Но има хора, които биха позволили на отчаянието да ги застигне. Тук идва и отрицателната страна на конкурсите – обнадеждават бъдещите автори, но и дори (знам за такива случаи!) ги отказват от писане. Нали в един конкурс се избира – най-добрият по всички параграфи роман/разказ. Но съществуват например творци, които имат силен сюжет, но слаб стил. Това не означава, че са некадърници. Фактът, че не са перфектни, не ги прави лоши. Ако те се отчаят и откажат заради някакъв конкурс, има шанс хубавите им идеи и истории да отидат на вятъра. И то защо – защото някой от оценителите е решил , че не струват, просто защото използват малко повече повторения или защото имат тук-там някаква смислова грешка. Това, което бих искал да променя, е – може би да премахна предразсъдъка към автори, които не умеят да оформят добре граматически и стилово творбата си. Според мен тези хора имат право на шанс. В много конкурси има правило – перфектно редактирани и оформени. Бих направил така, че или това правило да отпадне, или да се направят специални конкурси за хора, които не са навътре с граматиката и редактирането. Ще дам една аналогия за заключителен пример – в света има деца в неравностойно положение или с някакъв проблем по рождение. Щом за тях има шанс да участват нормално в обществото, и щом за тях също има специални състезания, в които да се докажат, защо няма такива и за автори, които имат проблеми с граматиката? Защо човекът със страхотна идея и оригинален сюжет да губи, пред този с изтърканата история, но перфектния език?

Какво му липсва на българското фентъзи?

Популярност и най-вече хора, маси от хора, които да се грижат за това да могат писателите да се отдадат на повече писане. Вечер, в която един писател пише поредния материал за книгата си, е вечер, в която би могъл да напише концепция или глава за следващата си. Ако читателската аудитория у нас пропагандираше повече авторите ни, те щяха да са още по-плодовити. Не мисля, че от това би изгубил някой.

Препоръчай ни български автор или книга, с които нямаш нищо общо без оглед на жанр или период, и обратното – български автор или книга, които са ти много близки пряко или косвено.

1. Иво Сиромахов – за него се говори достатъчно, няма да коментирам повече; 2. Ванина Божилова и Евгения Танева с дебютната им книга „Ръката на съдбата“ – едно свежо фентъзи от млади авторки, което си заслужава прочита.

Спомняш ли си първата завършена история, която написа?

Помня само, че я изтрих, тъй като я бях спрял за малко и не знаех как да я продължа. Всъщност помня, че наскоро много съжалявах за това.

На какво те е научила литературата като цяло?

На сдържаност и най-вече на това колко е важно човек да изгради собствена идентичност. На мислещите хора не им е приятно както да четат копирани и взаимствани една от друга книги, така и да общуват с имитиращи се и повтарящи се индивиди. За да бъда интересен на някой, не трябва да съм поредното клише. Същото важи и за творбата ми.

Какво ти липсва в „Сборище на трубадури“? Какво намираш и какво още очакваш да намериш в списанието?

Бих се зарадвал на повече материали относно издавани преди години фентъзи книги. Наскоро попаднах на статия относно Малазанската книга на мъртвите и си казах „Евала“… Имаме толкова много перли от световното фентъзи на български език. Всички те имат нужда от едно своеобразно „съживяване“. А иначе това, което намирам в „Сборище на трубадури“, е най-вече един стабилен фентъзи кът за всички почитатели на този алтернативен жанр у нас.

Какво би искал да кажеш на читателите си – потенциалните и реалните, за себе си, за мечтите си, за плановете си?

На читателите бих казал – най-вече да продължават да бъдат такива, а книгите ще свършат останалата бъркотия в животите им. За себе си – че ще продължа да работя упорито в името на българското фентъзи. Мечтата – и в чужбина да прочетат за това Последно измерение, както ние знаем за техните Светове на Диска, за техните Забравени кралства, за тяхната Средна земя и т.н. Плановете – „Пътуване през спомени“ ч.2 в края на лято 2014!

 

 

Делиян Маринов е роден на 28 април 1992 г. в Севлиево. Първата си творба „Пътуване през спомени“ написва през лятото на 2013 г. Книгата излиза от печат в края на ноември 2013 г. Към момента Делиян учи политология във Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий“ и работи като складов работник в завод за найлонови торбички. Планира втората част на „Пътуване през спомени“ да излезе в края на август 2014 г.

 

 

Корица на Пътуване през спомени, ч. 1, от Делиян Маринов

Пътуване през спомени, ч. 1, от Делиян Маринов

 

Коментари

коментара

22 КОМЕНТАРИ

  1. „Това, което бих искал да променя, е – може би да премахна предразсъдъка към автори, които не умеят да оформят добре граматически и стилово творбата си. Според мен тези хора имат право на шанс. В много конкурси има правило – перфектно редактирани и оформени. Бих направил така, че или това правило да отпадне, или да се направят специални конкурси за хора, които не са навътре с граматиката и редактирането. Ще дам една аналогия за заключителен пример – в света има деца в неравностойно положение или с някакъв проблем по рождение. Щом за тях има шанс да участват нормално в обществото, и щом за тях също има специални състезания, в които да се докажат, защо няма такива и за автори, които имат проблеми с граматиката? Защо човекът със страхотна идея и оригинален сюжет да губи, пред този с изтърканата история, но перфектния език?“

    Напълно несъгласен, до степен да ми е сложно дори да формулирам по колко начини е неразумно подобно предложение и позиция. Само ще спомена, че концепцията „пич с яки идеи и кофти писане“ в естествен вид не съществува, категорично. Срещал съм я само в подобни опити за аргументация на лошата граматика и писане.

    Яките идеи на всичко във фантастичния жанр (бил той научно-такъв, или фентъзи, или всякакви подобни) се съдържат в близки срещи от третия вид на образи и концепции *в самите изречения*. Ако човек не може да ми представи по изненадващ и отключващ въображението начин в изреченията си, по-добре да се хване да разписва света си в нехудожествени наръчници. Според мен.

  2. Точно същият пасаж ме накара и мен да се поспра. Губи се извънредно много при неумение да се борави с тъканта на това изкуство – езика. Много силно препоръчително е да се владеят основните инструменти при всяка творческа работа. И не е никак трудно да се овладеят, при положение че писателят е с амбиции да пише книги от 200-1000 страници всяка – в сравнение усилието е минимално. Да приемем, че случаите, при които писателите са разказвачи, и си имат лични стенографи, или пък страдат от дислексия, са изключения.

    НО :) Да не забравяме, че не е престъпление да си млад писател и да си нетърпелив да напишеш сега това, което те вълнува. Престъпление е да си остарял писател и да не си овладял във висша форма писането. В този смисъл съм съгласен с Емо, но продължавам да стоя зад представянето, което аз писах за този пост на страницата ни във Фейсбук. И двамата с Ана останахме с добри впечатления от разговора – разкрива много неща. И лично аз пожелавам на автора всичко най-добро в писането.

  3. Достатъчно много съм съгласен с коментирания пасаж, за да се включа в негова защита. Защото съм чел достатъчно много плоски сюжети, скучен стил и дори обидно беден език, но пък оформени добре. И в същото време съм слушал разказани устно истории, от които ще ти падне шапката, а дори не съм сигурен дали тези самородни талантливи разказвачи могат да пишат като хората.
    Затова нека който има какво да каже, просто да го напише. Все ще се намери кой да му го редактира, а с времето и писането авторите неминуемо ще се ошлайфат и ще подобрят дори и правописа си. Последното го казвам на базата на наблюдения върху конкретни хора.

  4. „Затова нека който има какво да каже, просто да го напише. Все ще се намери кой да му го редактира, а с времето и писането авторите неминуемо ще се ошлайфат и ще подобрят дори и правописа си. Последното го казвам на базата на наблюдения върху конкретни хора.“

    Като редактор, горното ми е обидно. А приказката за подобряването „дори“ на правописа не знам как да я коментирам. За „неминуемото“, въз основа на свои наблюдения, твърдя, че доста хора то си ги подминава като малки гари.

    Другото няма как да го коментирам, няма конкретика, на която да отговоря.

  5. Ако всички автори на книги, статии и пр. бяхме филолози и владеехме изкуството на езика до съвършенство нямаше да има хляб за редакторите. Това в интервюто не съм го казал с цел да обидя някой, просто смятам, че ако ти бягат някои особености на правописа и не си перфектен в граматиката – не е задължително да си лош автор.

  6. Ако проблемите са само някои особености на правописа и в граматиката, не виждам защо изобщо го обсъждаме :) Те обаче не са „стил“, те са „граматика и правопис“. Ти говориш за „стил“ в интервюто, аз също – в коментарите отдолу.

  7. Конкретно по въпроса и отговора в интервюто и от мои наблюдения от конкурси и редактиране – освен ако особеностите в граматиката и правописа, дори стил, не изпълняват функция в смисъла на текста (както може да е и в един поетичен конкурс например), авторът е със занижени шансове по подразбиране пред всеки редактор, който си разбира от работата. Няма но и обаче, винаги е така, дори да не се казва на автора всеки път. Причината е, че не можеш да работиш пълноценно и да оценяваш обективно и справедливо текст от многобройни източници, ако нямаш систематични знания за корените на езика – писмен и говорим. Което означава, че това изискване никога няма да се промени, дори и да звучи несправедливо. И че редакторите са избухлива сган, чиято работа е да публикуват възможно най-малко несъвършени текстове и с всички сили да се стремят да помогнат на автора да достигне потенциала си :)

    Искам и да добавя, че ако ги нямаше редакторите, огромно част от писателите нямаше да ги има или никой нямаше да ги чете, така че връзката е неразривна. Затова има толкова качествен писан текст в днешно време.

  8. Aз пък искам да добавя – в наши дни е абсолютно елементарно неколцина ентусиазирани да пишат души да си създадат общност и известно време да се публикуват под шапката й (била тя фензин, блог или каквото и да било подобно).

    Малко по-малко елементарно, но никак нетрудно е да добият малко гласност в интернет. Издателите *четат* в Интернет. Важно е да го отбележа, защото незнайно как, още има хора на средна възраст 22-25, които са отрасли с Интернет, но някак са решили, че е по-маловажен канал на общуване от книжарниците и книжните пазари. Не е.

    Всичко това с уговорката, че Дамян, разбира се, може да е надскочил вече това ниво на самопубликация и саморазгласа, но репликирам конкретно отговора му за това как трябва да се дава шанс на неусъвършенствалите се автори. Отговорът ми е, могат да си го дадат и сами.

  9. Естествено, нищо против редакторите нямам. Купете си коя да е книга на някой взеизвестен и голям автор от калибъра на Браун, Мартин и т.н всички те си имат редактори, това автоматично не значи, че са лоши автори, а съм почти на 100 процента сигурен, че и те са имали много смислови грешки и неща от сорта, просто е имало кой да ги насочи. А за отпадане на правилото наистина, дръзко е,но според мен трябва да се дава шанс и на не напълно перфектните.

  10. Както вече казах, ненапълно перфектните съвсем лесно могат да си дадат шанса и сами. Да не говорим, че Интернет от известно време насам е много добър канал на разпространение и популяризация и за много по-перфектните.

    В края на краищата, конкурсите и хартиеното книгоиздаване в нерядко действат на случаен/инертен принцип. Нека по-неопитните пробват сами да си изковат съдбата и уменията в Интернет, а като станат по-опитни, може да се окаже, че друго освен Интернет не им и трябва.

    Нямам вяра вече в престижността на хартията, предвид че на глава от населението издаваме толкова книги, колкото САЩ, а купуваме неща на хартия 30-40 пъти по-малко по последни данни.

  11. В моите очи въпросът изглеждаше повече като съдържание срещу граматика, а не автори срещу редактори, и затова се намесих. Моят вкус определено държи повече на интересната история, независимо от това как и с колко грешки е написана.

  12. Емо, стискам ти ръката за казаното. Получи се хубава дискусия!

    • Само да допълня още, че конкурсите са хубаво нещо, иначе нямаше да съществува submission системата на Запад, все пак концепцията „Всичко върви“, която пък е рискът на интернет, където няма пресявка, нерядко е в ущърб на даден жанр/общност.

      • Хаха, и за да допълня горното и да не изглежда, сякаш си противореча – мисля, че конкурсите са нужна, но далеч не единствено необходима част от валидирането на някой автор като такъв. (И понякога неизбежно страдат от недостатъци на лоша организация и некадърно жури.)

  13. Делияне, здравей! Въпрос от fellow Goodreader, допълващ питането на Ана за съвременните ти български конкуренти/колеги:

    Какво би подобрил в „Приказка за физици, магьосници и дракон“? А в „Разторг“?

  14. А по повод на конкурсните критерии за оценяване:

    В конкурсите, в които съм участвал като жури, сме имали между 4 и 9 критерия. Като граматиката и стилът са били 1 или 2 от тях. (Ако някой се взре в 9-те, може да възроптае, че там са били 3. ;) ) Старали сме се да не им даваме повече тежест от, да речем, оригиналността или емоционалния заряд.

    Добрият редактор обаче (или хубавият кръг от приятели читатели/колеги пишещи) може да помогне с всеки аспект от писането. Подкрепям призива да си търсите такива. :)

  15. Независимо дали добра или слаба всяка една завършена и публикувана книга сама по себе си е уникална! Каквото и да бъде променено в нея след това, би я направило съвсем друга творба. Това е защото едни книги се нравят на едни читатели, а други – на други. Относно „Приказка…“ прочел съм я и лично като читател не ми хареса, затова и дадох сравнително ниска оценка в гудрийдс. Авторката има стил и определено нюх за фентъзи (литературният и вкус отделно също е много добър), но аз търся други неща в един роман. Търся добър и интересен сюжет, и богати персонажи. Под добър сюжет разбирам силна неправолинейност и изненади, които да пробуждат интереса ми отново. Липсва ми присъствие на силен антигерой, на сложен образ. Но това са неща, които търся аз; попадайки на коментари относно книгата в интернет виждам, че и други хора са обърнали внимание на това. Естествено това е значи, че книгата трябва да бъде променена заради една група и тип читатели, защото така може да не допадне на сегашните си. Ето защо смятам, че и всяка книга си е уникална със своя спектър почитатели, и се радвам, че има автори ентусиасти като Геновева. Относно „Разторг“ критиката ми е сходна. Вижте „Малазанска книга на Мъртвите“, и нейното сюжетно, идейно, философско, персонажно богатство и прочетете интервю на Ериксън. Авторът винаги се е хвалил че пише на посоки и хаотично. Въпреки това е гениален и има своята орда, както фенове, така и критици. Аз също се целя към нещо подобно, искам да продължавам да пиша епично фентъзи с динамичен и непредвидим сюжет и колкото се може по шарени неклиширани герои. Който харесва именно такива истории, би харесал и „Пътуване през спомени“.

      • Благодаря и за провокиращият мисленето въпрос! И в добавка да кажа, лично подкрепям всеки един български млад автор, особено на фентъзи. И е важно да имаме различни такива и като стил и като идеи и като въобще всичко, за да може всеки един български читател на фентъзи да е удовлетворен и най-вече – да показваме и на хората извън страната на какво сме способни. Дано „Приказка…“ ни представи достойно на Еврокон!

  16. Стилът е важен, огромно важен, но моите впечатления от конкурса на MBG, както и от други подобни конкурси са, че журито не бива да е съставено само от редактори. Специалистите в тесни области са склонни да отдават най-голямо значение именно на това, по което са специалисти. А книгата е продукт, който се предлага на широката общественост. Победителите трябва да покажат постижения, а не само талант, потенциал или добър стил. Не че добрият стил не е постижение, но писателят трябва да е постигнал ниво не само в стила, но и по отношение на сюжет, фабула, завръзка и развръзка, интересни герои. Така че Делян е отчасти прав. Само отчасти обаче, защото трябва да върви по пътя на усъвършенстването, а не на подценяването на граматиката и стила.

Comments are closed.